Натиках двата пистолета под колана си, хванах дръжките на вратата и вече се канех да я отворя, когато изведнъж се чу вик и един висок момък нахлу в стаята.
— Кучето! Кучето е убито! Някой е успял да влезе в къщата!
Онези, които стояха до вратата, бяха толкова поразени от казаното, че не забелязаха как я отворих. Завъртяха се на петите си, когато вече бях в стаята, единият се обърна под носа ми и уцели точно дръжката на пистолета ми, като се строполи на земята със силен стон.
Настана пълно объркване. Всички се мъчеха да избягат едновременно, но нямаше къде да отидат. Бяха повече, отколкото си мислех, но те смятаха, че не съм сам, и първата им мисъл бе да избягат колкото се може по-бързо. Мятаха се из стаята, търсейки изход, без да могат да го намерят. Когато момъкът до отсрещната врата изстреля два куршума в моя посока, това само увеличи паниката. Тълпата се раздели точно пред мен, лица и тела се сливаха в слабата светлина.
Грета обаче не помръдваше. Просто не можеше.
Стрелях два пъти между решетките на клетката и отнесох главите на двете змии точно в мига, в който тя рухна върху гърчещите им се тела.
От всички страни прииждаха въоръжени хора, пистолетите им изригваха смърт. Трясъкът от изстрелите се смесваше с крясъците на тези, които се опитваха да излязат. Застрелях един в гърдите, а друг раних в крака, но това не бяха хората, които аз исках.
Целта ми беше Белар Рис. В стаята цареше полумрак и той беше някъде в тъмното.
Почти бях успял. Свалих на земята типа, който охраняваше изхода и почти стигнах до вратата. С два бързи изстрела можех да сигнализирам на цивилните полицаи, които патрулираха в околността, и те щяха да поемат щафетата и да довършат работата.
Това почти е голяма работа. Късметът ми обаче ме напусна. Нещо тежко се стовари върху главата ми и аз паднах, като се надявах, че ще загубя съзнание, преди да съм усетил болка.
Дойдох на себе си от това, че главата ми се полюшваше. Заливаха ме яростни вълни на болка, повдигаше ми се. Размърдах се и се опитах да стана на крака, но не успях. Краката ми бяха вързани, а ръцете — стегнати зад гърба с въже. Едва успях да отворя очи и видях двама типа, които ме мъкнеха за краката. Освен тях още двама ме бяха хванали за ръцете. Отстрани вървяха Далси и Белар Рис.
Той забеляза, че го гледам, и каза:
— Вие сте глупак!
Не отговорих нищо. Гледах към другото куче и казах на Далси:
— Здрасти, кучко!
Тя се направи, че не ме чу.
Единият от онези, които ме мъкнеха за краката, спря и попита:
— Тук ли, Белар?
— Да, заедно с останалите, Али.
Той пусна крака ми и измъкна връзка ключове от джоба си. Едва сега успях да го разгледам по-добре. Бях го виждал два пъти преди това. Един път на снимката във вестника, където той стоеше до Рис, а втория път го видях да излиза от асансьора, когато напусках офиса на Далси.
Да, сега картината беше пълна. Само че никой нямаше да я види. „Като тази, която Клио нарисува“ — помислих си аз. Очите ми се затвориха, главата ми се отпусна, но все още чувах гласовете им.
— Това място сигурно ли е? — попита Далси.
— Прозорците имат решетки, вратата има тройна ключалка. Ще свърши работа, докато се освободим от тях.
— Но…
Той я прекъсна.
— Качи се горе и успокой останалите. Може някой да е чул изстрелите и ако има разследване, трябва да наредим на телохранителите да казват, че някой се е опитвал да проникне тук. Ако не, просто ще седнем, ще се успокоим и ще обсъдим всичко. Първо трябва да решим как да се избавим от труповете, които тоя ни остави.
Чух как се отвори някаква врата, след това ме блъснаха долу и вратата зад мен се затвори с металическо прещракване. След това я залостиха. Лежах на студения бетон по лице и чаках, а в главата ми гореше адски огън.
Някой драсна кибрит, припламна слабо пламъче и един познат глас от ъгъла каза:
— Майк?
Бях толкова учуден, че веднага дойдох на себе си. В слабото несигурно сияние на огънчето от клечката видях лицето й. Беше мръсно, но се усмихваше.
— Здрасти, Велда!
Човек можеше да си помисли, че сме се срещнали по време на обяд.
Тя се засмя, протегна ръка и дръпна някаква връвчица. Ниско под тавана светна слаба лампа. Светлината беше толкова мъждива, че едва стигаше до ъглите на стаята. Тя се приближи до мен, развърза ръцете и краката ми. Започнах да ги разтривам, докато кръвообращението ми се възстанови, а после опипах раната на главата. Беше повърхностна, но страшно болезнена. Поне нямаше да умра от нея.
Когато успях да се изправя, Велда посочи с ръка зад мен. Там лежеше със завързани ръце и крака Грета Сървис и на челото й имаше огромна синина.
— Първо донесоха нея — каза Велда. — Има ли и други?
— Не.
Тя се наведе, развърза Грета и започна да я масажира, докато тя не се съвзе. Оставих я да завърши процедурата, уверих се, че Грета е наред, и притеглих Велда към себе си.
— Кажи ми, котенце, как все пак попадна тук?
— Заради Джули Пелхам. Оня тип все пак я беше намерил. Навярно я беше причакал и със сила я беше накарал да се качи в колата му, а после не е знаел какво да прави с нея. Видях ги, когато минаваха с колата покрай мен, запомних номера и направих справка. Регистрирана е на името на човек от легацията, която заема тази сграда. Опитах се да вляза отзад, но се натъкнах на куче и един от ония типове ме хвана. Започнаха да се чудят какво да ме правят, но точно тогава гостите започнаха да пристигат, така че ме вързаха и ме натикаха тук. Беше ми нужен цял час, за да успея да се развържа, но, слава богу, че поне не бях на тъмно.
— Какво е станало с момичето?
Велда посочи с палец към по-отдалечения ъгъл.
— Виж сам.
Там лежаха две тела.
— И двамата са допуснали грешка — казах аз. — Той не е можал да обясни нищо на момичето, но затова пък тя му е обяснила всичко. — Хвърлих поглед около себе си. — Провери ли що за помещение е това?
— Част от бившата пералня. Има няколко корита за пране на бельо и една стара газова печка, на която крановете пропускат. Този прозорец се намира на равнището на приземния етаж. Мисля, че сме някъде в задната част на къщата. Решетките на прозорците са циментирани.
Тя ми съобщи това с безразличен глас, но все пак можех да различа надигащия се в нея страх.
— Успокой се, рожбо. Дай да се поогледам.
Не можехме да минем през вратата. Беше много масивна и залостена здраво. Единственият изход бяха прозорците. Стъклата, замазани с черна боя, бяха от другата страна на решетките. Опипах прътите — дебели цял инч и ръждясали. На пръв поглед изглеждаха непреодолима преграда, но железата не бяха влезли добре в основата.
Циментът, с който бяха закрепени решетките, беше ерозирал от влагата и газта и след малко усилие успях да изкопая дупка в него с нокътя на пръста си. Отидох до старата печка, измъкнах един ръжен и започнах да ровя с него. Вдигна се голяма пушилка, но след десет минути успях да извадя прътите от циментената основа. Не разполагах повече с пистолет, но тези железни пръти можеха да бъдат чудесно оръжие, ако се наложеше.
Грета започна да стене, седна на пода и притисна ръка към челото си. Все още не беше дошла напълно
