Търговци на смърт

Глава 10

Момчето знаеше какво говори, когато каза, че целият квартал гъмжи от хора. Всеки бар и магазин в отсечката между двете авенюта бе украсен с ярки оранжеви плакати, които с големи букви известяваха, че това е годишната обществена седмица на Грийни и описваха предстоящите събития, започвайки от футболните срещи в Сентръл Парк до търкалянето на варели с бира надолу по улицата. Тази вечер бе откриването на седмичните тържества и обявите, както и поканите до другите клубове бяха насъбрали доста състезатели за съревнованията.

Всичките шест бара бяха широко отворени, джук-боксовете изригваха нескончаем поток от музика и тълпите от хора, препълващи заведенията, се местеха от едно място на друго в търсене на развлечения. Всеки бе обърнал вече по няколко бири и никой не се интересуваше от дъжда. Един тип се бе проснал върху някаква паркирана кола съвършено изключил, малко по-надолу други двама повръщаха на тротоара. Единият от тях приключи с отрезвителната операция и се върна в бара. Ходеше като пингвин, помислих си аз. Гледах ги с мила, щастлива усмивка, защото ако не бяха те, Таръс нямаше да изпитва необходимост от това да купува стари дрехи за Тейш. В националната си носия той щеше веднага да се набие в очи, докато в протъркания костюм, затиснат между няколко момчета, щеше да изглежда като всички останали наоколо, които бяха стягали колана цяла година и сега можеха да се отпуснат и да изпият няколко бири повече. След това приятелите им щяха да ги отведат вкъщи.

Барът на Слоун беше наистина в центъра на събитията. Вместо мюзикбокса на сцената се бяха изтъпанчили трима музиканта, а момичетата с неустановена професия сновяха из бара. Няколко сводника се опитваха да изкарат по някой друг долар от момчетата, които вече бяха прехвърлили мярата, но точно в този момент тях ги интересуваха повече бирата и останалата пиячка, отколкото уличниците, затова ги разкараха с едно „по-късно може би“.

Една от дамите ме засече, отърва се от приятеля си и се заклати срещу мен, като показваше белите си бедра под развяващите се поли на черния си найлонов дъждобран. Малката шапчица на главата й бе подгизнала, но това не беше в състояние да потуши страстите й.

Тя се усмихна широко и каза:

— Ще празнуваме ли тази вечер?

След това тя се оказа малко по-близо до мен, откъдето можеше добре да види лицето ми, и усмивката й стана малко пресилена. Надяваше се да си изпроси едно пиене от мен, но аз изстудих желанията й. Всъщност не исках да я разстройвам окончателно. Понякога с този тип хора можеше да бъдеш откровен и дори да спечелиш.

— Отпусни се, рожбо — казах й аз. — Няма да има тараш. Ченгетата от нравствената полиция са заети другаде.

Усмивката отново стана приятелска.

— Казаха на Бъди да вади патлака си срещу Греч. Някой е позвънил, нали?

— Нали ги знаеш тези социалисти. Момичето стана още по-откровено.

— Няма да ги опандизиш, нали? Поклатих глава.

— Не. Поне докато всичко е тихо и мирно. Нека си се забавляват.

— Ха, с всичките тези патрулни коли, които обикалят наоколо, никой не смее да си покаже рогата. Не е като миналата година.

— Виждала ли си Яму Горки.

— Този негодник ли? — Тя направи гримаса на отвращение. — Вероятно е горе и си брои мангизите, комунистическото му копеле. Постоянно говори с типове, които не знаят нищо друго освен идеята за равенството и свободния труд. Знаеш ли в колко първомайски паради е участвал?

— Зная.

— Разбира се, и му позволявате да върти този бизнес тук. Защо не го окошарите? Качи се горе преди малко. Разтреси го добре.

Смигнах й, оставих я да се върне при приятеля си и тръгнах към вратата, която водеше към апартамента над бара. Точно пред зданието бе паркирал един черен шевролет седан, модел 1963. Нямаше нужда да гледам какво е написано на задния капак, за да разбера на кого е.

Външната врата водеше към един малък хол, а вътрешната беше заключена. Извадих кредитната си карта и я напъхах в тясното пространство между вратата и касата, за да достигна резето и го вдигна нагоре. Вратата веднага се отвори. Затворих я зад себе си и пуснах тихо резето на мястото му, след това извадих моя 45-и и издърпах езичето назад.

Стълбите бяха покрити с килими, които приглушаваха шума от стъпките ми, но въпреки това се движех близо до стената, за да предотвратя скърцането им. Взимах стъпалата по две, но много бавно, и когато едно от тях издаде злокобен звук, спрях и зачаках да видя дали са чули шума. Имаше само една лампа и тя мъждукаше зад гърба ми, така че ако някой изскочеше внезапно, щях да бъда прекрасна мишена. Пред мен всичко бе покрито в тъмнина, през която не можех да видя нищо, направо чудесно място за засада.

Минаха цели пет минути, преди да стигна до края на стълбището. Останах на място и се опитах да свикна с тъмнината. Нямаше закъде да бързам, но не можех да си позволя и да чакам. Когато сметнах, че съм готов, започнах да се придвижвам покрай стената, напипах една врата и застинах. Пръстите ми докоснаха един катинар и аз изпитах изкушението да го разбия с един изстрел, но ако сгрешах, щях да предупредя тези, които бяха на пост. Катинарът обаче бе покрит с паяжина и аз облекчено въздъхнах: тази врата не беше отваряна скоро.

Трябваше да прокарам ръка по перилото, докато стигна до завоя, който водеше нагоре. Започнах да се изкачвам по стъпалата по същия начин, както и преди. Само че този път нямаше нужда да бъда толкова предпазлив. От площадката горе се долавяше отдалеченият звук на телевизор, излъчващ популярна музикална програма, прекъсвана от гласа на говорителя, който рекламираше търговската марка на някаква бира.

Бях пристигнал на мястото.

Вратата бе изработена от здраво дърво, а ключалката — съвсем нова. Къщата обаче беше стара и мазилката покрай вратата се бе олющила толкова, че дори масивен катинар нямаше да я опази. Кредитната карта отново свърши работа и аз бутнах вратата толкова, че да се отвори на няколко инча.

Но не повече. От вътрешната страна бе затворена на верига и през процепа можех да видя чифт кръстосани крака, които бяха отрязани от стената. Някой си лежеше много удобно и се наслаждаваше на любимото си шоу.

Имах два изхода. Можех да прострелям краката му и след това да се опитам да изкъртя веригата от касата, или да разкъсам проклетото нещо с два куршума и да вляза вътре колкото мога по-бързо. Бедата беше в това, че ако се забавех няколко секунди, човекът щеше да има възможност да хване оръжието си и да изравни резултата… или да застреля Тейш. Ако беше там, разбира се.

Не можех да поема този риск.

Когато погледнах по-внимателно веригата, разбрах, че има и трети изход. Тези неща трябваше да се закрепят по такъв начин, че всяко отваряне на вратата автоматично поставяше веригата в мъртво положение. Вратата трябваше първо да бъде затворена и едва тогава веригата можеше да бъде освободена от държателя си. Но в епохата на „направи си сам“ много хора правеха нещата, без да прочетат внимателно инструкциите и поради това допускаха грешки. Яму Горки беше направил една чудесна грешка.

Беше оставил веригата да виси.

Трябваше само да притворя вратата, да използвам върха на писалката си и да измъкна куката от държателя. Веригата се разклати покрай вратата с леко металическо дрънчене и аз влязох в стаята. Краката все още бяха кръстосани, тактувайки в унисон с ритъма на музиката.

Яму Горки беше едър тип с широко лице, което бе пресечено от дълбоки белези. Изглеждаше озъбен дори когато изпитваше наслаждение. Лежеше във фанелката си с дълги ръкави, с ръце покрай тялото, изразът на лицето му отразяваше действието на телевизионния екран. За разлика от фасадата на зданието апартаментът му бе обзаведен с най-скъпите неща, които можеха да се купят с пари, от цветния телевизор с възможно най-голям екран — до луксозните мебели, които бяха натикани на всяко място, където можеха да влязат. В един ъгъл се намираха три шкафа с папки и бюро, отрупано с документи и счетоводни книги. Яму