Алфред стоеше със стиснати юмруци. Дени се бе облегнал на бюрото и лицето му все още бе червено от възмущение. Трите жени едва дишаха, а Марвин продължаваше да се хили.
— Един въпрос, съветнико — обадих се аз. — Какво ще стане, ако те открият нещо за мен, но и аз открия нещо за тях?
Замисленият поглед, който ми отправи Хънтър, ми каза повече, отколкото той си мислеше. Преценяваше ме за пореден път и мнението му за мен ставаше по-добро. Прочетох мислите на един отдавна умрял човек и ги разтълкувах правилно.
Лийлънд Хънтър кимна мъдро и каза:
— В такъв случай, целият остатък от наследството получаваш ти.
Мислено се смеех, защото старото момче се разплащаше за всичките случаи, когато за мен бе оставал мръсният край на тоягата. Сякаш казваше: „Хайде, спипай ги! Не е кой знае какво, но пък и ти никога не си искал много. Щом заслужават, заври им пръчката отзад и я счупи“.
— Е — попита Хънтър, — смяташ ли да упражниш правото си или не?
Не си направих труда да се усмихна. Погледнах Денисън, после Алфред и оставих да изтекат няколко секунди.
— Нали, дявол да го вземе, много ясно ти обясних, че смятам?
Подкарахме към Линтън и хапнахме в един ресторант, направен от трупи и камъни, който някога е бил воденица. Обзавеждането беше от друга ера — кремъклии пищови, чакръци, странни домакински съдове и останки от времето, когато Америка е пращяла от енергия и всеки индивид е знаел как да определя собствената си съдба. Храната бе обикновена, но много вкусна, придружена от отлично вино местно производство. Най-накрая се отпуснахме, готови да разговаряме.
Хънтър напълни чашите ни от новата бутилка и вдигна тост.
— Приятно е да видиш членовете на фамилия Барин да побесняват само при намека, че могат да имат морални прегрешения.
— Ти си ловко копеле, съветнико. Старецът също не беше глупав.
— Това е истина. Надявам се, сега имаш по-високо мнение за него.
— По-високо едва ли, но по-добро, да. — Отпих от виното и оставих чашата. — Едно не мога да проумея. Защо не ми предаде наследството въз основа на това последно условие още в началото? Защо?
Хънтър преполови чашата си и отвърна:
— Ако не бяха пожелали да те разследват, щях да го направя. Виждаш ли, такова беше желанието на Камърън. Предполагам, той е смятал, че в противен случай не би имал никакви шансове, така че ти е осигурил една последна възможност за тяхна сметка. Ако решат да се заядат с теб, да платят за това поне с цената на известно неудобство. Ако самите те не са чак такива светци, за каквито се представят, да платят доста по-солидна цена за дискредитирането ти.
Кимнах и започнах да правя мокри кръгове с пръста си върху масата.
— Какви са шансовете ми, според теб?
— Честно казано, мисля, че каузата ти е пропаднала. Както ти казах, вече направих някои проучвания и се оказва, че репутацията на братовчедите ти е съвършено безупречна.
— Ти си твърде чист човек, Хънтър. Не си искал да изцапаш ръцете си. Ако искаш да изкопаеш мръсотия, трябва да копаеш там, където я има. Винаги излиза по нещо.
— Мислиш, че си по-вещ от мен в тези неща?
— Не бих се изненадал, могъщи Хънтър.
— Да — кимна той и допи виното си. — И аз не бих се изненадал.
След това щракна с пръсти да му донесат сметката, плати я с кредитната си карта и се изправи.
— А сега, не бих желал да ставам съучастник в неморален акт, но утре имам среща със счетоводителите на завода, така че запазих стаи в хотел „Грамърси“ за нас тримата. Междувременно можете да използвате лимузината със или без шофьора. Подозирам, че Уилис би се зарадвал, ако го освободя. Запазил съм стая и за него. Ако искате, можете да се върнете в града, но утре ще трябва да дойдете да ме вземете. Както решите.
Шарън се разсмя и го изгледа с престорена тревога.
— Мистър Хънтър, наистина си ви бива! Как може и през ум да ви мине подобно нещо? Нищо ли не знаете за жените? Нямам чисти дрехи, нямам нощница…
— Ще спиш по страстоубийки — прекъснах я.
— Ти… — Шарън ме удари по ръката и я заболя. Хънтър ни наблюдаваше с насмешка.
— Погрижил съм се за тези неща — отбеляза той. — Нужните дрехи бяха поръчани по телефона предварително и вече са доставени в стаята ти. Вярвам, ще одобриш избора ми. Освен това умът ми на юрист доста добре преценява дамския ръст и размери, а също така и другите деликатни необходимости.
— Съветнико — казах аз, — чудя се дали и ти не би могъл да ме научиш на нещо.
— Само в някои области, Куче — отвърна той.
В продължение на един час след като оставихме Хънтър и Уилис в хотела, обикаляхме града. На пълнолуние изглеждаше по-хубав — мърсотията не личеше, не се виждаха и западналите сгради. В завода нямаше нощна смяна, така че улиците бяха тихи, а повечето от прозорците в жилищните квартали — тъмни. Една полицейска кола беше паркирана пред денонощната закусвалня, а друга се движеше лениво в края на улицата.
Спомените отново се върнаха, но не ми повлияха особено. Старото игрище, където ритахме топка с поляците все още беше на мястото си, осеяно с боклуци. Вратата с метална мрежа — ръждясала и провиснала, се бе превърнала в сборен пункт, за носените от вятъра хартии.
Продължихме надолу по Трета улица.
— Виждаш ли старата сграда на ъгъла? — попитах.
Шарън кимна.
— Като че ли е населена с призраци.
— Беше на Люси Лонгстрийт. Тогава се наричаше мадам Люси. Единственият публичен дом в града. В събота вечер вътре ставаха истински оргии.
— Откъде знаеш?
Засмях си, като си спомних.
— Ей, момиче, децата знаят всичко. В задния двор имаше дърво и ние се качвахме на него, за да гледаме. Никога няма да забравя чернокосата мадама от Питсбърг. Веднъж беше на голямото пиринчено легло с Мел Путичи и правеха невероятен секс. Малкият Сташ над мен така се възбуди, че се изпусна от клона, падна отгоре ми и ме повлече на земята. Щях да го набия, защото ме прекъсна на най- интересното.
— Куче!
— Какво лошо има в гледането? Всички деца са любопитни. Това беше първокласно сексуално образование.
— И предполагам след това си станал постоянен посетител на това място? — Нацупи се.
— Не, по дяволите. Въпреки че често изпълнявах поръчки за Люси. Даваше по един долар и винаги, като донасяхме каквото трябва, имахме възможност да видим някоя от дамите по гол задник. Онази чернокосата изглежда никога не си слагаше дрехи. Каква гледка само!
— Ужасен си!
— Една нощ вътре стана двойно убийство и това беше краят на Люси. След това нещата вече никога не бяха същите. Струва ми се, че взе куфара с парите си и се премести някъде по крайбрежието.
— А какво стана с момичетата?
— Предполагам, че днес всички имат почтени семейства. Нямаш представа колко се търсят такива като тях.
— След като са работили в…
— Е, на кой му е притрябвала девственица? Както се казва, ако не е добра за някой друг, значи не е добра и за мен.
— Иска ми се да ти кажа нещо, Куче, и то не е „лека нощ“.
