на събитията и когато тя освободи горната част на облеклото си и го остави да падне на пода, из помещението се разнесе удовлетворен шепот.
В нея нямаше нищо разочароващо. Притежаваше пълни и здрави гърди, подобни на самостоятелни експонати, които танцуваха сякаш независимо от тялото, лъскави бедра, които се извиваха и трептяха, и дълги крака, които се огъваха бавно, докато подът не се превърна в нейно легло и тя се озова в прегръдките на някаква грандиозна мечта.
С всяка секунда музиката ставаше все по-динамична, докато движенията й не станаха спазматични и устните й не застинаха в беззвучен вик. Очите й се отвориха широко и заблестяха като вълшебни диаманти. От една маса започнаха да хвърлят банкноти и мнозина ги последваха — банкноти с различна стойност, които се стелеха като есенен листопад по голия й стомах и докосваха безгрижно пода. И още веднъж музиката завърши в дивото, пулсиращо темпо на дайретата и зурлите и с подлудяващите удари на барабана зад тях.
Никой не ръкопляскаше. Сякаш някаква огромна дренажна машина бе пресушила всичките им чувства. Седяха, без да помръднат, докато танцьорката напускаше дансинга и някаква жена събираше остатъците от дрехите, за да й ги занесе. Трябва да съм поръчал пиене несъзнателно, защото келнерът постави две чаши на масата и взе доларите, които бях оставил там. Също толкова несъзнателно Вей пое чашата си, надигна я леко, когато оркестърът започна отново да свири и след това внезапно я изля в гърлото си сякаш обзета от някаква налудничава идея.
Нещо бе станало с очите й. Бяха се превърнали в тънки процепи, с още по-ясно изразеното очарование на Изтока. Устните й изглеждаха още по-пълни, а гърдите й се надигаха и падаха дълбоко с всеки дъх, който си поемаше. Зазвуча далечна флейта, странните й звуци първо бяха приглушени, след това ставаха все по- ясно изразени. Обадиха се няколко звънчета, отекна цимбал и из въздуха се разнесе магията на някакъв странен духов инструмент, който едва се долавяше от сетивата, но оказваше непреодолимо влияние върху съзнанието. Светлините станаха бледосини и хората около дансинга зачакаха какво щеше да стане — не бяха нетърпеливи, просто чакаха.
Флейтата нададе нежния си призив още веднъж и Вей Лока стана от стола си.
Не се опитвах да я спра.
Нейният танц не беше като другите. В него се смесваха различни култури, веднага се чувстваше присъствието на някакъв нов фактор. Чертите на Ориента си бяха там, дивата чистота на всяко движение принадлежеше към един далечен свят, но намесата на племенните ритуали караше нещата да изглеждат съвършено различни.
Тя стоеше в средата на дансинга със затворени очи, устните й бяха навлажнени и леко отворени, краката й сякаш не се движеха въобще, но въпреки това преминаваха през цяла серия от фини движения, които придаваха огън на музиката и вътрешен пламък на танца в душата ти. По някакъв начин роклята й се свлече през рамото и с едно тръсване тя я остави да падне надолу, като оголи гърдите си с цвета на портокал на фона на почти пурпурната от призрачната синя светлина кожа.
Под краката си можех да почувствам като подът трепери от дружните тактувания на публиката, телата се устремяваха напред, когато Вей демонстрираше една по една прелестите си на жадните им погледи. Роклята бавно продължаваше да се свлича, след това оголи бедрата й, когато тя изви гръб и докосна с косите си пода.
Мигът бе изпълнен с прекалено много напрежение, за да продължава дълго. Той трябваше да свърши и това стана на една ниска нота на флейтата, която отново се скри в сянката, откъдето бе излязла. Вей бе застинала на едно място. Тя остана там достатъчно дълго, за да напъха ръцете си отново в дрехата и с едно бързо движение се облече. Едва тогава напусна осветения от прожекторите кръг и се върна на масата с мълчаливото одобрение на тълпата, която възхитено я наблюдаваше.
Когато седна, едва си поемаше дъх, но това не бе от движенията й на дансинга. Имаше нещо друго и то се отразяваше в очите й. Взе чашата, която й предложих, и едва тогава ме погледна през масата и се усмихна като жена, с която току-що бяха правили любов.
— Беше великолепна — казах аз.
Езикът й облиза пресъхналите й устни и тя прокара пръсти по косата си, за да я пръсне отново по раменете.
— Отдавна не съм танцувала — прошепна тя. — В живота има много неща… които съм пропуснала. Наистина ли ти беше приятно?
— Наистина.
— Мога и… по-добре.
— Не виждам как.
— Но ще видиш, скъпи ми Тигре. Ще танцувам само за теб. Скоро.
Мъжете на естрадата за оркестъра напуснаха местата си, които веднага бяха заети от други. В тяхната музика все още се чувстваше ароматът на нещо чуждо, но дивата страст вече я нямаше. Някой започна да пее, други се присъединиха към него, след това виковете за нови питиета раздвижиха сервитьорите в паузите между отделните изпълнения.
Един едър плешив мъж ме накара да се обърна. Той извика нещо на гръцки, стана и започна да ръкопляска възторжено, а останалите на масата подеха инициативата му. Трябваше да се наведа напред, за да видя самотния човек на една малка ъглова масичка, скрита в тъмнината. Който и да бе, той привличаше към себе си вниманието на малката компания.
Човекът, който се занимаваше с прожекторите, насочи розовата светлина в негова посока и го очерта на фона на тъмнината. Сега вече го виждах ясно, мъж с остри черти на лицето, тъмни коси и провиснали мустаци, облечен в безупречно кафяво сако и поло.
За момент гръкът премина на английски, когато започнаха да крещят: „Пей! Пей! Великият Бокало… пей!“, ръкоплясканията станаха още по-френетични, за да принудят човека да демонстрира гласа си. Той им помаха с ръка и се усмихна леко, като се опитваше да се скрие от светлината, но хората бяха много настоятелни. Едрият грък напусна масата си, почти се затича към ъгъла и се опита да изправи човека на крака, след това се обърна и изкрещя на приятелите си:
— Това е той! Париж, Мадрид, Москва…
Останалото се загуби в потока от гръцки думи, но от случайните фрази, които можах да разбера, стана ясно, че сред нас се намираше един знаменит баритон.
Само че той нямаше да пее.
Не можеше. Имаше дупка в гърлото.
Извадих моя 45-и от кобура и го приготвих за стрелба, като си запробивах път сред тълпата, която го обкръжаваше. Под техните нетърпеливи ръце яката на полото му се свлече надолу и аз вече ясно можех да видя белега на шията му. Той също ме видя. В яростно отчаяние изблъска стоящите най-близо до него, пресече дансинга, докато аз напразно се опитвах да го взема на мушка.
Имаше прекалено много хора, които се чудеха какво става и се блъскаха, за да могат да видят всичко по-отблизо. Той бе погълнат от една група до вратата още преди да успея да стигна там и когато накрая се добрах до нея, тя се затваряше бавно на пневматичната си пружина. Достатъчно бе да хвърлят един поглед на желязото ми, за да очистят пътя, и аз се затичах надолу по стълбите към улицата, прескачайки стъпалата по две наведнъж.
Този път късметът ми бе изневерил. Червените стопове на едно такси изчезваха надолу към края на авенюто, а друго така и не се забелязваше наблизо.
Малкълм Таръс бе излязъл да види любимото си вечерно представление и без малко да влезе в собствения си гроб. Но сега знаех едно. Не беше толкова умен в края на краищата. В неговата професионална техника имаше някои недостатъци и тези недостатъци щяха да го убият. Спрях да тичам, сложих пистолета обратно в кобура и се замислих. Значи той бе започнал да се появява в обществото.
Казах на управителя да предаде на Вей, че я чакам отвън. Беше му приятно да направи това. Не бе разбрал какво става и не поиска никакви обяснения. Искаше само да съм извън заведението му, макар и да съжаляваше за Вей Лока. Взех я за ръка и я поведох надолу по стълбите, стигнахме до ъгъла и подсвирнах
