Търговци на смърт

на самоличността му. Бяха изпратени хора в рускоезичните части на града, в зданието на операта и три мюзикхола на Бродуей, търговските къщи, предлагащи специална храна, бяха предупредени и бе разпространен слух за цената на главата му. Ако въобще се покажеше, щеше да бъде заловен на място, но аз не възлагах много надежди на подобен изход. Аз самият нямаше да се хвана в такава мрежа и очаквах същото от Таръс.

Ърни Бентли все още бе в лабораторията си, когато му позвъних. Дадох му личния си код и той веднага разбра, че става дума за нещо изключително сериозно. Неговата полева работа не надхвърляше рамките на лабораторията му, но това беше неговият свят и той беше истински магьосник в него.

— До какво степен можеш да миниатюризираш един магнетофон? — попитах го аз.

— Колко малък ти трябва?

— Да се побира в дамска чантичка.

— По дяволите, Тайгър, точно в момента имам един такъв.

— Прати го веднага в хотела ми по специален човек. След това се свържи с Луис Уикхоф, които ръководи службата за наемане на работен персонал в Стейси, и му кажи да уреди приемането на Лени Байрнс като сервитьор за партито. Искам той да поеме охраната на апартаментите, които заемат Тейш и Сарим Шей.

— Не се занимавай с това, за тази цел използват специални агенти.

— Те са много немарливи като сервитьори.

— Е, в такъв случай може и да си прав.

— Ще се обадя на малкия Хари и ще го помоля да приготви някои от местните буламачи, с които се хранят в Селачин, и ще му кажа да научи Лени как да ги сервира. Те имат някакъв специален ритуал и агентите едва ли ще пожелаят да се разкрият с незнанието на подробностите. Един от тях може да отиде заедно с него в апартамента, но това не ме тревожи особено. Приготви и за него едно записващо устройство. Всичко, което запишем, ще бъде преведено след това от Хари, но направи всичко възможно Лени да се окаже там. Луис ще му осигури подходящи документи, а ти уреди въпроса с профсъюзния синдикат. Нека го ангажират със задна дата, да речем, преди една година. Не трябва да пропускаме и най- малката подробност, защото можем да се провалим.

— О’кей, не ме учи какво да правя.

— Това е просто едно любезно напомняне. Ти така си залепнал за микроскопа, че се опасявам, че вече си забравил как стоят нещата в реалния живот.

— Много лесно мога да си ги представя, особено когато ти се навърташ наоколо.

Затворих слушалката, набрах номера на Джак Брант, помолих го да повика Хари на телефона и му описах ситуацията. Знаеше какво искам от него и разбираше добре какво въздействие щеше да има това върху цялостния ход на нещата. Щеше да му отнеме малко време да се подготви и събере цялата необходима информация.

Преди да затворя телефона, той каза:

— Мистър Тайгър, сър… Мислех си за…

— За какво, рожбо?

— Когато напусках хотела… тъкмо се приближавах до асансьора и видях някакъв човек да чука на вратата ми и да натиска бравата. Не познавам никого, затова се чудя какво ли може да означава това. Изпращал ли сте някого при мен?

Почувствах отново ледени игли по гърба си.

— Как изглеждаше той?

— О, нищо особено. Обикновен човек в костюм. Опитах се да не издам страха в гласа си.

— Може би е сгрешил номера на стаята си. Ще се видим по-късно.

Лени ме наблюдаваше внимателно.

— Какво става, Тайгър? Обърнах се и си взех шапката.

— Погрижи се някой да остане с нея — кимнах към спалнята, — преди да напуснеш зданието. След това се обади на Ърни. Нали знаеш какво да правиш?

— Схванах общата ситуация, но какъв е проблемът?

— Когато излязох от Стейси, мисля, че бях проследен. По дяволите, какъв дръвник съм понякога!

Портиерът наду свирката си за такси и аз се качих в него, като казах на шофьора да ме откара колкото може по-бързо в Тафт. Той се понесе като бесен и заслужено заработи петте си долара. Влетях във фоайето, взех веднага асансьора за етажа на Лили Торней, проклинайки скоростта му на костенурка. Когато излязох в коридора, вратата зад мен се захлопна, затичах се към стаята на Лили, като едва заобикалях препятствията по пътя си. От телевизора й се разнасяха звуците на някаква комедийна програма и аз завъртях дръжката на вратата. Не беше затворена… поддаде леко и влязох бързо с моя 45-и, готов за стрелба, припомняйки си всеки детайл от обстановката, очаквайки всеки момент някой да ми се нахвърли и да получа куршум в корема, преди да съм изстрелял моя.

Опасенията ми бяха напразни. Освен Лили Торней и сенките на екрана на телевизора, в стаята нямаше никой.

Лили беше мъртва.

Найлоновият конец бе увит по същия начин, но тя нямаше късмет да се окаже в позиция, която да не й позволява да мърда, в каквато се бе озовала Рондин. Беше се проснала на пода с ръце и крака, извити зад гърба й, и примката на шията се бе впила дълбоко в кожата от яростните й опити да се освободи. Голотата й бе почти неприлична сега, лицето й бе станало на петна, красотата й на разкошна блондинка — отлетяла завинаги.

До нея лежеше бележка, затисната с нейната берета вместо преспапие. Съдържанието й бе просто: Подарък за подарък, Тайгър Мен.

Виновният бях аз. Аз й причиних това. Не трябваше да се правя на голям умник. Можех да я пусна да си върви и сега щеше да бъде жива. Тя ми предаде сигнала Skyline на Теди и беше умряла заради това.

Е, добре. Нямаше да бъде самотна в смъртта си. Скоро щеше да си има компания.

Взех бележката, запалих я и разтрих с ток пепелта по килима. Когато излязох от стаята, изтрих с кърпичка дръжката на вратата, тръгнах пеша надолу по стълбището и два етажа по-долу взех асансьора, стигнах на партера и излязох на улицата. Съзнателно давах възможност да ме проследят, надявайки се, че Таръс ще се изкуши да го направи и с това ще допусне последната си грешка в живота. Използвах всички достъпни средства, за да открия преследвача, но след два квартала се убедих, че всичко е напразно. Усещането за преследване абсолютно отсъстваше. Ако той беше зад мен, щях да го зная.

Малкълм Таръс си губеше времето. Той имаше други планове и аз щях да се появя, когато той се приготвеше да ги осъществи. От Бродуей се обадих на Чарли Корбинет и му съобщих къде да намери Лили. След като бе свързана с цялата тази история, те трябваше да направят всичко възможно, за да потулят случая, докато видя сметката на Таръс, но след това щях да си имам доста неприятни разговори. Можех да си осигуря алиби, след като установяха точния час на смъртта й, но точно сега нямах излишно време за губене. Чарли каза, че ще направи каквото може, но ме предупреди да не очаквам чудеса.

Това беше повече от достатъчно. Времето летеше бързо и аз летях заедно с него. Върнах се обратно в хотела, взех един душ и се преоблякох. Казах на администратора да приема всички пратки, адресирани до мен, и да ги прибира на сигурно място и тръгнах бавно към Стейси.

Очакваха ме на рецепцията, когато попитах за Вей Лока, — още двама от ония младоци с печата на вашингтонските агенции на лицата си. Усмихваха се широко, с изключение на очите им, в които можех да видя следите от специалното им обучение и заповедите, на които се подчиняваха. В тях се четеше и малко объркване, защото и те ме познаваха и не можеха да си представят по какъв начин съм се оказал замесен в играта.

Формално за тях аз бях човек, който е поканен лично, желаеха да се убедят, че и аз се придържам към същата версия, и бяха щастливи да ми покажат пътя към апартамента на Вей Лока. На всяка врата и изход дежуреха по още двама като тях, а няколко други бяха разположени на стратегически места, откъдето можеха да наблюдават всичко.

В асансьора не разговаряха и аз не им предложих нищо друго освен многозначителна усмивка, предназначена да ги раздразни малко. Когато стигнахме до нужния етаж, този от лявата ми страна натисна