Реката не бе далеч и вятърът духаше главно оттам. От едната страна на магазина на Фой се намираше някакво ателие за електрически уреди, а от другата страна се издигаха четири къщи под наем, на чиито врати нямаше никакви надписи. Само на едната от тях пишеше „Давам стаи под наем“. Две от тези къщи не ме интересуваха въобще. Пред градинската порта на едната имаше бебешка количка, а на стълбите на другата се бе излегнала лениво котка, а зад нея на стената бе опрян детски велосипед.
Къщата посредата изглеждаше безопасна с нощната си лампа, която гореше зад стъклената входна врата. Това беше място, където можеше да се крие само един човек, далеч от любопитните погледи на съседите.
Дъждът и гръмотевиците заглушаваха шума от обувките ми, докато заобикалях къщата, за да вляза през оградата в задния двор. Открих две жици, които отиваха към къщата, и разбрах, че бях намерил Малкълм Таръс. Той не искаше да поема излишни рискове, но не си бе дал труда да инсталира както трябва аларменото си устройство. Беше направил това, което и аз щях да направя, затова знаех какво да търся.
Някъде горе той седеше, без все още да знае, че всичко се бе провалило, вярвайки, че го търсим по всички авенюта… че Вей Лока е мъртва, че Тейш се намира под сигурната охрана на един тъп американец, който смяташе, че работи в името на мира и социализма. Таръс се бе скрил добре и бе поставил капани, които щяха да го предупредят, ако се появеше някой нашественик, и когато този нашественик се хванеше в тях, Таръс щеше само да го довърши за свое огромно удоволствие.
Дори светът навън да се разпадаше, той щеше да си стои тук и да събира частите му. Поне така си мислеше.
Ухилих се в тъмнината и дъжда и тръгнах покрай прозорците, докато не стигнах до нужния прозорец, от който се подаваше краят на жицата.
Прерязах я, като разбирах, че всяка алармена инсталация, монтирана от него, бе предназначена много повече да плаши местните нехранимайковци, отколкото тези, които го търсеха. Вдигнах прозореца, проврях се през отвора над перваза и скочих безшумно в стаята.
Отвън долових същата миризма, за която говореше и Таръс, и затворих прозореца зад себе си. Имаше обаче и още нещо, нещо, което не беше характерно за една търговска къща, занимаваща се с внос на китайски деликатеси. Подуших въздуха, усетих откъде идва миризмата и разбрах какво беше. Сарим Шей бе пушил пура подобна на онази, когато го видях в края на алеята в задния двор на хотела.
Измъкнах моя 45-и и го стиснах здраво, след това го напъхах под шлифера си за секунда, за да притъпя звука от вдигането на езичето. Малко по малко очите ми свикваха с тъмнината и когато започнах да различавам смътните очертания на мебелите в стаята, се насочих към вратата.
Точно тогава намерих Сарим Шей.
Сега не струваше много. Беше само един мъртвец, все още притискащ ръце към гърдите си, с повдигнати от агонията колене. Лежеше в положението на зародиш на пода, кожата му току-що бе започнала да изстудява. До него имаше един прекатурен стол и когато докоснах шията му и намерих найлоновия конец, впил се дълбоко в плътта, разбрах, че бе умрял мъчително. Не изпитвах никакво съжаление към него. Беше дошъл като искащ триумфатор, но вместо подчинение бе намерил смъртта си. Бе на път да осъществи една грандиозна програма, но се съобразяваше единствено със себе си и никой не можеше да бъде винен за това, че големият град му бе отмъстил.
Чух стъпки по стълбите и се изправих толкова бързо, че хълбокът ми пламна в болки, сякаш някой бе забил нож в него. Трябваше да издържа, докато болката утихне, след това тръгнах към вратата, която водеше към предната стая, и зачаках там. Слаба ивица светлина се процеждаше под вратата за коридора и аз поставих ръка на дръжката, спирайки за момент.
Той не очакваше да ме види. Беше стигнал почти до края на стълбището, той, човекът със сивото сако, който можеше да се разтвори в тълпата по всяко време, мъжът с очила и куфарче и толкова блестящи очи, че изглеждаха сякаш животински.
Трябваше да стрелям пръв, вместо да се наслаждавам на момента. Трябваше да му пусна един куршум, преди болката да се появи отново и да ме скърши на пода подобно на Сарим Шей.
Малкълм Таръс получи нужната му секунда, за да направи каквото трябваше да направи, малкият пистолет със заглушител се появи в ръката му като по магия и се изплю безшумно. Почувствах как куршумите разкъсаха дрехите ми, а един раздра кожата на рамото ми.
Същата болка, която ме бе превила на две, фактически ми бе спасила живота, защото той помисли, че ще се хвърля настрани, вместо да се строполя направо на пода, и бе насочил изстрелите си в предполагаемото направление. На лицето му се изписа израз на неподправена радост и белегът на гърлото му почервеня, той нададе победоносен вик, когато ме позна и помисли, че ми се бе отплатил напълно за подаръка в шията му.
Но се бе заблудил. Инстинктът натисна спусъка на 45-калибровия в юмрука ми и чистият професионализъм и годините практика изпратиха този единствен куршум точно където исках да отиде. Пистолетът със заглушителя изхвърча от ръката му и падна в стаята. Когато се наведе, за да го вземе, аз го халосах по главата с дръжката на моя 45-и и той се просна на пода.
Трябваше да отмъстя за Рондин и за Лили Торней. Имаше и други като него, които щяха добре да си помислят, преди да опитат нещо подобно отново. Досието на мое име в Москва щеше да се увеличи с една страница и човекът, който ме бе избрал за мишена, щеше да намери уважителен предлог за оставката си, доколкото смъртта можеше да бъде уважителен предлог, а следващият на негово място щеше да знае какво е станало с хората преди него. Нямаше да могат да действат със същата ефикасност, на която разчитаха, и на свой ред щяха да умрат.
Намерих в джоба му ролката с найлоновия конец и го вързах. Прибавих и някои допълнителни щрихи, които издаваха почерка ми и не след дълго щяха да предизвикат спазматична мускулна реакция. Завързах ръцете и краката му зад гърба и когато Малкълм Таръс се върна в съзнание, надянах на шията му примката, която щеше да го задуши до смърт дълго преди да бъде намерен. Никой нямаше да го е грижа.
Той беше вече бита карта.
Щеше да има официални оплаквания и трябваше да отговарям на множество въпроси, но те щяха да станат значително по-редки и по-малко настоятелни, когато цялата история излезеше наяве.
Ето какво става, когато играеш на късмет. Някой печели, а друг губи.
Първо щях да се отбия при лекаря, след това при Рондин. Тя също щеше да поиска да разбере какво бе станало. Но нямаше да й кажа веднага. Щяха да минат няколко дена, преди някой да разбере.
Малкълм Таръс ме погледна с ужасени очи, когато кордата се впи в шията му.
— Такъв ти е късметът, приятел — казах му аз и го оставих сам със смъртта.
Върнах се под дъжда навън и тръгнах по дългата улица към таксито. Събудих шофьора и се проснах на задната седалка. Хълбокът ме болеше адски.
— Да тръгваме — казах аз.
Информация за текста
© 1965 Мики Спилейн
Mickey Spillane
Death Dealers, 1965
Сканиране, разпознаване и редакция: Борис Борисов, 2008
Публикация:
Мики Спилейн. Търговци на смърт
Американска. Първо издание
Превод: ЕАР
Редактор: ЕАР
