позволи Вей Лока да служи дори като съветник. Със смъртта на Тейш нейното влияние и значимост трябваше да се сведат до нулата. Ако Тейш останеше жив, тя можеше да го посочи с пръст и тогава Сарим нямаше да избегне жестоките закони на страната си.
И така, Сарим Шей трябваше да се свърже с Малкълм Таръс. По един или друг начин трябваше да го убеди да пречука Тейш. Единственото нещо, което можеше да спаси Тейш, бе крайното предназначение, което му се отделяше в съветския план за действие, и Малкълм Таръс бе този, който трябваше да го определи.
Опитах се да отворя вратата, която Сарим бе използвал, за да го отведе в допълнителната стая накрая на апартамента му. Беше затворена, но три силни удара с тока на обувката ми изкъртиха вратата от пантите й и тя отлетя назад. Светлината от спалнята зад мен освети вътрешността на стаята. Видях една лампа на шкафчето и я запалих. Минах покрай леглата, спрях и погледнах надолу между тях.
Вей Лока лежеше по лице с разкъсани дрехи, с коса, заметната над главата й, и малка локвичка кръв, изпълзяваща изпод тялото й. Обърнах главата й, усещайки как лицето ми се разкривява в гримаса на ярост при вида на грозните сини резки, които минаваха през челюстта и очите й.
Но тя не беше мъртва! По дяволите, беше оставена там да умре и все още беше жива!
Обърнах я по гръб и видях стърчащата от стомаха й дръжка на стилет, ужасно оръжие с тънко острие, което бе направено, за да носи смърт с един удар. Когато повдигнах роклята, разбрах защо бе още жива.
Когато острието е било насочено към стомаха й, то бе ударило рубина и се бе отклонило настрани, засягайки мускулите на стомаха й, без убиецът да разбере какво е станало. Лежеше в безсъзнание от ударите, които бе получила в лицето, и шока от раната, но все още бе жива.
Не можеше да ме чуе, но докоснах лицето й и казах:
— Ще се оправиш, момичето ми.
След това взех рубина и го пуснах в джоба на шлифера си.
Не исках никой да ме спре. Не желаех да давам на никого никакви обяснения. Излязох навън, поговорих с ченгетата около минута, след това взех асансьора и се спуснах във фоайето. Обадих се оттам. Трябваха им няколко минути да открият Чарли Корбинет горе и когато той взе слушалката, му казах:
— На телефона е Тайгър, Чарли.
— Къде се намираш?
— В града — излъгах аз. — Виж какво… провери стаята, която се намира до апартамента на Сарим Шей. Вей лока е там и е ранена. Трябвало е да умре, но работата не е станала. Сега е в безсъзнание и когато се свести, сигурно ще ти разкаже някои интересни неща. Но, но дяволите, дръж я под силна охрана. Ако се разнесе слухът, че все още е жива, някой ще се добере до нея.
— Тайгър…
Не си дадох труда да чуя останалото. Затворих слушалката, но мислех отново за стаята и за телефона на нощното шкафче между леглата. Апаратът се намираше почти на ръба на шкафчето, очевидно някой го беше използвал и го бе оставил не където му беше мястото.
Документите ми за самоличност ми осигуриха необходимата информация. Операторката на телефонната станция направи справка и откри разговора, който бе проведен от тази стая. Беше направен тази вечер и тя предвидливо си бе записала номера на отсрещния телефон, като любезно ми го предостави. Не исках да се навъртам наоколо, затова излязох на улицата и се огледах за някой бар, в който можех да намеря платен телефон.
Все още валеше. В нощи като тази винаги валеше.
Насочих се на запад, открих някакъв бар на един квартал разстояние и позвъних на Върджил Адамс, като го помолих за адреса, който отговаряше на този телефонен номер. Той се порови из справочниците си, намери адреса и ми го даде.
Тогава се почувствах така, сякаш бях пробил с юмрук стена. Когато пристигнах на адреса, това се оказа телефонна кабина на ъгъла на Десето Авеню. Бензиностанцията зад нея бе затворена. Телефонът е бил използван като като свързочен пункт и нищо повече.
Обадих се отново на Върджил Адамс, предадох му неприятната вест и го попитах дали нашите осведомители са докладвали нещо ново. Бяха проследили няколко фалшиви следи, разбира се, с отрицателен резултат, и единственото, на което можехме да се надяваме, бе информацията, предадена от управителя на някакво малко заведение, където, подобно на Турските градини, се танцуваше кючек. Той си спомняше, че е виждал човек, отговарящ на описанието на Малкълм Таръс, който изглеждаше точно така, както го бях видял последната нощ в Градините.
Беше развалил двайсет и пет доларова банкнота, когато си плащал сметката за яденето и пиенето, и управителят бе забелязал в джоба му карта от клуба, притежаван от неговия приятел, Стивън Пелони. Адамс бе изпратил трима сътрудници на това място в случай че Таръс се появеше отново там.
Върджил се готвеше да затвори телефона, когато изведнъж каза:
— Почакай, Тайгър. Току-що получих съобщение.
— За какво става дума?
— Съобщението идва от един от нашите информатори. Притежава магазин за стари дрехи в Ист Сайд. — Той ми продиктува адреса и аз го запомних. — Нещо за някакъв човек със странен глас, който си купил малък размер костюм от старите дрехи. Момчето му погледнало в колата пред магазина и видяло в нея човек, който според него бил облечен в нощна роба. Какво мислиш за това?
— От това може да излезе нещо, Върдж. Ще отида веднага там.
— Момчето ще направи десет бона, ако информацията му се окаже полезна.
— Ще разберем скоро.
Таксито ме изръси накрая на квартала и трябваше да извървя останалия път пеша. През деня улицата сигурно гъмжеше от минувачи и колички, но сега бе почти празна. Няколко бара все още бяха отворени, един ресторант бе приютил шепа хора, но табелата на вратата гласеше „Затворено“ и келнерът стоеше до нея със скръстени ръце, подканяйки всички да се разотиват по домовете си.
Малко по-надолу намерих адреса, който търсех, западнало магазинче с витрина, на която бяха изложени всевъзможни вехтории, и табела: „Купуваме стари дрехи“ на вратата, под която се мъдреше и името на собственика, Лио Рабин. В дъното на помещението гореше нощна лампа, но вътре нямаше никой. Проверих на съседната врата и запалих клечка кибрит, за да прочета имената под звънците.
Под последния звънец някой бе надраскал на метала Рабин и аз го натиснах. Никой не ми отговори, затова продължих да натискам звънеца, докато чух, че се отваря някаква врата и един глас се провикна по стълбищата:
— Да, да, какво има? Не знаете ли колко е часът? По това време нормалните хора спят. Какво искате?
— Може би искам да ти дам десет хиляди долара — извиках нагоре.
— Никога не е късно човек да поработи малко. Горе. Качете се горе и внимавайте за боклука на стълбите. Тези деца… боклучат където намерят. Няма осветление.
Проправих си път по стълбите нагоре, изритвайки настрани кутии и играчки, докато не стигнах площадката. Осветен от светлината, която идваше от стаята, на вратата стоеше един побелял човек с неопределена възраст, завит плътно в халат за баня. Беше се втренчил в мен зад очилата си с голям диоптър, смръщил лице, опитвайки се да ме разпознае в тъмното.
— Кой си ти, приятел? Кой е този, дето иска да ми даде толкова нари?
— Сумата говори ли ти нещо?
— Чух, че се споменава такава сума.
— И си съобщил, че си видял човек със странен глас.
Той престана да присвива очи и се огледа неспокойно наоколо.
— Влез, влез. Не е редно да говорим за такива неща на публично място.
— Живее ли някой горе?
— Само мишки. Там се намира складът ми и понякога в него отсядат роднини, които човек не би желал да задържи твърде дълго у дома си.
