разпръснати постройки зад масивни стени. Знаех, че ако започна да ги проверявам една но една, ще закъснея безнадеждно.
Но какво ми каза по телефона оня тип? Че Велда е в Г-14. И смятала, че зная къде се намира това. Тя бе достатъчно умна, за да не се опитва да порази сама такава цел. Съобщението й не би трябвало да бъде прекалено тайнствено. Трябваше да е нещо разбираемо за мен.
Точно така се оказа. Но ми отне доста време, за да се сетя. Спрях на бензиностанцията и поисках да ми дадат карта на пътищата в района. Като погледнах мрежата отстрани на картата, лесно установих, че точката Г-14, тоест мястото, където вертикалната линия Г се пресичаше с хоризонталната 14, се намираше на две мили от мястото, където се намирах в момента. Благодарих на служителя, седнах зад волана и направих рязък завой.
Сградата, до която се приближих, не беше осветена, но паркингът пред нея беше пълен с коли и това ясно говореше, че постройката не е безлюдна. Паркирах колата на Джордж в храстите до стената, като я натиках толкова дълбоко, че тя практически не се виждаше от пътя, от който бях завил.
Качих се на покрива на колата, хванах се с две ръце за горната част на зида и се надигнах. Легнах отгоре и няколко секунди останах неподвижен, докато очите ми не свикнаха с тъмнината. После внимателно скочих в храстите от другата страна. Сега бях благодарен на дъжда, защото монотонният му шум заглушаваше всички други звуци.
Стоях неподвижно, стисках патлака в ръка и потисках инстинктивното си желание да хукна напред.
Беше много тихо и тази странна тишина ми спаси врата, защото навреме успях да чуя бързи стъпки, тежко дишане и глухо ръмжене. Успях да отскоча встрани, така че усетих само, че нещо ме закачи за ръката и нечии зъби изтракаха във въздуха. Песът не беше улучил и се стовари направо в храстите, където бях скочил малко преди това, но за него бе доста по-сложно да се измъкне от гъстата растителност. Това беше добре тренирано куче, научено да убива бързо и безшумно в тъмнината.
Ударих го с пистолета но главата и видях, че падна и веднага стана, за да замлъкне завинаги след втория удар с дръжката на пистолета, която размаза черепа му. Кучето едва ли беше само. Останалите сигурно се движеха в кръг и просто още не ме бяха надушили. Знаех, че когато това стане, ще долетят тук също така безмълвно и невидимо.
Застанах близо до линията на дърветата, прекосих на бегом откритото затревено пространство до паркинга и се загубих за няколко минути сред дузината коли, паркирани до къщата, опитвайки се да измисля как да се измъкна. От мястото, където бях, можех да видя смътните очертания на прозорците и светлината, която едва-едва проникваше през плътно спуснатите завеси.
Главният вход се намираше отляво, но аз нямах намерение да разбивам вратата, защото бях сигурен, че е добре охранявана. Големите прозорци, които се отваряха към главните стаи, също не ми вършеха работа. Не знаех какво ме очакваше зад тях и трябваше да се движа пипнешком.
Сега вече можех да огледам постройката. Беше построена във викториански стил и приличаше на голяма каменна крепост. И както при всяка крепост и тук имаше кули и отбранителни бойници. Орнаментите по стените представляваха удобни издатини, за което ръцете ми можеха да се заловят. Пъхнах пистолета в кобура, приближих се до сградата и започнах да се катеря нагоре но стената.
След двайсет фута почти стигнах до втория етаж. Долу се чу нетърпеливо ръмжене, отвори се някаква врата и сноп светлина освети площадката пред къщата. Огромен доберман излезе на осветеното място и застина неподвижно, като душеше въздуха.
Чу се глас:
— Какво има?
— Нищо — отговори друг глас. — Те винаги се държат така.
Вратата се затвори и нощта отново встъпи във владенията си. Кучето започна да ръмжи отново, но този път от другата страна на къщата.
Не исках да рискувам с прозорците. По всяка вероятност те бяха свързани с алармена система. Продължих да се катеря нагоре, докато не почувствах корниза на покрива под ръцете си, и се прехвърлих на равното. Останах да лежа и наблюдавах терена долу, доволен, че никой не успя да ме забележи. След това станах и се насочих към бойницата, която се издигаше като смешна шапка в средата на зданието.
Не бяха се погрижили да обезопасят прозорците. Натиснах едно стъкло с лакът и то се счупи, като се разлетя на дребни парчета, които с тих звън се посипаха вътре. Измъкнах останалите по-големи парчета от рамката, промъкнах се през отвора и се озовах в мръсно и празно помещение.
Бойницата практически не служеше за нищо — просто спомен за една отминала епоха. Няколко стъпала водеха надолу. Слязох, като държах в ръце запалена клечка кибрит. Стигнах до вратата. Имаше старомодна френска ключалка и когато я натиснах и бутнах вратата, тя се отвори леко и безшумно.
Бях на третия етаж на къщата в коридор, слабо осветен от светлината, проникваща през широките стълбища в другия край. Имаше осем врати, по четири от всяка страна на коридора. Бутнах две-три от тях и в лицето ме удари мирис на застояло, който говореше за това, че не бяха обитавани. Вероятно са били предназначени за жилища на прислугата и дълго време са оставали незаети.
Отдолу се чуваха гласове, минах по коридора към стълбата и се огледах. Стъпалата слизаха надолу под остър ъгъл. Нищо повече не се виждаше. Точно когато се канех да стъпя на първото, забелязах нечия сянка и се отдръпнах бързо назад.
Стълбата беше охранявана. В детските си години бях имал възможност да видя такива старинни къщи и знаех, че те обикновено имат черен вход за прислугата. Минах по коридора, завих надясно и го открих.
Дървените стъпала се бяха разсъхнали от годините и опасно проскърцваха под краката ми, така че се държах колкото може по-близо до стената. Стигнах до втория етаж и бутнах вратата.
Този път едва не ме хванаха. Мъжът, който седеше на стола, облегнат на стената, се опита да скочи и едновременно с това да измъкне пистолета от кобура. Движението му беше толкова рязко, че столът се изплъзна изпод тялото му. Но въпреки това той разполагаше с достатъчно време да направи това, което се канеше. Претърколи се през глава, извади пистолета и вече се канеше да вдигне предпазителя, когато го улучих с върха на обувката си по брадата и едва не му изкъртих врата. Челюстта му се изкриви под невъобразим ъгъл, а долните му зъби се забиха в бузата му.
Очите му изскочиха от орбитите и той ослепя от болка. Измъкнах пистолета от ръката му, завлякох го под стълбите и оставих стола на мястото му. Ако някой дойдеше, щеше да си помисли, че оня тип за момент е излязъл, и нямаше да се загрижи много.
След като се бях освободил от първия телохранител, имах възможност да си съставя по-добра представа за вътрешното разположение на къщата. Коридорите се простираха във всички посоки, с множество врати, които водеха до прекрасно обзаведени стаи, санитарни и складови помещения. От мястото, където се намирах, виждах още двама главорези и знаех, че нямам никакви шансове да мина покрай тях незабелязан. Не можех и да стрелям, защото това щеше да влоши окончателно положението ми.
От вътрешността на къщата долетя шум от гласове и смях, заглушен от дебелите стени.
Стоях в нишата на вратата, като наблюдавах човека в края на коридора, който изведнъж се обърна и тръгна към мен. Приближи се на петнайсет крачки от мен, спря за момент, изглежда, почувства нещо, но после сви рамене и зае първоначалната си позиция.
Зад мен вратата, на която се бях облегнал, изведнъж се отвори със слабо скърцане. Телохранителят спря отново, погледна назад през рамото си и очевидно реши, че трябва да изследва източника на шума. Не ми оставаше нищо друго, освен да вляза в стаята и да затворя вратата отвътре, надявайки се, че той няма да усети движенията ми. Чух как мина покрай мен, а после се върна обратно, доволен, че не е открил нищо.
Сега обаче щеше да бъде нащрек.
Ядосах се на себе си, че не му бях скочил, когато имах тази възможност, но сега вече бе прекалено късно. Запалих последната клечка кибрит и на слабата й светлина открих, че се намирам в кухнята, с мръсни съдове, натрупани в умивалника. Върху старинната печка имаше използвани тенджери. Четири подноса на колела бяха подредени до стената покрай самия коридор, който водеше някъде навътре в къщата.
Клечката припламна и угасна, но аз бях фиксирал посоката си на движение и я следвах в ума си.
Широката летяща врата, която отделяше кухнята от съседната стая, беше затворена, но така се беше разсъхнала от старост, че между двете й крила се беше образувал процеп, широк четвърт инч.
