— Изпрати ми ги въпреки това. Може да опитате и бразилската нишка. Той действаше там под името Артуро Пенса.
— Не е ли това човекът, когото застреля?
— Същият. Ако е лежал в болница там, може би разполагат с негови снимки. Местната полиция с удоволствие ще ви сътрудничи. Освен това никога не можеш да кажеш с точност какво можеш да откриеш в архивите на вестниците. През онази нощ там заведението бе пълно с журналисти.
— Ще се опитаме да изровим нещо.
— Нещо ново за Теди?
— Нищо. Пит все още не се е свързвал с нас. Мартин Грейди започва да става малко нервен, а ти знаеш какво означава това. Ако не стигнем до някакви резултати през следващите дни, той ще хвърли цял екип по следите му. Ситуацията е много деликатна и аз се надявам, че той няма да прибързва.
— Той си знае работата.
— Да, но при този темп на разследване той не може да си позволи да изгуби контрол върху положението. Имаме наш човек в Интерпол и от него можем да получим някои допълнителни сведения. Ако Тедеско е все още жив и могат да стигнат до него, ще го освободят. Можем да издържим всякакви обвинения от тяхна страна, стига само да му снасят кожата. Искаше ми се да си там, Тайгър.
— И на мен ми се иска същото.
— Недей да губиш надежда. Все още можеш да заминеш. — Той замлъкна за миг, след това каза: — Чакай малко — чух да шумолят някакви документи и той продължи: — О’кей, операцията по проследяването на Таръс започна. Сега се свързват с нашите хора. Наградата за главата му е десет пъти по-висока отпреди и можем да я удвоим допълнително, ако се наложи.
— Ще поддържам връзка. Все още имам усещането, че ще се опита да ме убие.
— Искам да ти кажа една умна дума, Тайгър.
— И каква е тя?
— Не го убивай.
— Ако има да казва нещо — отвърнах аз, — ще го накарам първо да проговори. Не съм ли постъпвал винаги така? — След това затворих слушалката.
В осем без петнайсет вече бях в лабораторията на Ърни Бентли, който се зае с промяната на тена ми. След като завърши процедурите, се оказах три пъти по-черен, отколкото бе естественият ми тен. Сложих перуката на главата си, надянах слънчевите очила и облякох арабското наметало. В тълпата спокойно можех да мина за жител на Саудитска Арабия, стига само някой да не се загледаше по-внимателно в мен. Ърни поставяше последните черти на грима, когато пристигнаха Дик, Том и Хари, ескортирани от Джак Брант. Не се хилеха повече. Очевидно Джак ги бе инструктирал доста добре и те знаеха какво могат да очакват.
Всички се зазяпаха в мен, а трите момчета направо загубиха ума и дума. Когато се погледнах в огледалото, разбрах защо. Джак клатеше глава и ми се хилеше от огледалото, застанал зад гърба ми.
— Проклет да съм, ако не изглеждаш като пръч. В никакъв случай не мога да кажа, че си евнух.
— Мога да представя клетвена декларация, че съм, старче.
— Добре де, няма значение. Спомням си няколко случая…
За да го накарам да млъкне, го ръгнах с лакът в корема.
— Всичко наред ли е?
— По-добре, отколкото предполагаш. Някои от момчетата на кея са мои стари приятели. Ще влезем, без да има нужда от преминаване през полицейския кордон, така че ти ще бъдеш в първата редица, както искаше.
— Малките неща понякога помагат много.
С нисък глас Джак каза сериозно:
— Сигурен ли си, че няма да имаме неприятности? Това е единственото нещо, което безпокои момчетата, но въпреки това те нямат намерение да се отказват.
— Тогава нека престанат да се потят.
— Добре. В такъв случай да тръгваме.
Градът е доста забавно нещо. Ако изглеждаш нормално, никой няма да ти обръща внимание. Ако си малко по-различен, ако носиш на главата си обръч вместо шапка или направиш нещо ненормално, пак никой няма да седне да ти задава въпроси. Минахме спокойно покрай единствения полицай на пост пред страничния вход към пристанището, който не беше в състояние да разбере любезното бръщолевене на Хари, а и не искаше да се замесва в дипломатически усложнения, които можеха да се отразят неприятно на службата му. Бяхме на кораба, преди да пуснат трапа за пасажерите, и се смесихме с тълпата около облечения в бяло стюард, докато долу на кея полицейският кордон едва сдържаше любопитните. Хари изпроси една стотачка от джобните ми и тя ни осигури свободен проход до луксозния апартамент. Стюардът почука нежно на вратата и един глас отвътре ни каза да влезем.
Моите трима приятели се промениха като хамелеони. Започнаха да се кланят учтиво и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да повтарям движенията им с надеждата, че няма да ми се счупи гръбнакът. Тихите им гласове изричаха витиеватите любезности и приветствия на Изтока, чийто смисъл не достигаше до мен. Всичко стана точно така, както бях очаквал. Сърдечният прием, притискането до гърдите, почти внезапно породилото се приятелство… резервирано, но добросърдечно.
Тейш Ел Абин стана от креслото си — малък, набит мъж на около шейсет, загорял като орех от миналогодишната реколта, но с блестящи змийски очи, които можеха да проникнат през теб. Той демонстрира западното си възпитание и се здрависа с всички, обърна се и ни представи на по-високия мъж, облечен в идеално ушит английски костюм. Аз бях последният, който си размени ръкостискане със Сарим Шей.
В него имаше нещо хлъзгаво. Беше прекалено искрен. Можеше да се усмихва с устата си, но очите му остава студени като айсберг, а ръката му бе ръка на човек, който нарочно я предлага меко и отпуснато, докато цялото му тяло бе стегнато като гвоздей. Познавах убийци от този сорт, които можеха да те заколят или да натиснат спусъка на пистолета, насочен в корема ти, с маникюрени пръсти, които само преди час или само след час можеха да галят жена, без дори да си спомнят за това, което се бе случило в промеждутъка от време, напълно забравили за изтичащата кръв или за писъците на жертвата си.
Сарим Шей беше човек, който трябваше да бъде следен внимателно. Неговото шутовско държане пред шейха беше само маскировка. Той беше сила в себе си и го съзнаваше. Чертите му бяха изтънчени и остри, кожата му — по-бяла от на всеки друг, а в гласа му се чувстваше култивираният с години британски акцент. Когато се разхождаше, имаше грациозната походка на котка или на човек, добре обучен в смъртоносните изкуства на Ориента.
Знаех, че ме гледаше. Както и Тейш Ел Абин. Те, изглежда, бяха готови да приемат факта, че съм ням по рождение, защото там, откъдето идваха, това не беше рядко срещано явление. Това, което ги учудваше, бе ръстът ми, моето маниерничене, опитваха се да дешифрират нещо, което за тях очевидно бе нереално. Но моите трима приятели поеха играта и отклониха вниманието от мен, като ме оставиха на заден план и продължиха с изтощителните си куртоазии.
Знаех, че времето ни бе на привършване. Можехме да разчитаме най-много на пет минути.
Тогава тя влезе. Никой не трябваше да ми казва коя е.
Вей Лока.
Човек, можеше да почувства присъствието й още преди да се появи, усещаше аромата на мускусовия парфюм, преди да може да го помирише. Макар очите й да не се движеха, тя видя всички наведнъж по начин, достъпен само за жените, и очите ни се срещнаха за миг над главите на останалите, преди да се поклоня автоматично в стила на моите „съотечественици“. Разбрах, че гледаше само мен.
Не беше висока, но създаваше впечатлението за стройност. Вей Лока беше жена от евразийски тип, с гордо вдигната глава, черна като арктическа нощ коса, която сякаш отразяваше светлините, проблясващи в очите й. Устните й бяха пълни и леко навлажнени, подчертани от формата на брадичката и наследствените скули. Имаше високи, пълни гърди. Ходеше сякаш танцувайки и провокационно демонстрираше красотата си, всяка малка стъпка очертаваше младежката закръгленост на бедрата й. Всеки неин маниер сякаш бе комбинация от грациозността на два континента, от най-малките движения на пръстите — до фините движения, изписани на лицето й. Всичко това я правеше да изглежда подчинена и господстваща в едно и
