Търговци на смърт

Умът ми започна да се рови из миналото.

— Изглеждаше сякаш го удари само за да го свали на пода.

— Кой, Тайгър?

— Човекът с брадата. — Наблюдавах Рандолф внимателно и видях, че и той ме гледа, стараейки се да улови всяка интонация на гласа ми и всеки жест, който правех. — Не сте ли го задържали?

— Във всеобщото объркване той, както изглежда, е изчезнал.

— Защо се тревожите? Няма да е трудно да го разпознаем. По дяволите, той влезе с покана. Видях как полицаят на вратата я взима.

— О, той наистина е имал покана, само че не е била негова. Принадлежала е на Кармен Бешип, който много е приличал на този тип и е имал същата брада. Само че преди пет минути съобщиха, че мистър Бешип е намерен мъртъв в собствения си апартамент. Умрял е от същия удар като този тук. — Той сплете пръстите на ръцете зад гърба си и потропа с токовете на обувките си. — А ти, изглежда, си се погрижил за всички добре, дори и за онзи тип на покрива. Сега не разполагаме с човек, който да проговори. Може би имаш някакво обяснение, Тайгър?

Той е избрал човек с брада, за да прикрие белега от куршум на шията си. За професионалист като него едва ли е било трудно да намери списъка на поканените и да си подбере нужния човек. Няколко подложки под дрехите са допълнили илюзията за сходство, така че е можел да се движи спокойно из тълпата. Трябвало е да бъде на представлението в случай че нещо не тръгне както трябва и когато това се случи, той направи всичко възможно, за да накара да замлъкне човека, който можеше да ни насочи по следите му. Знаел е, че моментното объркване щеше да му осигури прикритие за бягството и се възползва от него по един съвършен начин. Не се е тревожел особено много за момъка на покрива, защото връзката му с него е била доста опосредствана, но дори и да не е била такава, вече нямаше за какво да се безпокои, тъй като по това време всички вече знаеха за тялото на улицата.

— Малкълм Таръс — казах аз.

— И никой не знае как в действителност изглежда той.

Ухилих се и му позволих да види зъбите ми.

— Сега вече знаят. — Бръкнах в джоба си и му подадох един от дубликатите на фотографията, които Ърни бе направил. — Градската полиция сигурно вече е разпратила снимката му навсякъде.

— Копеле такова! — той сграбчи снимката и започна внимателно да я разглежда.

— Защо всички ме наричат така? — невинно попитах аз.

Дик Галагър отвори вратата, преди Хал да може да ми отговори, и каза:

— Търсят те навън, Тайгър.

— Той не отива никъде — изръмжа Рандолф.

— В такъв случай ще трябва да се консултираш с някое началство. Тейш Ел Абин лично помоли за него и ако това не означава нищо за теб, ще трябва да се простиш с кожата си.

Ухилих се още по-широко на Рандолф, който стоеше като вкопан, с червено като домат лице.

— Искам да те видя по-късно, Мен. В моя офис. Трябва да бъдеш там.

— Разбира се — казах аз. — Имате един документ за мен, който трябва да прибера. Разрешителното за носене на оръжие.

Макар никой да не бе съобщил на Тейш всички подробности, той бе успял да си състави собствена представа за това, което бе станало. Така или иначе, трябваше да му разкажа цялата история и аз го направих, като наблюдавах как лицето му се втвърдява и на него се открояват острите черти на желанието за отмъщение, което танцуваше в очите му. Когато завърших, той кимна, почака да се успокои малко и каза тихо:

— Имате моята искрена признателност, мистър Мен. Ще ви се отплатя по подобаващ начин.

— Няма нужда да го правите.

При моя жест Сарим Шей сякаш изпита облекчение.

— Действахте толкова бързо, че никой не можа да разбере какво е станало. Наистина ли видяхте иглата в ръката му?

— Не и преди да я изпусне. Но всичко беше ясно още от самото начало. Успях да се включа навреме, защото знаех, че нещо ще се случи.

— Твърде необичайно е… за един бизнесмен да реагира толкова бързо, не е ли така?

Той изрече тези думи любезно, но зад тях се криеха повече неща. Трябваше да се облегна на филмовата версия на съвременния американски бизнесмен и се засмях.

— Не и в моя бизнес — казах му аз. — Печеленето на долари означава всекидневна борба. Имал съм прекалено често работа с хора, които са искали да приберат мангизите и да смъкнат скална ми, за да не мога да разпозная признаците на това, което се случи. — Спрях за миг и се обърнах към Тейш. — Имате ли представа кой може да е заинтересуван от вашата смърт?

Усмивката му бе напълно безизразна.

— Човек си създава много врагове.

— Това покушение бе организирано.

— Каквито са и моите врагове — продължи той. — Ще трябва малко повече време, за да си изясним кой именно е виновен за него. След това ще бъдат взети контрамерки.

— Ченгетата ще се оправят с това.

Опитвах се гласът ми да звучи убедително и се надявах, че съм успял.

Очите му сякаш се забавляваха на тази мисъл.

— Да — отговори той, — сигурен съм, че ще се оправят. Сега, мога ли да разчитам на вас за още една услуга?

— По всяко време.

— Сарим и аз трябва да присъстваме на една конференция, на която ще се обсъждат важни въпроси, засягащи нашите две правителства. Предвид на това, което се случи, не бих желал да оставям Вей сама. — Той се пресегна, поглади ръката й бащински и се усмихна. — Ще изглежда ли прекалено, ако ви помоля да се погрижите за нейната безопасност, докато ние сме на преговорите?

Още веднъж долових странното емоционално излъчване, което идваше от Сарим Шей. Във всяко едно отношение той изглеждаше съгласен със своя крал, но играта не му се удаваше лесно. Реших да блъфирам.

— Няма ли да бъде по-добре, ако помоля Талбът да свърши тази работа, още повече като имам предвид вашите близки отношения…

— Предпочитам вие да се заемете с това, мистър Мен. Ухилих се на Вей Лока и кимнах.

— За мен ще бъде удоволствие. Само се надявам, че няма да има пречки от страна на охраняващия персонал. Те, изглежда, искат да държат всичко под ключ.

— Аз ще се погрижа за това, мистър Мен. — Той хвърли поглед покрай мен, повика с пръст Хал Рандолф, който ни наблюдаваше от вратата на другата стая, учтиво го помоли да се приближи и му обясни накратко какво искаше. За миг си помислих, че Рандолф ще се пръсне от яд, но той направи един дървеняшки поклон, с който призна необходимостта от подобни действия, и напусна.

По дяволите, нямаше какво друго да прави.

Почакахме да ескортират Тейш и Сарим от стаята, преди да излезем. Намерих яката от невестулка на Вей Лока и я загърнах с нея, като нарочно докоснах с върха на пръстите си голата кожа на врата й. На нея за момент заиграха малки мускулчета, пробяга бърза тръпка и тя обърна глава и ме изгледа през рамо.

— Вие сте много интересен човек, мистър Мен.

— Нищо особено.

Бавна усмивка се разля на устните й.

— Как мога да ви наричам?

— Тайгър. — Когато тя удивено повдигна очи, аз допълних: — Това ми е името.

Усетих, че ръката й се плъзна в моята и пръстите й започнаха да правят странни неща.

— В моята страна има една история, в която се разказва за някои от инстинктите на тигъра.

— Ще трябва да я чуя — казах аз.

— Да, разбира се. Само че по-късно. Сега може да ме заведете в стаята ми и ще чакам да ме вземете в осем часа. Ще бъдете ли точен?