Горки ръководеше бизнеса си както от офиса си, така и от къщи.
Стоях около трийсет секунди преди да ме забележи и когато ме видя, лицето му пребледня и се отпусна. Може би за първи път озъбената му физиономия се преобрази в гримаса на страх. Всичко беше много внезапно, много тихо. Патлакът в ръката ми беше много голям и той беше достатъчен, за да го накара да трепери от страх за живота си. Нямаше нужда да го плаша с думи.
Устата му се отвори и той преглътна с труд, накрая каза:
— Какво, по дяволите…
— Тейш — казах аз. — Къде е Тейш?
По някакъв странен импулс те всички постъпват еднакво. Смятат, че са гарантирани, защото няма смисъл първо да стреляш, а после да задаваш въпросите си. Вкопчват се за шанса си, защото знаят, че не притежават съвест, и когато смъртта е единственият отговор, който могат да дадат, те прибягват до него. Знаят, че добрите момчета няма да стрелят първи, докато лошите момчета стрелят, и се оказват прави, защото другите са вече мъртви.
Така че на лицето му се появи този израз и аз поисках да му кажа колко голяма грешка нравеше, но той не ми даде възможност да сторя това. Пистолетът му се намираше встрани от него, така че не се виждаше, и едва когато го бе вдигнал в ръката си и насочил към мен, той разбра, че бе направил голямата грешка, единствената по рода си, и се опита да ми извика да спра дори когато натискаше спусъка на пистолета си.
Куршумът ме улучи в лявата страна и ме завъртя на сто и осемдесет градуса. Зад себе си чух, че нещо се счупи, но това вече нямаше значение. Яму Горки се бе лишил от върха на главата си и се строполи от кушетката на пода, където остана да лежи като безформена маса, един труп, който беше толкова мъртъв, че не можеше дори и да кърви.
Говорителят се появи отново на телевизионния екран и започна да говори още нещо за любимата си бира.
Разкопчах сакото си и погледнах дупката в ризата, която постепенно започваше да почервенява. Куршумът бе преминал през месестата част между ребрата и хълбока. Засега не усещах болка, но след малко сигурно щях да се превивам. Стоях облегнат на стената, прикрит от ъгъла. Нямаше повече куршуми, насочени към мен; не се чуваше и никакъв звук, с изключение на шума от телевизора, дъжда и виковете от улицата.
Оставих Горки да си лежи където си беше и тръгнах да обикалям из останалите стаи, докато не стигнах до спалнята в края на зданието. Всеки път, когато отварях врата, очаквах някой револвер да се изплюе от тъмнината в лицето ми и бях готов да го посрещна, само че нищо не се случи.
Тейш Ел Абин лежеше свит на кревата, китките и кокалчетата на краката му бяха завързани за едно място на металната табла на леглото, от устата му стърчеше мръсен парцал. Очите му бяха широко отворени от страх, защото не знаеше кой съм аз, а виждаше само силуета ми с 45-калибровия в ръката, очертан в рамката на вратата.
Измъкнах парцала от устата му и го развързах. Все още не беше ме познал. Ако си мислех, че щеше да се разсипе в благодарности, грешах. Цялата източна натруфеност сякаш се върна изведнъж в него и с израз на абсолютно презрение той каза:
— Вашата игра отиде прекалено далеч, мистър Мен.
Беше изтощен, уплашен и стар, но трябваше да ми го каже.
Вдигнах го от леглото и го оставих сам да стигне, препъвайки се, до хола. Дори гледката на мъртвото тяло на пода не промени отношението му. Той седна и продължи да ме гледа.
— Това едва ли ще помогне с нещо. — Той протегна ръка към пода, без да гледа това, което бе останало от Яму Горки. — Да не мислите, че на времето не съм… поставял подобни сцени?
Тогава се ядосах. Той все още беше „кука“ в страната ми и не трябваше да се отнася с мен но този начин. Той идваше с молба при нас, а не ние. Беше дошъл тук с протегната ръка и нещо за продан, но не притежаваше целия свят. Имаше само незначителна част от него, която можеше да му донесе печалба само ако ние се заемехме с нея.
— Преметнаха те, старо момче. Беше отвлечен от руснаците, които искаха да те накарат да мислиш, че това е американски заговор.
Тейш посочи към тялото.
— Той е американец.
— Може би по рождение.
— А другият?
— Агент на червените.
— А, не. Говореше добре езика. Твърде добре.
— Ти май не си толкова проницателен, Тейш. Езиците се овладяват лесно. Другият тип бе Малкълм Таръс.
Очите му бяха зачервени. В този момент ме мразеше и мислеше за това как ми бе предложил Вей Лока на поднос.
— Можеш да ме убиеш, но съм сигурен в това, което казвам.
Да върви по дяволите, помислих си аз. Отворих сакото си. Кървавото петно бе обиколило кръста ми.
— He се подлагам на изстрели за когото и да било — казах аз, като се убедих, че ме вижда.
Жестът му беше слаб, но напълно определен.
— Това е нищо. Самонараняванията се използват за много цели. Могат например да ти помогнат да напуснеш бойното поле. Доказателство за хора, които не са свикнали с подобни неща.
Ухилих се на малкия досадник, който седеше там и ме ненавиждаше. Възрастта има някои предимства и той се възползваше от предимствата си колкото можеше. Но все още разполагах с една скрита карта. Извадих записващото устройство и говорителя от джоба си и ги съединих. Пуснах лентата и го заставих да изслуша разговора между Вей и Сарим. Когато лентата свърши, казах:
— Не си избрал правилно отбора си, старче.
В очите му нямаше повече страх. Само умора и когато погледна към мен, видях и болка, ярост от това, което бяха сторили с него, видях скритите последици и неизречените обещания за това, което щеше да се случи, ако възвърне властта си.
— Съжалявам, мистър Мен — каза той. — След това, което ви казах, обидата може да бъде изтрита само с живота ми и той е във вашите ръце.
Седеше и чакаше. На мое място щеше отдавна да ме е застрелял.
— В Селачин има двама души — казах аз. — Наши хора. Единият от тях е Теди Тедеско, другият — Питър Мур. Понастоящем са преследвани по хълмовете от вашите хора, предвождани от същите, които се опитаха да ви убият.
— Да?
На масата до него лежеше телефон.
— Спрете ги. Искам ги живи. Те са мои приятели.
— Това достатъчно ли е?
— Това е достатъчно — казах аз.
Телефонното обаждане бе за сметка на Яму Горки, който никога нямаше да бъде в състояние да си го плати. То мина по трансатлантическия кабел, беше прехвърлено през ретранслационните станции и вероятно прехванато по пътя, но това вече нямаше никакво значение. След половин час Тейш Ел Абин говореше с хората от двореца си и думите му бяха открити и пълни със сила. Говори пет минути, преди да остави слушалката, след това ми кимна тържествено.
— Направено е.
— Почти — казах аз. Вдигнах телефона и позвъних на Върджил Адамс. Предадох му доклада си и когато му казах, че Теди и Пит са свалени от куката, той не можеше да проговори нищо в течение на цяла минута. След това долови острите нотки в гласа ми.
— Добре ли си, Тайгър?
— Ранен съм.
— Лошо ли?
