Тела, родени за бикини

— Какво става с програмата за борба с бедността? — попитах Далси.

Тя ме сръга с лакът да мълча и се засмя приглушено.

Далси имаше изключителна памет за имена, дори и за такива, от които може да ти се изкълчи езикът. Лесно се смесваше с тълпата и намираше подходящи думи за всеки, способността й да доставя удоволствие на другите беше направо невероятна. Много от мъжете ми хвърляха завистливи погледи, защото аз бях неин кавалер, и се опитваха да ме каталогизират.

Когато се налагаше, аз също се включвах в играта. Не ми беше много лесно и след около час цялата тази куртоазия започна да ми лази по нервите. Не бях дошъл за това и Далси усети раздразнението ми. Предложи да изпием по един коктейл в бара.

Бяхме се насочили вече към него, когато Далси ми каза небрежно:

— Белар Рис е там.

И посочи с ръка към ъгъла на салона, където беседваха трима мъже.

Едно куче винаги може да различи друго куче. То може да ги вижда, да ги мирише, но никога няма да ги сбърка с нещо друго. Могат да имат различна големина, форма или цвят, но за едно куче кучето винаги си остава куче.

Той се беше облегнал на стената. За страничния наблюдател той беше зает просто с неангажиращ светски разговор, но всъщност това не беше така. Беше заел инстинктивната поза на оцеляване, постоянно готов да отрази всяка атака. Не се обърна и не ни погледна, но знаех, че ни беше видял. Чувствах, че мускулите на врата ми се бяха втвърдили, и знаех, че той изпитва същото.

Кучето беше срещнало куче. Никой не го знаеше, освен кучетата, а те не го казваха.

Беше по-висок, отколкото предполагах. Но усещането за сила, което бях доловил от снимката му, наистина се излъчваше от него. Когато се обърнах, усетих колко много животинска грация, опасна и лъжлива, има в него, защото той можеше да се движи много по-бързо, ако се наложеше.

Когато бяхме само на десет фута от него, той си даде вид, че ни е забелязал. Вълната на очарование веднага изтри израза на предпазливост от лицето му и той тръгна към Далси с протегната ръка.

Но гледаше не нея, а мен. Именно мен наблюдаваше. Аз бях от неговата порода. Не можеше да ме измами и да ме омае със светските си маниери. Аз се движех толкова бързо, колкото и той, и също като него можех да убивам.

От всички присъстващи само аз представлявах потенциална заплаха. Разбирах го, защото той изпитваше същото, което изпитвах и аз.

Цветът на кожата му беше като цвета на хората, които живеят по крайбрежието на Средиземно море. Тъмните очи под гъстите черни вежди, които се сключваха над ястребовия му нос, издаваха арабския му произход. Косата му беше гладко зализана назад, а усмивката откриваше пред погледа ни ослепителната белота на зъбите му.

— Приятно ми е да ви видя — каза Далси. — Разрешете да ви представя мистър Хамър.

За първи път ме погледна директно и ми подаде ръка. Китката, която се подаде под ръкава на сакото му, демонстрира липсата на маншети и аз разбрах, че съм бил прав. Дори и облечен в смокинг, той носеше риза с къси ръкави.

— Приятно ми е, мистър Хамър — гласът му беше плътен и дълбок, говореше с лек акцент, а в тона му липсваше удоволствието, което усмивката му искаше да покаже.

— Радвам се да ви видя, мистър Рис — ръкостискането ни беше кратко и силно.

— Вие член на групата на САЩ в ООН ли сте? Не си спомням да съм ви виждал…

Но аз не се канех да си играя с него.

— Не, по дяволите. Аз съм частен детектив.

За малка част от секундата нещо в очите му трепна, може би се учуди, че не се опитвам да го разигравам. Но заради Далси той още повече се усмихна и каза:

— Аз естествено одобрявам това. Такава очарователна жена като мис Макинес има нужда от сигурна защита. Но нима тук нещо може да ви заплашва, скъпа? — той ни погледна въпросително.

— Половината от тези хора се сражават на няколко хиляди мили разстояние от тук — казах аз.

Белар Рис продължи да се усмихва. — Да, разбира се, но тук всички ние сме миротворци, нали така?

— Това ще бъде велик ден — казах аз. Знаех как изглеждаше лицето ми. Бях си надянал собствената ухилена физиономия, която се появяваше автоматично, когато врагът беше пред мен. Усещах, че очите ми се бяха присвили, но в гърдите си изпитвах някакво смешно чувство на разслабеност.

— Вие явно не сте от хората, които имат доверие в ООН, мистър Хамър. Това е много лошо. Тази организация служи като великолепен паметник на… — той се запъна за момент, търсейки подходящите думи — на целостта на света.

— Биволски лайна1 — отвърнах аз.

— Майк! — Лицето на Далси беше порозовяло от притеснение и тя ме сръга с лакът. — Какви ужасни неща говориш.

— Попитайте момчетата, които са воювали в Корея и Виетнам, или пък в Стенливил. Попитайте…

Белар Рис отметна глава и се засмя с дълбокия си глас.

— Това е съвършено вярно, мистър Хамър. Виждате ли, именно хората като вас трябва да бъдат убедени в необходимостта от радикални изменения и тогава вие ще станете най-силните адвокати на обединения свят. Знаете колко съвещания и дискусии, колко аргументи и убеждаване са необходими, преди да се стигне до резолюция по някой въпрос — той отново ми протегна ръка. — Приятна вечер, мистър Хамър. — Пръстите му нарочно се стегнаха и аз вложих цялата си сила в това ръкостискане. Можех и така. Той почувства, че съм достоен противник, и пусна ръката ми. — Добре е, когато можеш да разбереш мнението на… един човек от улицата.

Кимна ми и леко, чисто по европейски се поклони на Далси.

— Мис Макинес, моите уважения.

Отдръпна се и от цялата му фигура се излъчваха спокойствие и увереност. Далси погледа около минута след него, а после се обърна към мен.

— За това ли дойде тук. Ако знаех, че ще водите политически спор… Ти го притесни.

— Така ли?

Тя се засмя, като се стараеше да приглуши смеха с ръка на устата.

— Наистина беше много забавно. Особено когато каза онази ужасна дума.

— Тогава ми измий устата със сапун.

— И все пак, Майк, ще ми кажеш ли сега защо искаше да се срещнеш с него?

— Няма да разбереш, рожбо.

— Поне… удовлетворен ли си? Хванах я подръка и я поведох към бара.

— Напълно — казах аз. — Някъде в общата картина има място и за него.

— Говориш със загадки, Майк. Добре, хайде да пийнем нещо, а после ще ме изпратиш до дома. Очаква ме дълъг и напрегнат уикенд. Трябва да излезе новият брой на списанието и сега не мога да си позволя да си лягам късно, докато не приключа всичко.

— Много лошо — казах аз. Пръстите й стиснаха ръката ми.

— Знам — тя притисна глава към рамото ми. — Но ще има и други възможности.

Оставих Далси пред апартамента й и после наредих на шофьора да ме откара обратно в хотела. Качих се в стаята си, свалих смокинга, направих си един коктейл и се опънах в креслото, като качих краката си на перваза на прозореца и се загледах в нощния мрак. Разследването беше достигнало до определена точка, от която нямаше връщане назад. Някои неща вече се очертаваха, макар че все още бяха доста смътни. Някакъв малък детайл се беше загнездил в гънките на мозъка ми и аз се опитвах да го изкарам от там, като подреждах отново отделните фрагменти на картината. Сега трябваше само едно събитие или дума, за да може всичко да застане на мястото си. Може би Пат и момчета от пресата през това време щяха да открият недостигащия детайл. Все някой трябваше да го открие.

Допих коктейла си, направих си още един и когато го бях почти преполовил, телефонът иззвъня. Беше дежурната от централата на хотела, която ми съобщи, че някой ме е търсил четири пъти, като е оставял