близо до Белт Паркуей. Пъхнал е 22-калибров пистолет в устата си и е натиснал спусъка, или най-малкото така изглежда. Според лекарите е мъртъв от деня, в който е изчезнал.
— А какво общо има това с Хай?
— Помоли го да задържи засега тази история, докато успеем да се придвижим напред.
— Когато направих това за последен път, убиха Мич.
— Майк…
— Добре, ще му кажа. Искам да те попитам само едно нещо… открихте ли някакви пари у него?
— Да, почти деветстотин долара в банкноти.
— Не е успял да стигне много далеч — казах аз.
— Какво?
— Нищо. Ще се видим в 6.30.
Пат закъсняваше. Чаках го вече цял час, играейки си с кафето, което Джордж ми беше поръчал. Навън дъждът блъскаше по паважа с цялото презрение, на което природата беше способна към хората, присмивайки се на напразните им опити да го избегнат.
Накрая Пат влезе, изтърсвайки дъжда от шапката си, придружен от един от младите юристи от службата на окръжния прокурор. Представи ми го бързо като Ед Уокър.
Седнаха срещу мен и Уокър се опули насреща ми като магаре пред духова музика.
Пат попита:
— Намери ли Хай?
— Нали ти казах, че ще му съобщя? Това е най-доброто, което можем да направим.
— Добре.
— Защо?
— Полицаите от графството, в което е намерен Гейтс, са на мнение, че става дума за самоубийство. Но ние не сме сигурни. Откъде разбра, че е носел нари със себе си?
Обясних му, Че Далси ми е споменала за това.
— Това може би обяснява нещата.
— Пат, не си губи времето за подобни истории. Човек, който носи хиляда долара в джоба си, няма да седне да се самоубива, преди да се е опитал да избяга колкото може по-далеч.
— Точно това имам предвид — отговори Пат. — Всеки съдебен заседател ще се произнесе в полза на версията за самоубийство. Използвал е собствения си пистолет, отпечатъците върху патроните и пълнителя са негови, и е имал възможен мотив за самоубийство.
Поместих чашата с кафето и пъхнах цигара в устата си.
— Не вярвам.
— Разкажи му, Ед.
Уокър отвори чантата си, извади и остави върху масата няколко листа и ги прегледа набързо. Хвърли въпросителен поглед на Пат, след това погледна към мен и ги сложи на масата.
— Вие, момчета, сте се забъркали в най-шибаното дело, което някога съм виждал.
— Той е в него от самото начало — каза Пат.
— Но аз не съм. По дяволите, любопитството ми е по-голямо и от това на котка и някой ден ще ми докара беля на главата.
— Не се мотай, Ед — прекъсна го раздразнено Пат. Уокър кимна и подреди бележките си.
— Натиснах някои хора отвъд океана и получих подробностите около съдебното дирене, предизвикано от иска на Перикон Кемикълз срещу параходната линия по повод кражбата на С-130. По време на разследването хората на Перикон установили, че контролният пакет акции на компанията, която притежава плавателния съд, на който са превозвали химикалите, принадлежи на Бел ар Рис.
— О! — казах аз и сам се учудих колко небрежно прозвуча възклицанието ми.
Пат внимателно ме изгледа, като се опитваше да разбере реакцията ми.
— И това далеч не е всичко. Имам съобщение от Интерпол. От края на четирийсетте Али Дювал е свързан с Белар Рис. Започнал е като терорист, който се е сражавал в Алжир против французите, а после някъде го е намерил Рис и започнал да го използва като силов фактор в съмнителните си далавери. Заподозрян е в девет убийства, в покушението срещу един политик в Аден. Можем да го арестуваме по последното обвинение. Веднага след като Интерпол получи Дювал, ще го накарат да проговори. Това е въшлив начин да си вършиш работата, но заплахата да им го върнем може да окаже въздействие.
— Сигурен ли си, че можеш да го пипнеш?
— Но той трябва да се качи на Пинела.
— Къде е сега?
— Никой, изглежда, не знае.
— А Рис?
— През последните дванайсет часа подслушваме телефона му. Знаем къде се намира. — Пат ми се ухили и продължи: — В три и петнайсет се обади на приятелката ти Далси Макинес и потвърди, че ще мине да я вземе, за да отидат на соарето в Бредбъри. Ще вземем на мушка това местенце днес и ако Дювал се покаже, ще го хванем.
— Ами Рис?
— Тези проклети дипли могат да убиват, а ние не можем дори да им попречим.
— Тези какво?
— Дипли — повтори Пат. — Ами защото се возят на коли, на чиито номера пише DPL. Дипломатически имунитет. Успяват да се спасят, освен ако не са ги обявили за персона нон грата и не се опитат да проникнат отново в страната.
Ето какво било! Онзи, когото Мич Темпъл е преследвал, е успял да избяга от него със светкавична бързина но Белт Паркуей, докато през това време таксито на Мич е трябвало да спре на кръстовището. Типът, който се е срещал с Орсло Бухер. Субектът в черната официална лимузина, който е докарвал Али Дювал на пристанището!
По дяволите! Ами че в тази история през цялото време фигурира дипломатическа кола. Дори старият Грийни я беше нарекъл дипла.
Станах и без да кажа нищо, се приближих до телефона, пуснах монета и набрах номера на Велда. Администраторът на мотела ми каза, че не се е връщала, но е помолила, ако се обадя, да ми предадат, че мога да намеря отговора в Бредбъри, където тя се кани да влезе, за да си върне своите петнайсет долара. Щяла да бъде в Г-14. Администраторът беше озадачен, че са го помолили да предаде точно това.
Без малко да изпусна слушалката от ръцете си и да извикам: „Не, не се опитвай да правиш това сама“ — но навреме успях да се овладея. Все едно, никой нямаше да ме чуе!
Дори не си взех шлифера. Джордж не ме попита нищо, а само мълчаливо ми подаде ключовете от колата си, когато го помолих. Профучах покрай Пат и Уокър, като ги оставих да ме чакат, изкарах колата от гаража и се понесох като бесен.
Бредбъри се намираше само на два часа път с кола от Ню Йорк, но това беше някакъв напълно друг свят, друго измерение. Спрях на бензиностанцията на края на града, напълних резервоара и попитах служителя как да стигна до бившето имение на Джералд Ют.
След двайсет минути се оказах до местността, която ми описаха.
Пред мен се разкри живописен изглед към долината, защото пътят се виеше по гребена на един хълм. Навсякъде проблясваха светлинки, във всички посоки се движеха коли. Една от тях караше известно време успоредно с мен, докато шофьорът ме разучи, и сви по един страничен път.
Наложи се да направя огромен кръг, за да се изплъзна от наблюдателите, и излязох в покрайнините на града. Нямаше начин да разбера къде, по дяволите, се намираше тя в момента. Наоколо имаше хаотично
