лежеше между нас, сложи я от другата си страна и се долепи плътно до мен. Ръцете й се протегнаха, за да намерят моите и пръстите й се вплетоха в моите пръсти. Положи нежно глава на рамото ми и изпъна крака към вратата, така че яркозелената тъкан на роклята й прилепна до бедрата й.
— Странни ли ти изглеждат нашите обичаи, Тайгър?
— Виждал съм и по-странни.
— Например? — размърда се тя. — Кажи ми къде и кога.
— И как?
— Разбира се — веднага се съгласи тя.
Стиснах ръката й, тя примижа от болка и аз се ухилих, когато почувствах, че се напряга до мен, но така и не извръща глава.
— Светът навсякъде е еднакъв, рожбо. В него няма нищо, което да не можеш да намериш и тук, в Ню Йорк. Той е алфа и омега, началото и краят. Мръсотията и красотата, разюздаността и фригидността. В собствения ти заден двор можеш да намериш живот и смърт, както и секс във всичките му варианти. Трябва да гледаш само това, което искаш да видиш, и винаги ще намериш това, което търсиш. Какво искаш да видиш?
— Тигъра.
— Тигрите не се разхождат но зелените площи, за да бъдат чесани зад ушите като котенца, нали така, сладур? Те си стоят в джунглата, растат и живеят, защото никой не може да ги убие. Те са нощни разбойници с невероятна интуиция и чудесно развити сетива, които им позволяват да оцелеят. Ако наистина искаш да видиш тигър, трябва да тръгнеш да го търсиш и тогава ще трябва да бъдеш много внимателна, защото всички шансове са на негова страна — той ще те открие пръв и тогава ти ще си мъртва.
— Но когато тигърът намира тигрицата, която го търси…?
Освободих ръката й и потупах шофьора по рамото.
— Спри на следващия ъгъл.
— Не ми отговори — настоя Вей.
— Може би ще й отнесе главата. А може би ще я натика в леговището си и ще я изяде жива.
— Отведи ме в твоето леговище, Тигре — помоли ме тя.
Погледнах в тези големи черни очи и казах:
— Да пукна на място, ако го направя.
Тя се засмя в отговор и ми показа езика си.
Първото заведение, в което я заведох за по едно питие, не й хареса. Беше пълно с туристи, носещи сувенири от световното изложение в джобовете си, прекалено шумно и комерсиално, и макар да бе част от Ню Йорк, тя почти веднага пожела да го напуснем. Опитахме с няколко бистра, където цените надвишаваха качеството, няколко кръчми, където трябваше да се спасяваме от пияниците като от досадни мухи, както и няколко странни заведения, започвайки от Долен Бродуей до началото на Петдесетте, но, изглежда, нищо не я задоволяваше.
Малко преди да затвори, се оказахме в Блу Рибън на Четирийсет и четвърта, за да опитаме нещо истинско, което можеше да задоволи вкусовете и на най-големите гурмани. Тя си поръча някакъв немски специалитет, а аз се заех с порция уелски заек, сервирани от Оджи. Едва тогава тя започна да се държи като нормална жена, облегна се назад и каза:
— Именно това исках.
Застанал встрани до нас, Оджи се усмихна и запали цигарата й. Той бе странно момче със свръхразвита чувствителност. Не попита за произхода й, нито пък някой му бе споменал нещо за нея, но той вече знаеше. Усещаше и някои други неща за нея, които аз не исках да призная, но той беше в състояние да доведе нещата дотам, че да се почувствам неудобно.
— Може би младата лейди ще пожелае да види нещо от… собствената си страна. — Той я погледна, като продължаваше да се усмихва. — Така ли е?
— Ти си много проницателен, Оджи. Какво предлагаш?
Тогава той ми прехвърли топката. Повдигна рамене и посочи с пръст към мен.
— Попитайте Тайгър. Той знае. След като се намира в града, той ще може да ви заведе там.
Вей Лока ми се усмихна, белите й зъби проблясваха на фона на рубинените й устни. Тя прехапа долната си устна за миг и вирна глава.
— Ти трябваше да ме забавляваш, нали така? Оджи знаеше кога да се изниже. Каза ни „лека нощ“
и се измъкна нанякъде.
— Имаш право на избор — казах аз. — Какво искаш да видиш?
Вей дръпна дълбоко от цигарата, след това изпусна дима на тънка, ленива струйка през стиснатите си устни.
— Наистина ли трябва да ти казвам? — попита тя.
— Не. — Посегнах към кожената й яка и я подържах, за да може да обвие раменете си с нея. — Само че има някои малки особености. В тази държава все още има закони. Мога да се справя с много неща, но не искам да си играя с пистолета, когато на рамото ми е виснала хубава жена.
На ъгъла на Бродуей взехме такси и казах на шофьора да кара надолу към Турските градини. Той се обърна назад, ухили се и кимна разбиращо, след това се включи в трафика, като умело се промушваше между останалите таксите, задръстили Таймс Скуеър. Зави и пое но Девето Авеню покрай тъмните фасади на зданията, в които се помещаваха офисите на солидни фирми, докато не стигнахме до другата част на града, за която много малко хора знаеха.
Турските градини се намираха на втория етаж на едно старо здание с вити стълби, които скърцаха и се огъваха под краката ни. Още от средата на пътя започнахме да долавяме чувственото звънтене на звънчета и ритмичните удари на дайрета, които проникваха през тънките стени. Нито музиката, нито инструментите бяха характерни за Ню Йорк. Те идваха от улиците на Истанбул, пренесени от един предвидлив имигрант, който знаеше, че вкусовете на неговите хора нямаше никога да се променят.
Отворих вратата и пуснах Вей да влезе в помещението, задимено от синия пушек, който се издигаше от множеството цигари и пури, събираше се на тавана и се засмукваше от два огромни вентилатора, по един във всеки ъгъл.
Човекът, който ни въведе, се поклони, изрече някакво приветствие на непонятен език и ни поведе към масата. Долавях възбудата, която обхващаше Вей, забелязах я в начина, по който държеше раменете си, и в поклащането на бедрата й. Главата й се поклащаше в ритъма на музиката. Седнахме и когато я погледнах, видях, че на лицето й бе изписано радостно възхищение.
Колкото и красива да беше и колкото и много хора да имаше наоколо, никой не се обърна да я погледне. Очите на всички бяха приковани в танцьорката, която се извиваше като змия на дансинга. Последната част на костюма й висеше в ръката й като символ на победата. Беше голямо момиче, с пищни форми, натежали от здраве и сила, капчици пот блестяха по кожата й и потрепваха от движението на мускулите, които се движеха в нарастващото темпо на музиката. На пръстите й имаше закачени звънчета, които отбелязваха всяко движение и вибрираха с толкова висока честота, че дори бе трудно да се повярва в реалността на ставащото.
Постепенно музиката засвири в бясно темпо, достигна точката на лудостта и постави танцьорката на колене с извито като дъга тяло и глава, почти докосваща пода. Тя изпълни заключителния ритуал без всякакви движения, като изключим полюшванията на стомаха й.
За миг публиката затихна като пред буря, разнесоха се сдържани въздишки на одобрение, преди да се върнат към действителността. Нямаха време да изразят възхищението си с ръкопляскания, защото на дансинга се бе появила друга жена.
Не беше професионалистка, но се вписваше хармонично в обстановката и царящото настроение. Беше обхваната от възбудата на момента и тя струеше от нея, когато се включи в ритъма на барабана и започна да се извива с някакъв вроден усет към изящното, който принадлежеше на малкото жени, имащи пълна представа за силата на емоциите, заключени в истинската музика.
На два пъти обиколи малкия дансинг, преди да насочи бавно ръце към копчетата на дрехата си отзад. Разкопча ги едно по едно, изниза се от покривалото си и застана с разперени ръце. Цялото й тяло представляваше средоточие на фини движения. Очите на седящите на масите поглъщаха всяко движение, глави се свеждаха одобрително при всяка нова вариация и чакаха търпеливо за по-нататъшното развитие
