стигнал до Тейш, ударих го с все сила през ухото точно когато посягаше. От пръстите му изпадна една игла, когато с вик на изненада той се строполи на пода. Тейш се обърна и замръзна на място с ръка, повдигната за защита.
Проклетата тълпа беше прекалено голяма. Те се движеха като един и ме изкарваха от равновесие. Момъкът на пода се надигна и се стрелна през тълпата като подплашен заек. Никой не можеше да разбере какво става. Хората, на които бе поверена охраната на Тейш, се доближиха и заеха предварително определените позиции, но дори и те не можеха да си съставят ясна представа за случилото се. Намирах се на шест крачки зад момъка и се опитвах да си пробия път през вкаменилите се тела, псувайки през цялото време, защото знаех, че момъкът щеше да мине необезпокояван през вратата, ако не го настигнех.
Видях Хари и двамата му приятели. Единият от тях — този с брадата — очевидно си състави ясна преценка за ситуацията и беше в състояние да действа оперативно. Той протегна юмрук — на пръв поглед несръчно—и момъкът падна. Само след секунда бях върху него и го заковах на място, но човекът под мен не правеше и най-малкия опит да се измъкне. Два чифта ръце ме отделиха от него и момчетата от федералните служби установиха контрол над ситуацията. Извиха немощните му ръце назад, сложиха му белезници и го претърсиха за оръжие. За пет секунди го изкараха през вратата и аз се върнах обратно при Тейш.
Шейхът, Вей Лока и Сарим Шей бяха плътно обградени от няколко момчета, които очевидно нямаха намерение да се шегуват, защото всеки един от тях държеше полицейски револвер в ръката си. Талбът също бе там, гледаше ме с присвити очи и очакваше обяснения. Посочих под креслото на Тейш, наведох се и измъкнах една дървена треска, не по-дълга от кибритена клечка. Иглата се бе забола в нея и стърчеше на три милиметра от другата страна.
Подадох му я.
— Анализирайте това веднага. Мога да се обзаложа десет срещу едно, че върхът на иглата е намазан с бавнодействаща отрова, чийто ефект се проявява след петнайсет минути.
Очите на Тейш ме гледаха в пълен ужас.
— Моля ви, мистър Мен…
— Няма проблеми, сега всичко е наред. — Посочих към телевизора. — Може ли да проверя нещо?
Един от бодигардовете започна да казва нещо, но Талбът му направи жест да млъкне, установил междувременно авторитета си по въпросите за охраната на шейха.
— Давай, стари друже.
Отидох до телевизора, превъртях на нужния канал и хванах края на речта на Тейш към събралите се посрещачи на кораба. Вече знаех как е била замислена цялата операция. Погледнах към Тейш и казах:
— Ще се върна след малко. Идвай, Талбът.
Опитаха се да ни спрат на вратата, но Талбът размаха удостоверенията си и ни пуснаха. В коридора видях Дик Галагър, който беше на сантиметър от това да полудее. Разполагаше отново хората си по стратегическите места и даваше непрекъснати нареждания. Извиках му да ни следва и той се завтече след нас. Когато стигнахме края на коридора, казах:
— Засега без въпроси, старче. Как можем да се качим на покрива?
Беше достатъчно съобразителен, за да изчака с обясненията. Посочи пътя към запасния изход в случай на пожар и започнахме да взимаме стъпалата по две, стигнахме горната площадка, минахме покрай двете униформени ченгета на пост пред вратата, която излизаше на покрива. Открих, че антената е обърната, кабелът от вътрешната мрежа вече бе закрепен за нея, но наоколо нямаше никой.
— Всички ли изходи за блокирани?
Дик кимна.
— Значи са оставили човека си отпреди доста време. Все още трябва да е някъде тук.
— Я да чуем какво ти е на ума.
— Преценили са точно времето. Развалили са приема на изображението долу, като са извъртели антената, предполагайки, че някой ще повика хората от поддръжката. Техникът е трябвало да мине покрай Тейш, да го убоде леко с иглата, което едва ли щяло да му направи впечатление. Малко игра с телевизора и човекът на покрива поправя антената, за да изчисти образа, през което време техникът успява да избяга. Междувременно Тейш е трябвало да си седи в креслото и да умира бавно, без дори да има понятие за това.
Дик започна да претърсва покрива. Трябваше да бъде тук. Наоколо нямаше в близост други здания, така че човекът трябваше да бъде зад някоя от вентилационните шахти. Наложи се да се разпръснем и да проверим всяко възможно скривалище.
Талбът го откри зад една огромна вентилационна тръба в средата на покрива. Той изкрещя, посочи с ръка и ние се затичахме, за да затворим всички възможни пътища за отстъпление, без да знаем дали онзи тип има пистолет или не. Той погледна иззад тръбата, за да види къде се намираме, и успяхме да зърнем върха на главата му. Дик стреля веднъж във въздуха, но това беше достатъчно. Сигурно си беше помислил, че сме тук, за да го убием. Изкрещя диво и побягна като осветена хлебарка към една от таванските врати, след това ни видя че идваме и промени посоката си.
Всичко стана много бързо, а и той беше прекалено близо до ръба на покрива. Подхлъзна се по чакълестата настилка на покрива и започна да се пързаля към края на парапета, размахвайки бясно ръце из въздуха. За момент се опита да се хване за хлъзгавите керемиди, които покрива тухления парапет, но след това собствената му инерция надделя над усилията му да се задържи. Все още го чувахме как крещи десет етажа надолу, докато не се превърна в тъмно петно на асфалта, в което уличните светлини започнаха да се отразяват с влажен червеникав оттенък.
Дик промърмори „По дяволите!“ и прибра бавно пистолета си, след това се обърна към изхода и ние го последвахме.
Когато слязохме долу, главното помещение беше опразнено. Стадото се бе пренесло на друго място и бяха останали само шепа хора. Тейш, Вей Лока и Сарим водеха разговор с трима души, най-главният сред които бе Хал Рандолф. Той проследи погледа на Тейш, видя ме и се извини на останалите. Когато стигна до мен, кожата на лицето му бе станала морава и той едва сдържаше яростта си.
— Трябва да си поговорим, Тайгър.
— Защо?
— Без да ми се надуваш, искам само да поговорим. Вдигнах рамене.
— Развалих партито. Мисля, че сте научили вече всичко.
— Не и малките детайли, които са толкова важни. Посочих с пръст към Талбът.
— Той ще ви въведе в обстановката. Дадох му иглата, която трябваше да се забие в кожата на Тейш.
Рандолф присви очи, изгледа Талбът и каза:
— Е?
Талбът извади носната си кърпичка и я разгъна. Иглата лежеше по средата, а върхът й все още беше тъмен от странното вещество, с което бе покрит.
— Тъкмо отивах към лабораторията. Освен ако не искате вие да се заемете с това.
Рандолф взе носната кърпичка от ръцете му.
— Аз ще го направя — каза той, след това изслуша доклада на Талбът.
Когато Талбът свърши, той го помоли да дойде с него. Пресече помещението по диагонал и се насочи към стаята, в която се намираше телевизорът, като остави вратата отворена. Вътре бяха донесли маса и на нея се бе проснал някакъв човек с разперени ръце.
— Докарахме го тук за предварителен оглед. Погледнах тялото в комбинезона.
— Това е човекът, който се опита да нападне Тейш — казах аз. — Какво е станало?
— Погледни врата му.
Видях огромен безцветен белег на врата му, сякаш някой го бе халосал с ръжен. Докоснах мястото и разбрах какво се бе случило, след това се изправих.
— Професионален удар. Познавах само двама човека, които можеха да изпълнят този номер, но и двамата са мъртви сега.
— Беше мъртъв още когато нашите хора го вдигнаха. Помислили, че е в безсъзнание. Този удар го е повалил като брадва на палач.
