470. Мудното дете. Ако някога видите как някоя майка прави усилия сутрин да раздвижи своето мудно дете, като го подканва, предупреждава, кара му се да стане, да се измие, да се облече, да закуси и да тръгне за училище, вие никога не бихте пожелали да изпаднете в такова затруднено положение. Детето не се ражда мудно. Неговата мудност е резултат на непрекъснатото подканяне: „Побързай с обяда си“, „Колко пъти трябва да ти кажа да се приготвяш за лягане?“ Много лесно човек усвоява навика да подтиква децата си и по този начин у тях постепенно се изгражда разсеяност и упорство. Родителите казват, че трябва да се карат на детето, иначе то нищо нямало да свърши. Получава се омагьосан кръг. Но виновни са родителите — най-често майката. Тя може би е нетърпелив човек, с желание да командува, особено мъжете. Тя даже и не разбира как отнема инициативата от своя син.
През първите години, когато детето още не може само да извършва всекидневните си работи, правете ги заедно. Когато стане достатъчно голямо, за да пожелае да поеме отговорност, веднага го оставете да върши всичко само. Когато забрави, пак му помогнете. Когато отива на училище, нека да бъде негово задължението да стига навреме. Добре е, ако един или два пъти го оставите да закъснее за училище или изобщо да не отиде на училище и само да почувствува колко неприятно е това. Детето повече от майка си съжалява, когато пропусне нещо. Това е най-добрият стимул да се стегне.
Може би сте с впечатление, че според мен детето не трябва да се държи отговорно за нищо. Напротив, аз смятам, че то трябва да сяда на масата, когато яденето е готово, и да става навреме сутрин. Това, което искам да изтъкна, е, че на детето трябва повече да му се разрешава да проявява инициатива и когато то явно забравя своите задължения, да му се напомня делово. Но не трябва без нужда то предварително да се подтиква, не трябва прекалено често да му се напомня, защото обикновено детето само иска да прави всичко навреме и както трябва.
471. Понякога му разрешавайте да се цапа. На малкото дете му се харесват някои занимания, при които то се замърсява, и те са полезни за него. То обича да рови земята и пясъка, да стъпва в локви, да плиска вода от умивалника. То обича да се търкаля по тревата, да стиска кал в ръцете си. Когато има възможност да върши тези чудесни неща, детето се обогатява духовно, става по-добър и по-топъл човек, така както и възрастният, когато слуша хубава музика или се влюби.
Ако малкото дете постоянно се предупреждава строго да не замърсява дрехите си и около себе си и ако взема това присърце, то ще бъде винаги сковано. Ако започне да се бои от мръсотия, то става прекалено предпазливо и в други отношения и това му пречи да се развие като свободен, добър и жизнерадостен човек.
Разбира се, не трябва да оставяте детето да цапа, когато и както му дойде наум. Но когато трябва да го спрете, не се опитвайте да го плашите или да предизвиквате у него отвращение; просто измислете нещо друго по-практично, което то би могло да върши. Ако иска да бърка кал, когато е облечено с най-хубавите си дрехи, накарайте го първо да се преоблече. Ако намери стара четка и иска да боядисва къщата, вместо боя му дайте кофа с вода и го накарайте да „боядисва“ бараката или пода на банята.
472. Добрите обноски идват по естествен начин. Обучаването на детето да казва „благодаря“ и да поздравява не трябва да е първата стъпка. Най-важното е да обича хората. Ако не ги обича, трудно е да го научите дори и на елементарна учтивост.
Втората стъпка е да не го карате да се стеснява пред непознати. Ние сме склонни да показваме своето дете, особено първото, да го представим на непознат възрастен човек и да го накараме да каже нещо. Но двегодишното дете се стеснява от това. Щом ви види да поздравявате някого, то започва да се чувствува неудобно, защото знае, че след поздрава вниманието веднага ще се насочи към него. През първите 3–4 години е най-добре детето да има време да огледа възрастния и затова не насочвайте, а отвличайте вниманието на непознатия от детето. 3-4-годишното дете наблюдава няколко минути как непознатият говори с майка му и изведнъж ще се намеси в разговора с някаква неочаквана реплика, като „А днес водата от клозета преля и се разля на пода“. Това не са изящни обноски, но са истински обноски, защото детето чувствува нужда да сподели с Други хора това очарователно преживяване. Ако това дружелюбно отношение към непознатите се запази, детето скоро ще се научи да проявява това дружелюбие в по- общоприета форма.
Третата и може би най-важната стъпка е да се осигури на детето да расте в семейството, в което отделните членове се обичат и уважават помежду си. Тогава и то се научава да бъде добро. То иска да каже „благодаря“, защото останалите членове от семейството го казват. То с радост вдига шапката си заедно с баща си, когато мине някоя позната жена, защото желае да бъде като баща си.
Важно е, разбира се, да научите детето как да бъде учтиво и внимателно, но това трябва да става по приятелски начин. Всеки обича добре възпитано дете, но никой не обича грубите невнимателни деца. Родителите са тези, които трябва да направят детето приятно за околните. Оценката, която то получава, го кара още повече да се старае.
Когато учите детето на добри обноски, правете го, когато сте сами с него, а не пред външни хора, за да не го поставяте в неудобно положение.
ДИСЦИПЛИНА
473. Типични заблуждения относно дисциплината. През последните десетилетия бяха извършени големи проучвания върху детската психология от възпитатели, психоаналитици, детски психиатри, психолози и педиатри. Ние, родителите, с нетърпение очаквахме и четяхме резултатите, публикувани във вестници и списания. Малко по-малко ние научихме, че децата се нуждаят преди всичко от любовта на добри родители, че те сами се стараят усърдно да приличат на възрастните и да придобият чувството на отговорност; че много от децата, които по-късно изпадат в беда, са страдали не от липса на наказания, а от липса на любов; че децата учат с желание, ако им се дават учебни задачи според възрастта и ако се обучават от разумни и отзивчиви учители. Известно чувство на ревност между братя и сестри, както и чувство на гняв към родителите, проявявани от време на време, са естествени чувства и детето не трябва да се срамува от тях. Интересът на детето към различни полови въпроси и към някои страни на половия живот е съвсем естествен. Прекомерно силното потискане на агресивните чувства и на интереса към пола може да доведе до невроза. Подсъзнателните мисли са толкова силни, колкото и съзнателните. Всяко дете е личност, която трябва да се уважава.
Днес всички тези схващания са вече нещо обикновено, но в начало те бяха потресаващи. Много от тези възгледи противоречеха на вековните схващания. И няма нищо чудно в това, че мнозина родители се объркаха в новите теории. Най-малко са се объркали уравновесените родители, които са имали щастливо детство. Те може да са били заинтригувани от тези нови схващания и може да са били съгласни с тях. Но когато е ставало дума за отглеждането на собствените им деца, те са ги отглеждали почти така, както са били отглеждани самите те. И те са сполучили със своите деца, както и техните родители са сполучили със самите тях. Това е естественият начин на усвояване на грижите за детето.
Родителите, които са срещнали повече затруднения, произлизащи от новите схващания по въпросите на възпитанието, обикновено не са имали много щастливо детство. Често между тях и техните родители са съществували обтегнати отношения и те са изпитвали към тях неприязън и чувство за виновност. Те не биха искали собствените им деца да имат същото отношение към тях. Те приветствуват и възприемат новите теории. Те дори често влагат в тях значение, което самите учени не са вложили, напр. че единственото, от което децата се нуждаят, е родителската любов; че родителите не трябва да карат децата си да им се подчиняват; че не трябва да се пречи на агресивните прояви на децата към родителите и към други хора; че ако възникват затруднения във възпитанието, вината е на родителите; че когато децата са непослушни, родителите не трябва да се сърдят и да ги наказват, а да се опитат да им засвидетелствуват по-голяма любов. Всички тези погрешни постановки са неприложими в тяхната крайност. Те насърчават децата да се налагат и да стават неприятни, карат ги да се чувствуват виновни за своето прекомерно непослушание. Те карат родителите да полагат свръхчовешки усилия. Когато децата са непослушни, родителите отначало се стремят да потиснат своя гняв, но след време те избухват и се чувствуват виновни и объркани. А това на свой ред води до по-голямо непослушание от страна на детето (вж. 474).
Някои родители, които са много възпитани хора, оставят децата си да бъдат крайно неприятни не само към тях, но и към външни хора. Те като че ли не виждат лошото държание на своето дете. Ако някои от тези ситуации се проучат внимателно, става ясно, че родителите в своето детство са били принуждавани да
