същество.
— Не е ли малко жестоко?
— Преди минута бе готов да го изядеш — обади се Сиборг. — А сега се безпокоиш да не проявяваме жестокост към животните?
— Я млъквай — сряза го Харви и вдигна животинчето да го хвърли.
— Стой! — викна Сейгън. — Не го хвърляй право по оръдието.
Харви си даде сметка, че траекторията на изстрелите води право към неговото тяло.
— Уф! Не прецених.
— Метни го нагоре — каза Сейгън.
Харви кимна и запокити животинчето високо нагоре и надалеч. То се запремята във въздуха. Оръдието го проследи дотам, докъдето можеше да се повдигне — приблизително на петдесет градуса. После, докато животинчето падаше, го простреля с дъжд от малки игли. За секунда във въздуха не остана нищо освен мъгла и малки късчета, които нападаха по земята.
— Страхотно — рече Харви. — Сега поне знаем, че с тия машини шега не бива. Аз продължавам да съм гладен обаче.
— Много интересно — рече замислено Сейгън.
— Кое? Че съм гладен?
— Не, Харви — отвърна раздразнено Сейгън. — В момента не давам пукната пара за стомашните ти неволи. Интересното е, че оръдието може да се извърта нагоре само до определен ъгъл. Значи те са за наземна охрана.
— И какво? — попита Харви. — Ние сме на земята.
— Сиборг, ти какво смяташ? — попита Сейгън.
— По време на едно учение с Дирак успяхме да надвием противника, като се промъкнахме по клоните на дърветата — отвърна той. — А те очакваха да ги нападнем долу. Въобще не им хрумна да погледнат нагоре, докато не се озовахме съвсем близо до тях. Забелязаха ни едва когато за малко да падна от дървото. Но номерът щеше да свърши работа.
Тримата вдигнаха глави към дърветата във вътрешността на охраняемия периметър. Всъщност не бяха истински дървета, по-скоро техният артисиански еквивалент — високи вретеновидни растения.
— Кажете ми, че всички имаме една и съща налудна идея — рече Харви. — Не ми се ще да смятам, че само аз съм се побъркал.
— Не си — успокои го Сейгън. — Да видим какво можем да направим по въпроса.
— Това е безумие — рече Иаред. — Обините няма да започнат война само защото си ги помолил.
— Така ли? — Ботин се засмя ехидно. — И го казваш, уповавайки се на огромните си познания от общуването с тях? Дългите години, през които си ги изучавал? Може би дори си написал докторат за тях?
— Нито една раса не би подхванала война само защото ти си я помолил — заяви Иаред. — А и обините не биха направили нищо за никого.
— Но не и в този случай. Защото войната е с определена цел. Те имат нужда от това, което мога да им предложа.
— И какво е то? — попита Иаред.
— Мога да ги даря с души.
— Не разбирам.
— Така е, защото не познаваш обините. Те са изкуствено създадена раса — консу са ги направили само за да видят какво ще се случи. Но въпреки твърденията в обратна посока консу също не са съвършени. Те допускат грешки. А със създаването на обините са допуснали огромна грешка. Дарили са ги с разум, но това, което не са могли да направят — за което не са имали възможности, — е да им дадат
— Обините имат съзнание — възрази Иаред. — Те имат свое общество. Общуват помежду си. Могат да помнят. Да мислят.
— Е, и какво? Термитите също имат свое общество. Всички видове общуват помежду си. Не е необходимо да си разумен, за да помниш — просто имаш компютър в главата и той помни всичко, което си правил, макар по същество да не е по-разумен от камък. А що се отнася до мисленето, защо смяташ, че е толкова необходимо? За да се осъзнаваш като индивид? Едва ли. Можеш да създадеш космическа раса от самоосъзнати протозои и обините са живо доказателство за това. Обините имат колективното съзнание, че съществуват. Но нито един индивид от тях не притежава нещо, което дори отдалеч да наподобява личност. Нито его. Или собствено аз.
— В това няма никакъв смисъл — рече Иаред.
— И защо да няма? — попита Ботин. — Кое му е предимството на собственото аз? Кажи ми! Притежават ли го обините? Не. Те нямат изкуство, Дирак. Нямат музика, нито литература, живопис. Те схващат идеята за изкуство интелектуално, но няма никакъв начин да го възприемат. Единственият способ да общуват е като си съобщават факти: къде отиват, какво има отвъд хълма, колко души трябва да убият. Те дори не могат да лъжат. Нямат морални задръжки срещу това, всъщност нямат никакви морални задръжки. За тях да формулират лъжа е равносилно за нас да левитираме или да придвижим обект с помощта на телекинеза. Нашите мозъци не са устроени за това, техните пък — за друго. Всеки лъже. Всеки, който притежава съзнание, който има представа за собствено аз. Но не и те. Те са съвършени.
— Съвършени? Разумни животни, които дори не съзнават, че съществуват?
— Те наистина са съвършени — упорстваше Ботин. — Те не лъжат. Сътрудничат си перфектно, в йерархията на своето общество. Справят се с еднаква лекота с всякакви предизвикателства, нямат разногласия. Може дори да се каже, че са морални, тъй като представата им за морал е абсолютна и непоклатима. Не са суетни, нито амбициозни. Те всички са хермафродити и обменят генетична информация помежду си така, както ние се здрависваме. Освен това не познават страха.
— Няма същество, което да не се страхува — възрази Иаред. — Дори лишените от съзнание.
— Не — рече Ботин. — Всяко същество притежава инстинкт за самосъхранение. Прилича на страх, но не е същото. Страхът не е желание да се избегне смъртта или болката. Страхът се корени в знанието, че съществува опасност да изчезне това, което познаваш като собствено аз. Страхът е екзистенциален. А обините си нямат и представа от екзистенциалност. Точно затова никога не се предават. Затова не вземат пленници. И затова Колониалният съюз се бои от тях. Защото никой не може да ги накара да се страхуват. Какво невероятно преимущество! Ако някога ми поставят за задача да създам нов тип човешки воини, ще предложа да бъдат лишени от съзнание.
Иаред потрепери. Ботин не пропусна да го забележи.
— Стегни се, Дирак. Нима ще вземеш да твърдиш, че съзнанието ти е донесло щастие? Още повече като се има предвид с каква цел си бил създаден. Да приемеш спомени от един чужд живот. Да стреляш по хора и чуждоземни същества, които Колониалният съюз определи за цели. Ти не си нищо повече от оръжие с его. Ще си по-добър без егото.
— Глупости — ядоса се Иаред.
Ботин се усмихна.
— Какво пък, напълно те разбирам. Честно казано, аз също не бих се лишил доброволно от собственото си аз. И тъй като двамата с теб имаме много сходни черти, нищо чудно, че мислим по един и същи начин.
— Щом обините са съвършени, не разбирам защо имат нужда от теб.
— Защото естествено те не се смятат за съвършени. Те знаят, че са лишени от съзнание, и докато в индивидуален план не го намират за особено важно, като за вид за тях това е от огромно значение. Те са се запознали с разработките ми върху съзнанието — и най-вече с изследванията за прехвърляне на съзнание, но също и с ранните ми проучвания за неговия запис и съхраняване. И искат от мен това, което смятат, че мога да им дам. Много го искат.
— И ти дари ли ги със съзнание?
— Още не. — Ботин поклати глава. — Но съм близо до успеха. Достатъчно близо, за да го искат още повече.
