— Сещам се за едно нещо, по което се различаваме.
— Така ли? Да чуем.
— Аз не бих предал човешката раса само защото дъщеря ми е загинала.
Ботин го изгледа замислено.
— Наистина ли мислиш, че съм тук само защото Зоя е загинала на Ковел?
— Така мисля. И не смятам, че това е достоен начин да почетеш паметта й.
— Не смяташ значи. — Ботин се обърна и натисна някакво копче. Кувьозът започна лекичко да бръмчи и Иаред почувства нещо като удар в мозъка.
— В момента записвам съзнанието ти — обясни Ботин. — Отпусни се. — Излезе и затвори вратата. Иаред усети, че натискът в главата му нараства. Въобще не можеше да се отпусне. Затвори очи.
След няколко минути чу вратата да се отваря и затваря и отвори очи. Ботин се бе върнал, но стоеше до вратата.
— Как се чувстваш? — попита го.
— Ужасно ме боли главата.
— Това е неприятен страничен ефект. Не зная какво го причинява. Ще трябва да поработя над този проблем.
— Много съм ти благодарен — рече Иаред през стиснати зъби.
Ботин се усмихна.
— Пак този сарказъм. Нося ти обаче нещо за облекчаване на болката.
— Каквото и да е, искам двойна доза.
— Мисля, че една ще е достатъчна — рече Ботин, отвори вратата… и влезе Зоя.
13.
Ботин се оказа прав. Болката на Иаред премина.
— Миличко — рече Ботин на Зоя. — Искам да те запозная с един мой приятел. Това е Иаред. Кажи му здравей.
— Здравейте, господин Иаред — каза Зоя с тънък неуверен гласец.
— Здрасти — отвърна Иаред, но не посмя да каже нищо повече, защото имаше чувството, че ще се разплаче. Опита да се стегне. — Здравей, Зоя. Радвам се да те видя.
— Зоя, едва ли помниш Иаред — заговори Ботин. — Но той те помни добре. Още от времето, когато бяхме на Феникс.
— А познава ли мама?
— Струва ми се, че я познава. Както и всички останали.
— Защо е в тази кутия?
— Защото помага на татко в едни изследвания.
— Когато свършите, ще може ли да дойде да си играем?
— Ще видим — отвърна Ботин. — А сега му кажи довиждане, миличко. Татко и господин Иаред имат работа.
— Довиждане, господин Иаред — каза Зоя и излезе от лабораторията. Иаред я изпрати с поглед, заслушан в отдалечаващите се стъпки. Ботин затвори вратата и каза:
— Нали си даваш сметка, че няма да можеш да си играеш с нея? Зоя е толкова самотна тук. Накарах обините да изведат един малък ретранслатор на орбита и й записвам развлекателни програми и образователни предавания от Колониалния съюз. Проблемът е, че няма с кого да си играе. Взех й един обин за детегледачка, но задачата му в повечето случаи е да я пази да не се удари. Само двамата сме тук.
— Но… — почна Иаред. — Как е възможно да е жива? Нали обините са избили всички на Ковел.
— Обините я спасиха — рече Ботин. — Рреите нападнаха Ковел и Омага, не обините. Направиха го, за да отмъстят на Колониалния съюз за поражението на Корал. Въобще нямат претенции към Омага. Просто избраха най-лесната цел. Обините научили за плановете им и се появили там непосредствено след първата атака. Прогонили рреите, претършували станцията и открили цивилни служители в едно от помещенията. Рреите ги били затворили там, след като избили военния персонал и учените, защото телата им са модифицирани и не стават за ядене. Ако обините не се бяха появили навреме, нещастниците са щели да бъдат излапани до един.
— Къде са останалите цивилни?
— Е, обините естествено ги избили. Нали знаеш, че не вземат пленници.
— Но защо са оставили Зоя?
Ботин се усмихна.
— Докато тършували из станцията, проверили и изследователските лаборатории да видят дали няма нещо ценно. Те са добри учени, но не са много изобретателни. Умеят да прилагат идеи и открития, които са взели от други, но не ги бива да създават сами разни неща. Научната станция била една от главните причини да проявят интерес към Омага. Натъкнали се на моите разработки върху природата на съзнанието и те, изглежда, ги заинтригували. Разбрали, че не съм на станцията, но че Зоя е още там. И тъй, решили да я задържат и да ме потърсят.
— Използвали са я, за да те шантажират.
— Не — поклати глава Ботин. — По-скоро като жест на добра воля. Аз бях този, който поиска да направят разни неща.
— Държали са Зоя, а ти си искал разни неща от тях?
— Именно — потвърди Ботин.
— Като какво например?
— Като тази война — заяви Ботин.
Джейн Сейгън внимателно пристъпи към осмата и последна оръдейна машина. Подобно на останалите, тя първо я проследи с дулото, после издаде предупредителен сигнал. На три метра оръдието откри огън. Сейгън вдигна един камък и го запрати по машината. Камъкът се удари в металната обшивка и се пръсна на парчета. Машината дори не му обърна внимание. Очевидно правеше разлика между камък и човек. „Доста добре са я настроили“ — помисли си мрачно Сейгън.
Взе по-голям камък, пристъпи до ръба на безопасната зона и го метна вдясно от оръдието. Дулото се извъртя и проследи траекторията му, а машината отдясно веднага я пое със своето оръдие. Несъмнено машините обменяха помежду си информация за целите, тоест нямаше никакъв начин да прекоси охраняемия периметър, като се опита да им отвлече вниманието.
Долчинката, в която ги бяха натикали, не беше особено дълбока и докъдето им стигаше погледът, не се виждаше и следа от обини. Или се бяха скрили, или смятаха, че машините могат да си вършат работата и сами.
— Джейн!
Сейгън се обърна и видя Даниъл Харви. В ръцете му се гърчеше нещо.
— Виж какво имаме за вечеря — подвикна той.
— Какво е това?
— Проклет да съм, ако знам. Подаде се от една дупка и аз го сграбчих, преди да се скрие. Наложи се да го стисна за вратлето, защото се опитваше да ме ухапе. Предполагам, че става за ядене.
Сиборг докуцука до тях и заяви:
— Няма да ям това нещо.
— Ами хубаво. — Харви сви рамене. — Пукни от глад. Двамата с лейтенанта ще си хапнем.
— Не можем да го ядем — каза Сейгън. — Тукашните животни не отговарят на изискванията на човешкия организъм. Със същия успех можеш да ядеш камъни.
Харви я погледна така, сякаш го бе халосала с бухалка по главата.
— Ами добре — рече и понечи да пусне животинчето.
— Почакай — спря го тя. — Искам да го хвърлиш.
— Какво?!
— Хвърли го към оръдието — поясни Сейгън. — Искам да видя какво могат да направят на живо
