Търговци на смърт

ако възникне нужда от теб.

— Да се надяваме — ухили се Лени.

Лицето му бе почервеняло от щастие, че може да преживее нещо възбуждащо. Но аз бях в този бизнес прекалено дълго време, за да се поддавам на юношески представи за героична романтика. По тялото си имах много белези и някои от зарасналите ми рани се обаждаха, когато времето се разваляше.

— Да се надяваме, че няма да възникне — парирах аз. Този път нямаше защо да се тревожа, че ще ме спрат. На рецепцията ме очакваше едно учтиво младо момче, което трябваше да облече малко по-голям костюм, тъй като можех да видя издатината на хълбока му, където държеше патлака си. Каза ми, че Вей Лока е оставила инструкции веднага да бъда отведен в апартамента й и посочи към асансьора в далечния край на коридора, който стоеше отворен, със загасено вътрешно осветление и наполовина дръпната защитна решетка.

Когато тръгнахме към него, аз обърнах любопитно глава към тълпата, която очакваше другите асансьори, мъже и жени, облечени в модни вечерни костюми и тоалети, каквито само един официален прием от висок ранг можеше да изкара на бял свят. Чакаха търпеливо реда си да се качат в балната зала, която се намираше на петия етаж.

Там беше и Рондин, усмихваше ми се отдалеч, в прекрасна вечерна рокля, толкова великолепна, че бе естественият център, който привличаше вниманието на всички мъже наоколо. До нея се бе изправил Талбът, светски мъж, плейбой и свободен агент, който си гледаше кефа за моя сметка.

Влязох в асансьора и потеглихме за етажа на Вей Лока.

Тя отвори сама вратата и музиката от радиоапарата във всекидневната се разнесе като тържествена увертюра, като съвършено оркестрово изпълнение, което трябваше да подчертае значимостта на момента.

Не знаех какво очаквах, но във всеки случай бях изненадан. Вей Лока бе се съобразила с вкусовете на западния свят и сега бе обвита от удивителна бяла коприна в странни, почти флуоресциращи нюанси, която контрастираше по един възбуждащ начин с мургавата й кожа и блестящата черна коса.

Нищо не бе скрито. Но нищо не бе и показано. Тъканта се стелеше покрай нея по такъв удивителен начин, че човек веднага разбираше, че под нея е гола, защото просто нямаше нужда от нищо друго, което да носи отдолу. Всяка линия и закръгленост на разкошното й тяло бе притежание на финото одеяние, което я притискаше ревниво, очертаваше чувствените контури на бедрата й, благодарно, че са му позволили да се докосва до гърдите й. Едното рамо бе покрито, а другото голо, кръстът й бе стегнат от колан, а роклята се спускаше надолу до бедрата, където се разтваряше в дълга цепка до пода така, че когато ходеше, човек имаше възбуждащото усещане, че вижда пред себе си идеала на истинската жена, който е бил дълго време скрит от очите на света и сега се готви да го порази.

Тя знаеше какво си мисля. Схвана веднага въздействието, което имаше върху мъжете, и се наслаждаваше на знанието за желанието, което четеше в очите ми.

Ухилих се, защото схващах, че очаква комплимент.

— Ти ще бъдеш сензацията на вечерта.

— Така и трябва да бъде — каза тя.

Беше малко повече самоуверена, отколкото е нужно, затова я подразних.

— Ела с мен, момиченце, и ще ти дам бонбонче.

За момент тя загуби царствения си вид, изглеждаше объркана, след това се засмя нежно.

— Ех вие, янки — каза тя. — Никога няма да ви разбера. — Постарах се да бъда прекрасна, а ти пускаш глупави шеги. Освен това не искам бонбонче.

— А какво искаш?

Тя тръгна из всекидневната, след това се обърна и ме погледна в очите.

— Трябваше да ми върнеш нещо.

Извадих рубина, погледнах го отново и изпитах същото странно усещане, че притежавам отговора на голямата загадка, след това й го подадох.

Богатият цвят на устните й се превърна в усмивка.

— Няма ли да го сложиш на мястото му?

— Надявах се, че ще ме помолиш.

Докоснах с пръсти топлата й кожа, повдигнах копринената тъкан и сложих рубина на мястото му. Усещах как коремът й танцува под пръстите ми и плътта около камъка го обхваща, засмуква го и го задържа здраво.

Чудех се как го прави и сега вече знаех. Вей Лока почака за още ласки, сетивата й бяха открити за наслада, искайки повече, независимо от последиците, само че аз не се включих в играта. Не разполагахме с достатъчно време.

— Няма ли да тръгваме?

Вей взе ръката ми и ме поведе към бара.

— Аз съм жена, скъпи ми Тигре. Макар Тейш да е почетният гост, аз разполагам с прерогативите да направя едно късно, но драматично появяване на сцената.

В момента Тейш е в градинския апартамент с членове на правителството ви. Точно след десет минути ще бъде придружен долу от Хенри Балфор от държавния департамент и двама полицаи, ще се появи в залата и няколко минути след това ще го последвам и аз, но не много по-късно, за да не разстроя или раздразня някого, но все пак достатъчно късно, за да се забележи. Имаш ли нещо против?

— Нямам нищо против, рожбо — казах аз. — Надявам се, че и Тейш няма да има.

Очите й придобиха сантиментален вид и тя повдигна поглед.

— Той те е превърнал в свой фаворит, Тайгър. Ще се радва, ако има син като теб… И вероятно ще има.

Не й отговорих нищо. Исках да й кажа, че можех да поискам такса за услугите ми като жребец, но си замълчах.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Four Roses1 и джинджифил.

Тя смеси питиетата в шейкъра, взе две чаши на високи столчета, напълни ги и се чукнахме. Чашите бяха малки и скоро им видяхме дъното. Над бара се намираше богато украсен часовник и стрелката за минутите се придвижваше бавно и неотклонно към крайната позиция. Вей остави чашата си на плота и протегна ръка.

— Хайде. Време е. Всички ще чакат. — След това добави лукаво: — Но ще виждат само мен. Имам предвид мъжете.

Проклетите жени навсякъде са еднакви.

В коридора бяхме сами и се запътихме към редицата от асансьори. Бяха четири и когато погледнах към индикатора за етажите над вратите, забелязах, че само единият накрая имаше буквата Р (penthouse2) след двайсет и шестия етаж. Асансьорът започна да се изкачва от фоайето по етажите, мина покрай нас, забави движението си и спря в градинския апартамент.

Остана няколко минути там, след това започна да брои етажите обратно, насочвайки се към петия етаж. Когато мина покрай нас, можех да доловя приглушения шум на въздушната възглавница, видях светлината на спускащата се кабина и долових странен смях зад вратата.

Несъзнателно погледнах нагоре към индикатора на етажите. Останалите все още се намираха на партера, а официалната кабина се намираше вече до петия етаж. Видях, че указателят се готви да отбележи цифрата 5, и зачаках да спре.

Но той не спря.

Вместо това продължи да се движи надолу с бързо темпо, докато не достигна главното фоайе, но дори и там не преустанови движението си.

Когато спря, индикаторът сочеше С и аз знаех вече, че кабината, в която се намираше Тейш, се бе озовала в сутерена, и косите ми се изправиха, а мускулите на врата ми изпъкнаха като корабни въжета.

Не разбрах, че нашият асансьор бе пристигнал, докато Вей не ме хвана за рамото. Тя ме гледаше учудено.

— Тайгър… — опита се да каже тя, но аз я изблъсках в кабината и казах на момчето да се спуска и да не