Призрачните бригади

Иаред се разсмя горчиво.

— Аз обаче съм. При мен е различно. Нали ти казах. Роден съм, за да прехвърлят в мен спомените на друг човек. И сега неговите спомени са мои. Животът му е моят живот. Дъщеря му…

Иаред млъкна, неспособен да продължи. Клауд клекна до него и отново сложи ръка на рамото му.

— Не е честно — промълви. — Не е честно да скърбиш за неговото дете.

Иаред се усмихна натъжено.

— Не и във вселената, в която се намираме.

— Прав си, братче — съгласи се Клауд.

— Аз искам да скърбя за нея — продължи Иаред. — Усещам я. Усещам обичта, която съм изпитвал към нея. Която той е изпитвал към нея. Не мога да не скърбя за нея. Не е кой знае какво за човек, който носи спомена за дъщерята на друг. Нали?

— Може би си прав.

— Благодаря ти. Благодаря ти, че дойде тук с мен. Благодаря ти, че ми помогна.

— Нали затова са приятелите.

::Дирак:: — отекна в главата му гласът на Джейн Сейгън. Тя стоеше зад тях. — :: Активирам реинтегриране сега.::

Заедно с гласа й дойде усещането за присъствието й в съзнанието му. Пробудиха се мисли, усещания и спомени, които напоследък като че ли бяха изтикани в дъното на ума му. Някаква част от съзнанието му отбеляза, че интегрирането не е само споделяне на информация и превръщане в част от по-обширно съзнание. Че е и начин на контрол, способ за управление на индивидите в по-голяма група. А също и причина спецвойниците да напускат по-рядко от частите си — уволнението би означавало да изгубиш интеграцията. А да си лишен от интеграция значеше да си сам.

Спецвойниците почти никога не бяха сами. Дори когато наоколо нямаше други хора.

::Дирак:: — повика го отново Сейгън.

— Говори нормално — рече Иаред, все още обърнат с гръб към нея. — Не е възпитано.

Последва продължителна пауза. Накрая Сейгън каза:

— Добре. Редник Дирак, време е да тръгваме. Чакат ни на станция Феникс.

— Защо? — попита Иаред.

— Не мога да ти кажа пред странични лица. Без да се обиждате, лейтенант.

— Не съм и помислял — рече Клауд.

— Дирак, това е заповед.

— Натикай си я в задника тая заповед — тросна се Иаред. — Нещо взе да ми писва да служа в тези ваши Специални части. Ще остана тук, докато не ми кажете къде искате да отида и с каква цел.

Сейгън въздъхна и каза на Клауд:

— Запомнете ми думите — ако се раздрънкате за това, което ще кажа сега, ще ви застрелям лично. От упор.

— Мадам — засмя се Клауд. — Винаги съм вярвал на всяка ваша думичка.

— Преди три часа „Червен ястреб“ бе унищожен от обини — продължи Сейгън. — Успял е да изстреля мигносонда, преди да го разрушат. Изгубихме още два кораба за последните няколко дни, просто изчезнаха. Обините са се опитали да сторят същото и с „Червен ястреб“, но по някаква причина са се провалили. Или сме извадили късмет — ако това може да се нарече късмет. Като се вземат предвид и другите четири кораба, изчезнали през миналия месец, става ясно, че обините се целят именно в Специалните части.

— Но защо? — попита Иаред.

— Нямаме представа. Генерал Сцилард реши, че не можем да чакаме и да губим повече кораби. Дирак, отиваме да си приберем Ботин. Потегляме след дванайсет часа.

— Това е безумие! — възкликна Иаред. — Единственото, което знаем, е, че е на Арист. А Арист е доста голяма луна. Освен това става въпрос за родната система на обините.

— Знаем къде е на Арист — каза Сейгън. — Имаме и план как да се промъкнем до него.

— И как?

— Виж, това не мога да ти кажа тук и сега. Край на дискусията, Дирак. Или идваш с мен, или си извън играта. До началото на операцията остават дванайсет часа. Изгубих доста време, докато те открия. Не ми губи още.

11.

„По дяволите, генерале — изруга мислено Джейн Сейгън, докато крачеше по коридора на «Хвърчило» към контролната зала на хангара. — Престани да се криеш от мен, нафукан нещастнико“. Беше се постарала да не праща мислите си в общия комуникационен канал на Специалните части. Заради близостта между мисленето и говоренето при спецвойниците нерядко се случваха ситуации от типа на „мисля на глас“. Но мисли от този род бе най-добре да запазиш за себе си.

Сейгън преследваше генерал Сцилард от момента, когато бе получила заповед да издири и върне самоотлъчилия се на Феникс Иаред Дирак. Заповедта бе придружена от уточнение, че Дирак отново е под нейно командване, и класифицирана информация, касаеща последните събития в живота на Дирак: пътуването му до Ковел, внезапно изплувалите спомени и факта, че матрицата на съзнанието му напоследък определено прилича на тази на Чарлз Ботин. Беше добавена освен това бележка от генерал Матсън до Сцилард, в която Матсън съветваше Сцилард да не връща Дирак на активна служба и предлагаше да остане под наблюдение поне докато не се уреди назряващата криза с обините.

Макар Сейгън да смяташе генерал Матсън за глупак, не можеше да не се съгласи, че този път е съвсем прав. Присъствието на Дирак във взвода от самото начало й действаше на нервите. Той беше отличен войник, но самата идея, че носи в себе си второ съзнание, което във всеки момент заплашва — подобно на недобре съхранявано ядрено гориво — да премине през някоя цепнатина и да зарази основното, с което да изложи на опасност операцията, я караше да е на тръни. Подобен провал можеше да доведе не само до неговата смърт. Сейгън дори бе изпитала облекчение, когато Дирак наистина превъртя — докато се разхождаше на станция Феникс. И едва когато Матсън ги отърва, като го взе отново под крилото си, си позволи да изпита към него нещо като съжаление и да признае, че той така и не бе успял да оправдае напълно подозренията й.

„Но това беше тогава“ — припомни си Сейгън. Сега Дирак отново бе с нея, при това показваше сериозни отклонения в душевното си равновесие. Беше използвала цялото си самообладание, за да не прибегне до сила, когато бе отказал да й се подчини в гробището на Феникс — още малко и щеше да го застреля със зашеметяващ заряд, както първия път, когато бе излязъл от релси. Ала вместо това се опита да е любезна и добронамерена, докато пътуваха със совалката към „Хвърчило“. Сцилард вече беше на борда и разговаряше с майор Крак, командира на полета. Генералът бе игнорирал предишните й опити да се свърже с него, но сега, когато и двамата бяха на един и същи кораб, тя бе твърдо решена да му се изпречва на пътя, докато не се съгласи да я изслуша. Стигна до металната стълба, преодоля я с няколко скока и отвори вратата на залата.

::Вие, разбира се, знаете, че идвам:: — каза. — ::Нали сте главнокомандващ Специалните части. Получавате сведения за местонахождението на всеки от нас.::

::Дори не ми се наложи да прибягвам до справочния регистър:: — отвърна Сцилард. — ::Достатъчно добре те познавам. Изобщо не се съмнявах, че ще цъфнеш тук веднага щом разбереш, че съм върнал Дирак под твое командване.:: — Сцилард завъртя креслото към нея и изпружи крака. — ::Доказателство за моята предвидливост е фактът, че помолих всички останали да напуснат помещението, за да разговаряме на четири очи. Така че можеш да започваш.::

::Разрешете да говоря свободно, сър:: — рече Сейгън.

::Разбира се.::

::Сър, с цялото ми уважение, вие сте побъркан.::

Сцилард се разсмя на глас.

::Лейтенант, не очаквах да говорите чак толкова свободно.::

::Видели сте същите доклади, които прегледах и аз. Не може да не знаете колко много от Ботин вече се е пробудило в Дирак. И въпреки това го пращате на мисия, чиято цел е откриването на Ботин.::