— Точно това възнамеряваме да направим. Мистър Макинли е представител на Dursto-Allied и е поканен тук като правителствен консултант по тези въпроси. Неговата компания работи в същото направление като АмПет, но в някои отношения изостава. Бихте могли да се държите арогантно колкото си искате, мистър Мен, но след като понастоящем сте обвързан с военното ведомство, ние бихме могли да поставим под възбрана дейността ви. Бих искал да видя как ще се справите с тази ситуация.
— Искате да кажете, че ако не задоволя любопитството на мистър Макинли, свободата ми на действия ще бъде сериозно ограничена.
— Точно така. Доста ограничена. Ще бъде много неприятно… най-малкото толкова неприятно, колкото сме в състояние да го направим.
— Тогава карайте и задавайте въпросите си — казах аз.
Точно това и направиха. Половин час се занимавахме с обсъждане на различни теми. Макинли ровеше, пробваше ме оттук и оттам, като се стараеше да установи равнището на знанията ми. Останалите седяха приведени напред и слушаха внимателно, но предметът бе толкова специализиран, че едва ли можеха да разберат за какво става дума. Опитвах се да изпреварвам въпросите, умът ми препускаше като разбеснял се мустанг по информацията, която бях измъкнал от доклада, приготвен от Кейси Баланка и Уолтър Милос.
Свърших дяволски добра работа. Някъде посредата сивият човек започна да изглежда загрижен, заврънтулките, които рисуваше в бележника си, ставаха все по-завъртяни. Когато се опита да засегне някои от моментите от новия технологичен проект за проучване, споменат от Кейси, аз просто се ухилих и поклатих глава. АмПет Корпорейшън не можеше да издава секретите си на Dursto-Allied и той го знаеше. Намирах се пред него всеки инч от пътя и когато свърши, той прибра молива в джоба си и погледна през масата с изопнато лице.
— Е? — нетърпеливо попита Рандолф.
Човекът вдигна безпомощно рамене.
— Страхувам се, че някой е допуснал грешка. Мистър Мен изглежда добре запознат с техническите аспекти на нефтодобива. Дори повече, отколкото аз съм запознат. — След това ме изгледа остро и добави: — Макар че ми е чудно.
Станах.
— Това ли е всичко?
По дяволите, нямаше какво да направят, освен да кимнат. Ухилих им се отново, взех си шлифера и шапката и излязох навън заедно с Чарли Корбинет. В коридора, далеч от другите, Чарли поклати учудено глава.
— Ти май наистина можеш да вадиш зайци от шапката си, Тайгър. Как, по дяволите, го правиш?
— Имах добър учител — казах му аз, като си спомних семинарите, които той ни водеше в старото казармено здание.
— Разбира се, но се питам кого имаш за учител сега.
Сбогувах се с него до асансьора, погледах часовника си и тръгнах към балната зала. Тълпата там се канеше да стои до последната минута. Обиколих помещението, вглеждайки се във всяко лице на дансинга и на масите, но този, който ми трябваше, го нямаше вече тук.
Сарим Шей си беше тръгнал.
Знаех, че няма да получа нищо от хората на агенцията, които стояха на пост около хотела. Нямаше да ти кажат дори колко е часът без съответните разпореждания на началството си, но видях една позната физиономия и тръгнах към мястото, където Карл Дженър от „Джърнъл“ говореше със Ситън Коулмън. От време на време Коулмън отбелязваше нещо дълбокомислено и властно, но подсладено като за пресата.
Махнах на Дженър, че искам да го видя, и той прекъсна Коулмън по средата на изречението, благодари му и си проправи път към мен.
— Скапано парти — каза той. — Какво правиш тук, Тайгър?
— Предполагам, че трябва да се развличам.
— Имаш ли представа какво става? Тази афера нещо понамирисва, мога да си заложа задника.
— Ще получиш информация заедно с останалите, когато сметнат, че може да ви се представи.
Очите му заблестяха.
— Мисля, че има за какво да се закача. Можеш ли да ми дадеш нещо предварително?
— Бих искал да го направя, но не мога. Ако бях на твое място, щях да стоя на улицата и да последвам всяка линейка, която се навърта наоколо. Между другото, не знаеш ли къде е Сарим Шей?
— И аз бих искал да знам същото. Изчезна преди малко, като каза, че отива в стаята си, и никой не успя да го проследи. Момчетата, които трябваше да стоят с него, получиха по едно конско, но не можеха да обяснят нищо. Каква работа имаш с него?
— Трябва да му предам едно съобщение.
— Желая ти късмет.
— Може би е с Вей Лока?
— По дяволите, тя изчезна преди него. — Дженър се огледа хитро наоколо. — Предполагам, че ще се възползвам от съвета ти и ще се спусна долу. Тук няма нищо интересно. — Погледна ме многозначително. — Ако се появи нещо, знаеш къде да ме намериш. Един добър жест винаги ще бъде оценен, старче. Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен.
— Няма да те забравя — уверих го аз.
Двамата полицаи все още стояха на пост пред апартамента на Сарим Шей. Извадих документите си от армейското разузнаване и те ги проучиха внимателно. Единият от тях каза:
— Няма никой вътре. Всички се разотидоха един по един.
— Виждали ли сте Шей да влиза?
— Още не бяхме застъпили на пост. Федералните агенти охраняваха вратата. Той е влязъл и очевидно е излязъл, но някой им е завъртял главата и те са пропуснали кога е напуснал апартамента си. Доста ще си изпатят. Що се отнася до Шей, може да е отишъл на световното изложение.
— Добре, все пак ще огледам наоколо.
— Карай.
Все още никой не бе почиствал апартамента. Наоколо се въргаляха празни чаши, на бара се бяха подредили няколко бутилки от уиски, пепелниците бяха пълни с угарки. Всяка спалня бе претъпкана с куфари, гардеробите бяха пълни с дрехи. Апартаментът на Сарим се намираше точно срещу този на Тейш и повърхностният оглед на мястото не можеше да определи дали липсва нещо от колекцията му.
Било му е много лесно да се измъкне незабелязано. Просто е излязъл през стаята, която е използвал и преди, и се е спуснал по служебното стълбище. Защо е напуснал — беше съвършено друг въпрос. Завъртях се из спалнята му, порових се в кошчетата за боклук и стигнах до заключението, че не бях първият, обзет от подобен изследователски интерес. От бележника на шкафа липсваха няколко страници, но на горната страница не бяха се запазили никакви следи.
В чекмеджетата на бюрото нямаше нищо, с изключение на обикновените хотелски принадлежности и една химикалка. На синята покривка за бюрото бяха оставени няколко мастилени петна, неясните линии по един лист говореха за това, че някой се бе опитвал да напише нещо с химикалката. Освен слабите очертания на продълговатите главни букви, на листа не можеше да се различи нищо друго.
Отдалечих се от бюрото, след това спрях и се върнах обратно, за да хвърля още един поглед на отпечатъците. В тях имаше нещо познато. Трябваха ми няколко минути, за да разбера какво беше то. Имаше шест главни букви. Някой ги бе зачеркнал с дясната си ръка. В коридора имаше шест асансьора. Тейш Ел Абин бе слязъл долу с най-десния.
Сарим Шей бе направил диаграма на пътя, който Тейш трябваше да извърви с охраната си, за да стигне до балната зала, и бе предал навреме информацията, за да може асансьорът да бъде повреден.
Тейш не му трябваше жив. Дори Тейш да се съгласеше на отстъпки и да предоставеше концесията на комунистите, Сарим Шей щеше да си остане прислужник, винаги втори в йерархията на властта, а не суверен, както желаеше той. Не му се искаше да чака Тейш да умре от естествена смърт или пък евентуалните му наследници да го лишат съвършено от шансовете за заемане на престола. Не можеше да си
