инч от помещението, всяка вдлъбнатина в стената зад прозореца, всяко място в банята и ако не измислех нещо бързо, щях да пострадам.
Отворих прозореца и погледнах навън. Два етажа по-долу терасите на два апартамента бяха разделени с метална решетка, която се издигаше по стената на зданието, за да убие желанието на любопитните да прескачат от един балкон на друг. Смъкнах си колана, промуших го през предпазителя на спусъка и го закопчах, като направих широка примка. Когато звънецът зазвъня, го пуснах и за миг реших, че съм пропуснал целта, но коланът се закачи на един от прътите на решетката и остана там. Ухилих се доволно, затворих прозореца и тръгнах към вратата.
На прага стоеше Хал Рандолф заедно с едно голямо момче, а зад тях надничаха още двама типа, облечени в светлосиви костюми, за които човек можеше да си помисли, че са купени на Медисън Авеню.
— Влизайте, джентълмени — поканих ги аз. Рандолф ми показа първо ордера за обиск, а на лицето му се бе изписал израз на истинско удоволствие.
— Предстои тараш, Мен. Надявам се, че няма да ти причиним неудобства.
— Ни най-малко. Ще имате ли нещо против, ако се облека?
— Няма закъде да бързаш, засега не излизаш никъде.
Разгънах ордера, прочетох го и хвърлих поглед към Рандолф.
— Само ако откриете това, което търсите.
Нямаше нужда да казва на останалите какво да правят. Те също бяха професионалисти, работеха бързо и чисто. Прегледаха откритите места и преминаха към тези, които не бяха достъпни за повърхностен оглед. Сложиха на леглото кутията с патрони 45-и калибър заедно с кожения кобур и се загледаха в тях. Хал взе кутията и отвори капака.
— Къде е пистолетът, Тайгър?
— Не бъдете глупави.
— Не сме.
Привърших с обличането на ризата си, сложих си вратовръзката и започнах да се закопчавам пред огледалото. Зад мен едно от по-младите момчета беше отворило прозореца и оглеждаше внимателно перваза и корниза отвън, опитвайки се напразно да намери някакви конци, на които можеше да бъде закачен пистолетът.
— Доколкото ми е известно, няма закон, забраняващ носенето на пълнители.
— За съжаление няма.
След десет минути окончателно бяха завършили обиска. Сложиха всичко по местата, но никой не изглеждаше доволен. Хал се опитваше да запази самообладание, но лицето му бе почервеняло от яд. Той вдигна лениво плика, погледна го и попита:
— Имаш ли нещо против?
— Моля.
Когато видя снимките, веднага разбра какво представляваха. Поднесе ги към светлината и започна внимателно да ги разглежда. След това ги подаде на голямото момче, което беше дошло с него. Когато му ги върнаха, той ги хвърли на леглото.
— Искаш ли да си поговорим, Тайгър?
Повдигнах рамене.
— Защо пък не?
— Каква е връзката ти с всичко това?
— Веднъж стрелях по него в Бразилия. Куршумът го улучи в гърлото и повреди прекрасния му баритон. Очевидно сега иска да ми го върне.
— Продължавай.
Закачих един стол с крака си, придърпах го към себе си и седнах.
— Той е тук, в САЩ.
— Знаем това. Но не е регистриран официално.
— Малкълм Таръс не е от хората, които ще облекчат живота на ближния си — усмихнах се аз.
Хал Рандолф и останалите си размениха по един бърз поглед, след това той се върна при мен и се взря в лицето ми. Останалите заеха стратегическа позиция и останаха там, без да знаят какво можеха да очакват.
— Заповедта предполага ли разпит?
— И това може да се уреди — отвърна Хал с обикновен глас.
— Не си давай труда.
— Тогава да се върнем към Таръс. Не мисля, че е пристигнал в Щатите само за да те застреля.
— А за какво друго?
— Престани да се правиш на глупак и да минем към същината на въпроса. Нека актуализираме нашия разговор и да включим и Тейш Ел Абин в картината. Имаш ли нещо против да поговорим за четиримата души, които са се качили на кораба и са слезли необезпокоявани от полицията и митническите служители?
— За какво говориш? — възкликнах аз изненадан. — И аз ли съм бил между тях?
— Именно това искам да разбера.
— Съжалявам, приятел.
Хал си пое дълбоко дъх и ме изгледа така, сякаш всеки миг щеше да избухне. След това изпусна въздуха от дробовете си и тръгна към прозореца, погледна навън и надолу и се обърна отново към мен.
— Трима от тях са били истински съплеменници на Тейш, в това няма съмнение. Четвъртият обаче не се е вписвал в картинката. Бил е ням и голям. Носил е черни очила. Описанието на външността му съвпада с твоята.
— Доста момчета могат да влязат в костюма ми, мистър.
— И все пак има нещо, което понамирисва. Известно е, че само девет съотечественика на Тейш се намират понастоящем в Съединените щати. Всички бяха проверени и нито един от тях не е бил по това време на кораба.
— Е, и какво?
— Това означава, че някой друг се е намесил в играта. Знаем, че Тедеско е в Селачин, и ни е известно също какво се е случило с него там. Ти си затънал до ушите, така че престани да ни разиграваш.
Престанах да му се усмихвам и се наведох напред на стола.
— Добре, Хал, в такъв случай ще ти кажа някои неща специално за твоите уши. Може би нашата операция не ви харесва, но аз не давам пукнат грош за настроенията ви, защото ние успяваме да стигнем до положителни резултати там, където вие тъпчете на едно място. Последния път позволих да се превърна в мишена по ваше предложение и ние всички получихме това, което искахме. Може би рутинната работа не беше от типа, който ви се харесваше, но тя бе достатъчно ефикасна. С удоволствие съм работил с всеки един от вас и ще продължа да работя. Извън пределите на страната ние сме равни, но тук ти имаш решаващата дума и затова се опитваш да ми създаваш неприятности. О’кей, ти можеш да затрудниш операцията, докато аз мога да я осъществя по възможно най-лесния начин.
— Какво имаш предвид, Тайгър?
— Дай ми отново разрешително за онова оръжие.
— Това не може да стане.
Облегнах се назад и се замислих за няколко секунди.
— Това ли е последната ти дума?
Едно от младите момчета каза:
— Мисля, че можем да осигурим разрешително чрез армейското разузнаване.
Хал го изгледа със стиснати зъби. Накрая отиде до телефона, набра някакъв номер и поговори няколко минути, преди да затвори слушалката.
— Искат стария ти номер от службата за армейска сигурност, серийния номер на пистолета и личното ти досие.
— На Чърч Стрийт!
— Да.
