Търговци на смърт

звънеца и почака камериерката да отвори вратата, след което каза:

— Мистър Мен има среща с мис Лока. Забелязах погледа, който камериерката ми хвърли, и се убедих, че основната й професия е различна от това да почиства хотелските стаи. Полицията си бе осигурила мястото навреме.

— Тя го очаква — каза тя. — Моля, влезте.

Помахах за сбогом на момчетата от агенцията, подадох на камериерката шапката си и учтиво й благодарих. С жест на явно отвращение тя я захвърли на масата и ме поведе.

Не бяха си спестили никакви разходи, за да направят престоя на Тейш Ел Абин приятен. Луксът на обстановката съперничеше с разкоша на кралски дворец във всеки детайл, включително и личния бар в стаята, който малко се отличаваше от множеството питейни салони в града. Камериерката посочи с ръка към него и ми предложи да се самообслужа с тон, който една истинска камериерка никога нямаше да си позволи да използва.

Преди да успея да си смеся коктейла, един студен глас от другия край на стаята каза:

— Може да направиш и един за мен, Тайгър. Нещо освежително. — Вей Лока стоеше в рамката на вратата и ми се усмихваше. Всичко, което успях да помисля в този момент, бе, че тя нямаше да играе на Бродуей, защото не умееше да превключва от една роля на друга. Талантът й стигаше за семейни представления, но и това не беше малко. Тя махна с ръка към камериерката, като й даде да разбере, че е свободна.

— Можете да се оттеглите сега.

— Но, мадам…

Вей Лока я погледна сякаш въобще не съществуваше, но в гласа й зазвучаха заповедни нотки, специално запазени за непослушни прислужници.

— Казах, че можете да се оттеглите — повтори тя. Този път аз я изпроводих до вратата.

— Наистина постъпете така — посъветвах я аз и когато тя ме зазяпа учудено, продължих: — И предайте моите почитания на лейтенанта — след което треснах вратата зад гърба й.

Направих си един лек хайбол и нещо завъртяно в една висока чаша за Вей, като започнах да разбърквам леда. Чух я да се провиква:

— Донеси я тук, ако обичаш.

На стената имаше огромно огледало и тя бе застанала пред него, обръщайки се на едната и на другата страна, за да може да се разгледа по-добре, правейки пируети като момиченце, което смята, че е само. Брилянтната белота на домашния й халат контрастираше с тъмния тен на кожата й, косата й се стелеше като черен облак по раменете й. Лампите от двете страни на огледалото очертаваха силуета й през прозрачната тъкан, така че можех да я видя цялата, едно дразнещо видение в съблазнителна поза. За да я накарам да престане да ме изтезава, протегнах чашата с коктейла и я оставих в ръката й, вдигнах моята и казах:

— Много мило.

Веждите й полетяха като крила на птица, източният й профил изразяваше присмехулна изненада.

— И това ли е всичко, което можеш да кажеш?

— Тигрите не говорят много.

— А — усмихна се тя, — значи си чувал историята.

Надигнах чашата с хайбола и не отговорих нищо.

Тя се доближи на една крачка и в ъгълчетата на очите й пробяга учуден поглед.

— Тогава какво правят тигрите? — продължи тя. Предизвикателството бе толкова ясно изразено, че не можех да го оставя без отговор. Ухилих й се над върха на чашата си и преди да може да помръдне, хванах деколтето на това ефирно нещо, което тя използваше вместо дреха, и с рязко движение го разкъсах. С мека въздишка халатът се свлече на пода.

Вей Лока бе от онези жени, които никога не можеха да бъдат наречени голи. Тя бе без дрехи, прекрасна, провокационно гола с гордостта на високо повдигнатите гърди, които преминаваха рязко в стегнат стомах, бедрата й се извиваха омагьосващо с почти професионални еротични движения. Беше мургава, черната й коса подчертаваше още по-силно приглушената копринена белота на кожата й, която сякаш започна да се вълнува в нежни и плавни движения на мускулите, извиращи от раменете й и стичащи се концентрично към центъра на стомаха й.

Точно там се намираше един кървавочервен рубин, който блестеше хипнотически като зло око на обещанието и желанието, което сякаш живееше свой собствен живот.

— Каза, че и аз съм тигър. Аз съм котка.

Не можех да сваля поглед от нея.

— В семейството на котките — казах аз — женските никога не дават. Мъжките винаги вземат. Когато са готови.

Тя ми се усмихна нахално, явно изпитвайки огромно удоволствие от това, което ставаше, протегна се сякаш се опитваше да одраска тавана с нокти и каза:

— Ти си Тигър.

Но играта бе приключена. Вече бях на половината път от вратата и се насочвах към бара.

Разбрах, че тя бе планирала цялото това представление, когато се появи отново, точно преди да завърша поредното си питие, в блестяща зелена вечерна рокля, която подчертаваше формите на тялото й, а на рамото й лениво почиваше кожата на една невестулка.

Когато си взе питието, приготвено от мен, аз докоснах с пръст единствения диамант, прикрепен на роклята й.

— Трябва да призная, че рубинът ми направи по-силно впечатление. — Ухилих й се в очите. — Как го крепеше там?

— Да предположим, че ще разбереш по-късно.

— Ти си сгодена, Вей. Убийства са ставали и за по-дребни неща.

Тя повдигна гордо глава и се съгласи с рязко кимване.

— Може би, но в дадения случай е налице определена култура в поведението на жените, която е различна от вашата и не робува на същите нагласи.

— И ти смяташ, че лекото поведение ще ти бъде позволено?

— Точно така.

— Тейш Ел Абин може да има различно мнение по въпроса.

Очите й се разшириха за един кратък миг и в тях можеше да се прочете една странна смесица от яростни чувства, мисли, спомени и надежди.

— Страхуваме се, че няма да е така. Тейш също има някои… стари навици. — Тя преполови питието си и сложи чашата на бара. — Но ако искаш, можеш да го попиташ. Ще се срещнем след няколко минути.

— Мислех, че…

— Такова е неговото желание. Той ме помоли да се види с теб. Сега са в апартамента му и ни очакват.

— Кои са тези „те“?

— Представителите на вашето правителство. Плъзнах чашата си към нейната.

— Това обещава да бъде интересно. Да тръгваме тогава.

Тя ме взе подръка и ми протегна един ключ. Обърнах длан нагоре и го поех.

— За по-късно — каза тя.

Пред вратата на асансьора стоеше на пост един униформен полицай, а други двама се бяха разположили пред апартамента на шейха. Ченгето, което ни въведе, носеше цивилни дрехи, а момъкът, който се бе изправил мълчаливо зад него, беше още едно от кучетата, които Вашингтон бе изпратил за охрана. Той ми кимна с глава в знак, че ме е познал, и ни пусна да минем. Действаха много просто, като че ли бяха част от персонала на хотела, наети да прислужват и за нищо друго.

По всичко личеше, че това бе специален апартамент, пазен за президенти и крале. Обстановката бе още по-приказна от тази в покоите на Вей, прислугата — декорирана като за френския двор, а тихите разговори, които се водеха наоколо, създаваха впечатлението за погребение. В салона имаше около двайсет души, тъмносините и черните костюми, идентифициращи гостите, се смесваха с белите униформи на сервитьорите, които изглеждаха малко тромави в усилията си да изглеждат истински. За първи път работеха