бъдат прекалено добри и да потискат всяко естествено чувство на негодувание и неприязън. Сега те в душата си се радват, когато тяхното дете има лошо и неприятно държание, каквото на тях никога не са им разрешавали в детството, и се преструват, че постъпват в съгласие с най-добрите модерни теории за отглеждането на децата.
474. Чувството за вина у родителите води към проблеми при възпитанието. Има много ситуации, при които родителите се чувствуват малко виновни към някое от своите деца. Подобни ситуации бяха вече споменати в т. 13 и 14. Има и други очевидни случаи: напр. ако майката иска да започне работа, но не е уверена, че на детето й ще се осигурят необходимите грижи; ако детето е с физически или умствен недостатък; ако родителите са осиновили бебе и не могат да се освободят от мисълта, че трябва да се полагат свръхчовешки грижи за него, за да отговорят на задълженията, които са поели във връзка с осиновяването на чуждо дете; ако родителите са израснали в обстановка на постоянно неодобрение и постоянно живеят с чувството за виновност; ако родителите са учили детска психология в университета или в професионално училище, знаят всички трудности във връзка с възпитанието на децата и очакват, че трябва да се справят по-добре от другите родители заради своето образование.
Независимо от причината за това чувство на вина то винаги пречи за по-лесното справяне с детето. Родителят е склонен да очаква твърде малко от своето дете и твърде много от себе си. (Тук ще говорим за майката, която повече се занимава с грижите около детето, но същото може да се отнася и до бащата.)
Дори когато търпението е изчерпано, детето е станало невъзможно и се нуждае от строго въздействие, майката все пак често се опитва да бъде търпелива и добра. Или пък проявява колебание в момент, когато детето се нуждае от твърдост.
Детето подобно на възрастния разбира кога е било лошо или невъзпитано дори ако майка му се прави, че не вижда. Вътрешно то се чувствува виновно. То би искало някой да го спре. Но ако не бъде поправено, то ще се държи все по-лошо, сякаш да узнае до какъв предел трябва да достигне неговото лошо поведение, преди някой да го спре.
След време държанието му става толкова непоносимо, че търпението на майката се изчерпва напълно. Тя му се кара или го наказва. Мирът е възстановен, но загубилата търпение майка се чувствува виновна за това и вместо да забрави станалото, тя се опитва да заглади своята вина или се оставя детето да й отмъсти за наказанието. Например тя позволява на детето да се държи грубо по време на наказанието или го отменя, преди да е изпълнило това, което е било необходимо, или пък се преструва, че не забелязва, ако детето отново започне да не слуша. В някои случаи, ако детето изобщо няма намерение да й отмъщава за наказанието, майката, без да осъзнава какво прави, незабелязано го подтиква към това.
Всичко това може би ви се вижда много сложно и неестествено. В действителност това не е рядък проблем. Повечето съзнателни родители от време на време изпускат детето, когато чувствуват, че са го изоставили или не са били справедливи към него. Но те скоро възвръщат равновесието си. Понякога родителят казва: „Това дете прави всичко, за да ме дразни“. Това показва, че родителят се чувствува много виновен и винаги разрешава на детето или му се покорява и то отговаря на това с непрекъснати провокации. Никое дете не дразни родителите си така случайно. Ако майката може да определи в какво отношение разрешава прекалено много на детето и ако може да затегне дисциплината, като не се отклонява от правилния път, тя с радост ще открие, че детето й не само се държи по-добре, но е и по-щастливо. Тогава тя повече ще го обича и то ще й отговори с взаимност.
475. Можете да бъдете едновременно и твърди, и доброжелателни. Детето трябва да чувствува, че независимо от това, колко добри са майка му и баща му, те си имат своите права, знаят как да проявят твърдост и няма да му позволят да бъде неразумно и невъзпитано. Така то ще ги обича по-силно. Това от самото начало го учи да бъде благоразумно и с другите хора. Разглезеното дете не е щастливо даже и в собствения си дом. И когато то се сблъска със света било то на 2, на 4 или на 6 години, то ще бъде неприятно изненадано. Детето открива, че никой не се церемони с него и никой не го обича заради неговия егоизъм. То или трябва да прекара живота си като неприятна личност, или трябва колкото и да е трудно това, да се научи да бъде приветливо с околните.
Някои съвестни родители често оставят за известно време детето си да се възползува от тяхната добрина, докато се изчерпи търпението им и гневът им избухне. Но нито първият, нито вторият стадий са действително необходими. Ако родителите имат чувство за достойнство, те могат да отстояват позициите си, докато са още приятелски настроени. Например, ако детето ви настоява да продължавате играта, след като сте изморени, не се страхувайте да кажете приветливо, но категорично:
„Изморена съм. Сега ще чета книгата и ти можеш да почетеш твоята“.
Ако след като сте се опитали да му отвлечете вниманието, детето упорствува или не иска да слезе от количката на друго дете, което си отива, не смятайте, че трябва да бъдете мили и внимателни до безкрайност. Вземете го от количката, дори и да поплаче малко.
476. Нека детето да знае, че гневните му чувства са естествени. Когато детето се държи грубо към родителите си (може би защото се е раздразнило или защото ревнува своето братче или сестриче), родителите трябва веднага да го спрат и да настояват то да се държи учтиво. Но същевременно родителите могат да кажат, че те знаят, че детето понякога им се сърди — това понякога се случва на всички деца. Това може да ви изглежда противоречиво, може да ви се стори като препоръка за омаловажаване на направената забележка. Възпитателната работа с децата показва, че детето е по-щастливо и се държи по- добре, ако родителите разумно изискват от него прилично държание. Но същевременно за детето е полезно да разбере, че родителите му знаят за неговите гневни чувства и че те не му се сърдят, нито се отчуждават от него заради тях. Това му помага да преодолее гнева си и да не се чувствува много виновно или уплашено от него. Разграничаването на враждебните чувства от враждебните действия има голяма практическа полза.
477. Бащата трябва да вземе участие в дисциплинирането. Бащата, който чувствува, че в собственото му детство баща му е бил много строг към него, може да каже: „Не искам синът ми да ме мрази, както аз понякога съм мразил баща си“. И така той се оттегля, за да избегне неприятности със сина си, и оставя дисциплинирането на майката. Ако момчето прави нещо, което го ядосва, бащата прикрива чувствата си и не казва нищо. По този начин той прави усилия да бъде добър (или да се преструва на добър). Детето знае кога е огорчило родителите си или е нарушило някое правило и очаква да го коригират. То се чувствува неспокойно, ако родителят прикрие своето неодобрение и раздразнение. То си представя, че този потиснат гняв се събира някъде (което не е далеч от истината) и се тревожи какво ще се случи, ако този гняв се разрази. Възпитателната практика ясно показва, че едно момче, чийто баща не взема участие в дисциплинирането му, се страхува много повече от него в сравнение с друго, чийто баща не се колебае да прави забележки и да изразява своето неодобрение, когато има основание за това. Във втория случай момчето заплаща за непослушанието си: разбира се, макар и неприятно, това не е фатално и атмосферата се успокоява. Момчето се нуждае от баща, който умее понякога да му бъде приятел, но винаги си остава преди всичко баща.
478. Не казвайте „Искаш ли?“ а правете това, което е необходимо. Лесно се свиква с това да се казва на малкото дете: „Искаш ли да обядваш?“, „Да се облечем ли сега?“, „Искаш ли да седнеш на гърнето?“. Бедата е в това, че единственият отговор на детето, особено между 1 и 3 години, е „не“. Тогава бедната майка трябва да го уговаря да отстъпи — нещо, което не е необходимо. По-добре е да не му давате избор и да не влизате в словесни пререкания. Когато е време за обяд, заведете го за ръка или го занесете до масата, като продължавате с него предишния си разговор. Когато забележите, че му се ходи по нужда, заведете го в клозета или му донесете гърнето и започнете да го събувате, без да споменавате за какво го правите.
Когато отделяте детето от неговите занимания, бъдете тактични. Ако преди вечеря 15-месечното бебе се занимава, като пъха кухи кубчета едно в друго, вземете го на масата, заедно с кубчетата и му ги отнемете, когато му подадете лъжицата. Ако 2-годишното дете си играе с плюшено кученце преди лягане, можете да кажете: „Хайде да сложим кученцето да спи“. Ако 3-годишното дърпа автомобилче по пода, когато трябва да го къпете, кажете му, че автомобилът може да направи дълго пътешествие до банята. Когато проявите интерес към това, което детето прави, то става отзивчиво.
Когато стане по-голямо, детето все повече се съсредоточава и все по-трудно е да го отклоните от неговите занимания. Тогава е по-добре с дружелюбен тон да го предупредите да прекъсне заниманията си. Ако четиригодишното дете в продължение на половин час строи боен кораб от кубчета, бихте могли да му
