Търговци на смърт

Когато затворих слушалката, телефонът веднага позвъня и един дълбок глас от Средния Запад изръмжа:

— Тайгър?

Почаках, докато си каже идентификационния код, и се ухилих.

— Здрасти, Кейси, качвай се.

— След минута съм при теб.

Той беше едър мъж, почернял от слънцето, който на пръв поглед бе създаден за мързелуване. Всяко движение, което правеше, изглеждаше уморено и когато седна в креслото, не можа да си намери място, затова преметна единия крак през облегалката. Но Кейси Баланка бе много далеч от първото впечатление, което създаваше у околните. Беше дипломиран инженер, който си бе пробил път от обикновен работник в нефтените полета на Оклахома до шеф на отдела за проучване в нефтената компания на Грейди. Не че това беше единственото му занимание. Участваше в решаването на оперативни задачи толкова често, колкото и аз, тъй като това бе единственото му условие в договора с Грейди. Обичаше напрежението.

Подаде ми един дебел кафяв илик, пълен с машинописни листа.

— Това е цялата информация за новата технология на АмПет, подготвена от Уолтър Милос. Ако ти зададат въпроси, ще можеш да им отговориш, без да издаваш нещо съществено, като в същото време създадеш впечатлението, че знаеш за какво става дума. Мартин ти е създал прекрасна легенда — всичко ще говори за това, че ти си неизвестният, но направляващ гений на всички операции на АмПет. Запомни всичко наизуст, след това унищожи документите.

— Ще ми трябват няколко часа.

— Късметлия си, че имаш такава шантава памет. — Той ми даде възможност да прегледам листата, за да си съставя обща представа за програмата, и когато ги сложих в джоба си, попита: — Видях отчетите за Малкълм Таръс в Нюарк. Някой ги е допълнил с подробностите за проекта Гаспар за един милион рубли. Готов съм да направя всичко, за да ми позволят да унищожа тази банда. — Той ми се ухили. — Надявам се, че отново ще видя Таръс преди теб.

— Отново?

— Разбира се. Той преподаваше електроинженерство в политехническото училище в Париж, което и аз посещавах. Водещ специалист в своята област, но истинската цел на пребиваването му там бе подронване авторитета на френската камара на депутатите. Това беше точно когато започнаха всички неприятности с левицата във Франция. Беше се забъркал с няколко красавици и те проговориха. Опита се да отреагира бързо, но беше вече прекалено късно. Французите разстроиха играта му навреме, но той успя да избяга.

— Защо ти трябва?

— Защото проклетото копеле едва не ме уби. Една нощ случайно се оказах в някакво отдалечено от центъра бистро и го видях с още няколко човека, погълнат в сериозен разговор. По дяволите, не знаех, че са съветски агенти, тогава въобще не мислех за подобни неща, но той сигурно реши, че го следя, и след като напуснах заведението, една кола за малко не ме прегази, когато пресичах улицата. Не успя да го направи, но човекът зад кормилото беше Таръс, в това съм абсолютно сигурен. Тъкмо бях решил да си го върна, когато два дена по-късно той изчезна с французите по петите си.

— Все още можеш да си го върнеш.

Кейси стана, протегна се лениво и тръгна с тържествената си походка към вратата.

— Ще бъда при Келвин, ако ти потрябвам за нещо. Пожелавам ти приятно прекарване тази вечер. Представлението сигурно ще ме накара да заспя.

— Благодаря ти за информацията.

— Няма защо. Ако изникне нещо, за което ти трябва допълнителна информация, можеш да ми позвъниш. Аз съм тук точно за това.

— Добре.

Седнах в креслото, извадих листата и започнах да попивам съдържанието им. Цялата събрана информация трябваше да бъде добре запаметена и ако трябваше да обсъждам някой въпрос, коментарите ми трябваше да се появят автоматично. В обши линии нещата щяха да бъдат представени достатъчно точно, всички щяха да получат смътна представа за действителните подробности, без да възниква необходимост от конкретизиращи въпроси.

Навън нощта се спускаше над града, една мръсна, дъждовна нощ, която чукаше с раздразваща монотонност по прозорците. Вятърът пораждаше свистящи звуци, когато докосваше краищата на зданията. След като се убедих, че материалът се е загнездил добре в съзнанието ми, докоснах всеки лист със запалена клечка кибрит, оставих ги да се превърнат в купчина черни отпадъци, изхвърлих ги в тоалетната чиния и пуснах водата.

В седем часа се облякох, почистих и смазах моя 45-и, взех няколко резервни пълнители, напъхах пистолета в кобура и се намъкнах в сакото си. Когато го закопчавах, видях червения рубин с големина на яйце от червеношийка да лежи там, където го бях оставил предишната вечер, и дълго останах на едно място, като просто го съзерцавах.

He, не беше рубинът, имах усещането за нещо друго. Беше нещо в ума ми, което се присмиваше на опитите ми да го уловя и изкарам на открито. Загасих лампата и рубинът загуби блясъка си. Стана почти пурпурен на цвят и като че ли започна да ми се открива по нов начин, изпълнен с ново значение. Малкият гласец отново се разсмя, предизвиквайки ме да стигна до асоциацията, която щеше да ми позволи да спечеля играта на криеница.

Отговорът имаше нещо общо с Малкълм Таръс, знаех го. Овалният рубин и Малкълм Таръс. Вдигнах го и го претъркалях в дланите си, търсейки възможната връзка, след това отвратен го пуснах в страничния джоб на сакото, взех си шлифера и шапката и излязох.

Както и да е, връщането на скъпоценния камък обещаваше да бъде много приятно. Може би дори щеше да ми позволи да го сложа там, откъдето го бях взел.

Дъждът не бе обезкуражил туристите, които се тълпяха пред входа на Стейси. Кралските величия си имаха почитатели като филмовите звезди и макар шансовете да зърнеш някой крал отблизо да бяха нищожни, за тълпата, изглежда, имаше нещо привлекателно и възбуждащо във възможността да се окажат близо до това, което смятаха за велико.

Полицията отново бе поела функциите си, ченгетата от транспортния отдел принуждаваха колите да се движат, насочваха лимузините и такситата към тротоара, униформените полицаи бяха разрешили преминаването по тревните площи, като същевременно се стараеха да осигурят свободен проход за постоянно пристигащите коли.

Пробих си път през тълпата и влязох през страничния вход. Изкачих се по стълбите до рецепцията, казах на администратора, че отивам в офиса на персонала, и открих моя изтормозен приятел зает със сортирането на различни документи, обграден от цяла джунгла от телефони. Когато влязох, той вдигна безпомощно ръце с измъчен израз на лицето си.

— Много ми дойде! Защо не можем да имаме една нормална седмица? Защо тези идиоти не си изберат някой друг хотел за разрушаване?

— Какъв е проблемът?

— О, обичайните неща. Персоналът се бунтува, защото не могат да мръднат без позволението на полицията. Всичко, което правят, се намира под строг надзор, хората ми са третирани като престъпници. Знаеш ли, че днес си подадоха оставката шест човека? Извадих късмет, че приех предложението ти и назначих тези две момчета. Те май са единствените, които не изглеждат разтревожени от цялата тази бъркотия. Онзи малкият е направо чудо. Ще искам да го задържа.

— Тейш хареса ли националните блюда?

— Сигурно ги сънува, но на другите им се повръща от тях. Главният готвач не може да понася овчи очи да го зяпат от чинията. Как могат тези хора да ядат подобни неща?

— Не познават нищо по-добро.

— Може би, но ми ги дайте само за една седмица и техните вкусове ще се променят. Да не говорим за апетита. Не ми се иска да плащам сметките им.

— Ще трябва да си развържеш кесията, старче… когато дойде време да си плащаш данъците. Виж