радиостанция.
Слязох от таксито, казах на шофьора да ме почака и му връчих още една десетачка. Това действие очевидно му хареса и той запали една цигара, за да се успокои от обзелото го вълнение.
Джордж Тан беше малък кафяв човек с неизменна усмивка на лицето. Когато влязох в пералнята, той засия като рожденическа торта. Разговорът вървеше трудно, най-вече заради болките в хълбока, които спираха дишането ми.
— Да? Има нещо за пране?
Китайците притежаваха невероятна памет и той знаеше много добре, че никога не бях се появявал тук.
Вместо да се опитвам да говоря, извадих още една десетачка на плота. Той погледна банкнотата, след това мен, усмихна се, но все още не разбираше нищо и започна очевидно да ме смята за побъркан или нещо такова. Тикнах банкнотата към него.
— Ли-чи орехите… къде ги купувате?
Той закима с кръгли от учудване очи над широката си усмивка.
— Аз не купува. Не харесва. Аз дава нещо друго. — Той бръкна под плота и измъкна един календар с голи блондинки на него.
— Кой ги продава?
— Ти купува ли-чи орехи?
— Не, искам да знам кой ги продава.
— Ти ходи Чайна таун3?
— Не съм ходил.
— Това добре. Те не продава там.
Имаше само един начин да го спра. Пресегнах се да си взема десетте долара и той веднага постави палеца си върху тях.
— Джеймс Харви, той продава.
— Но той не е китаец.
— Майка китаец — каза той.
— Имаш ли телефонен справочник?
Главата му отново се затресе нагоре-надолу и той добави:
— Джеймс Харви мой братовчед. Има много братовчед. Той продава близо до Флъд Уеърхаус. Ти знаеш къде е? Джеймс живее в хубава къща далеч в горна част на града. Утре ти купиш и аз кажа него ти дойдеш, о’кей?
— Разбира се. Направи това.
— Иска сега ли-чи орехи?
Вече бях тръгнал към вратата.
— Не. — Той продължаваше да ме гледа сякаш самият аз бях орех. — Продават ли ги на други места?
— Мой братовчед най-голям. Попита всеки. Том Лий Фой има магазин недалеч от Джеймс. Той продава. Той също има хубава къща в горна част на града. Ти знае Флъд Уеърхаус!
— Знам къде се намира Флъд Уеърхаус.
Когато стигнах до вратата, той изхихика.
— Донеси пране на Джордж Тан. Свърши добра работа. Много добра, хубаво колосване.
— Имаш достатъчно работа — казах аз.
Таксиметровият шофьор изхвърли цигарата си през прозореца, когато се качих.
— Сега накъде?
— Към Флъд Уеърхаус. Знаеш ли къде е?
Срещнах отново погледа му в огледалото.
— Да, знам къде е.
— Тогава да тръгваме.
Настаних се отзад удобно и притворих очи. Чувствах как кръвта попива в дрехите и се чудех доколко сериозна е раната ми. Трябваше да отида на лекар, но точно сега разполагах с най-малко време за това. Мразех да се лишавам от шансовете си, а с човек като Таръс това беше опасно. Опитвах се да не мърдам, докато препускахме по улиците, но друсането на таксито правеше това невъзможно.
Флъд Уеърхаус имаше огромна неонова табела на върха на зданието, но по-голямата част от него бе забулена от дъждовните облаци, които се стелеха над града. Неоновата светлина хвърляше синкави отблясъци върху квадратната постройка, на която се намираше, и стигаше чак до жилищните кооперации, наредени от двете страни на търговския център.
Слязох на ъгъла. Лицето ми се бе изопнало от страшната болка, която изпитвах. Шофьорът ме изгледа любопитно.
— Искате ли да ви почакам?
Този път му протегнах двайсетачка.
— Дай ми един час на разположение. Можеш ли да останеш толкова?
— Ще паркирам със заключени врати и угасени фарове и ще оставя броячът да се върти. За тези мангизи мога да го направя.
— Да наистина, защо пък не? — казах аз и започнах да се отдалечавам от таксито.
— Хей, мистър!
— Какво има?
— Да не сте в беда?
— Не аз, приятел. Някой друг, не и аз.
— Бих могъл да повикам ченгетата или нещо от този род.
— Ако не се върна до един час, можеш да ги повикаш.
— Хей, мистър!
— Сега пък какво има?
Тогава видя лицето ми на неоновата светлина.
— Нищо. Ще ви чакам.
Джеймс Харви притежаваше търговска кантора, която се занимаваше с внос на китайски специалитети. Намираше се точно до търговския център. Представляваше стара триетажна постройка, която е била ремонтирана преди години, за да отговаря на условията на бизнеса, и оттогава нищо не се бе променило. Макар районът да бе замърсен с отпадъци от други места, неговият магазин можеше да се нарече сравнително чист, имаше гараж от едната страна и бакалия за продажби на едро от другата. Няколкото кашона с боклук бяха грижливо подредени и очакваха сутрешното вдигане на боклука. Единствената миризма, която се долавяше, бе приятна за носа и ми напомняше за един стар селски магазин за сушени билки от времето на детството ми.
Встрани от бакалията се намираха две сгради със спуснати капаци на прозорците и неприлични надписи на вратите. Минах покрай тях, но знаех много добре, че Малкълм Таръс нямаше да рискува и да използва място, които децата можеха да използват за решаването на пубертетни задачи и към които скитниците можеха да предявят определени претенции.
Така че отминах Флъд Уеърхаус, опитвайки се да мисля така, както би мислил Таръс, отдалечавайки се все повече от таксито, което сега се бе превърнало в тъмно петно накрая на квартала.
Помирисах бизнеса на Том Лий Фой дълго преди да се доближа до магазина му. Това беше миризма, която ме върна към времената, когато трошахме огромните орехи от магазина на Чарли Хоп Сун на Калъмбъс Авеню и за майтап го бяхме нарекли Личи Чък. Той беше дебел стар китаец със склонност към децата, които ни позволяваше да крадем по цели шепи орехи, защото с удоволствие щеше да ни ги даде и така.
Или Том Лий Фой беше развъртял огромен бизнес с ли-чи орехите, или пък просто притежаваше огромно количество от тях, защото те оставяха такъв аромат на улицата, че дори и проливният дъжд не можеше да го унищожи. Движех се до стените на зданията, където сенките бяха по-дебели, и преценявах възможните места, където можеше да се намира той.
