— Точно това имах предвид. — Той се вгледа в ръцете си за секунда, след това изтри с тях лицето си. — Куче, говоря сериозно. Имаш ли някакви проблеми?
— Проблем е и да останеш жив — отговорих аз, метнах шлифера си на един стол и започнах да разкопчавам ризата. Погледът му спря върху белезите, очите му се разшириха, езикът му се показа бързо, за да оближе устните.
— Куче, знаеш ли, че този апартамент е под наблюдение?
— Кой ти каза?
— Портиерът. Дани… Той е пенсионирано ченге. Видял ги е днес следобед. Чух да казва на Кларънс кога са се сменили. Слушай, никой никога не се е интересувал от тази сграда, дори когато на таванския етаж имаше курви. И тези типове не са били ченгета.
Отидох до телефона, вдигнах слушалката и набрах един номер. Когато чух познатия глас, попитах на испански:
— Чет, пуснал ли си опашка по петите ми?
Бях събудил Чет Линдън, но той отговори бодро и съсредоточено.
— Аха. Решихме да те наблюдаваме, докато се убедим. Добре ли прекара с онази блондинка, Куче? Ако искаш някаква информация за нея, мога да ти я дам.
— Приятелю, нали не искаш да ме ядосваш? — попитах го.
— Разбира се, че не.
— Тогава махни опашката. Следващия път просто ще им се изплъзна. Ако пак продължават, ще ги подредя както подобава и ще тръгна срещу теб.
— Лесно избухваш, Куче.
— Хайде да поддържаме отношенията си добри. Това не е театър за аматьори. Би трябвало да го знаеш. Е, ще махнеш ли опашката?
След миг попита:
— Какъв ти е маршрутът?
— Утре ще се срещна със семейството си. След това, предполагам, ще се върна тук. Ако не прекратиш представлението, с радост ще го направя аз.
— Няма да ме прецакаш, нали, Куче?
— Ако го направя, дори няма да разбереш.
— Окей. Ще си отварям очите.
— Чет…
— Да, Куче?
— Какво забрави да ми кажеш?
Той се засмя и си представих как лицето му се сбръчква в усмивка.
— Все същия хитрец, нали?
— Хайде, изплюй камъчето.
— В Парижкия район има раздвижване. Някои от бившите ти сътрудници се опитват да те открият. Рано или късно ще надушат следите ти.
— Никак не е трудно да ме намерят, по дяволите. Използвах собствения си паспорт и влязох оттам, откъдето излязох.
Отново чух същия смях.
— Това ги е заблудило. И през ум не им е минало, че ще постъпиш така. Прилича на елегантен капан.
— Кажи им къде съм.
— Да, разбира се. Спокойно, Куче, знаеш какви са условията в този бизнес.
Изсумтях и затворих телефона. Лий изглеждаше объркан, не беше в състояние да разбере какво става. Най-накрая той промърмори:
— Отговори ми само на един въпрос, Куче. Има ли за какво да се тревожа или не?
Въпросът беше твърде добър, за да мога да му устоя.
— Едва ли — отвърнах.
Той изглеждаше леко пребледнял около устата. Преглътна с мъка и повлече крака към спалнята си.
— Едва ли! О, Боже!
8
Тримата седяхме в задното отделение на лимузината. Отделение. Не седалка. Когато нещата опираха до практически лукс, Лийлънд Хънтър не се отнасяше лошо към себе си. Той самият бе кацнал в специално направения въртящ се стол и гледаше ту мен, ту Шарън, сякаш бе дете и ни показваше новата си играчка.
— Харесва ли ви?
— Досега не съм те оценявал правилно, могъщи Хънтър — отвърнах аз.
Той потупа преградата зад себе си гордо:
— Цветен телевизор. Барът е на стената до вас. Добре зареден, трябва да добавя. Радио, фризер с лед…
— Ако тази седалка става на легло, можеш да си направиш бардак на колела. — Лакътят на Шарън се заби в ребрата ми и разбрах, че се мъчи да скрие усмивката си. — Не се смей, малката — казах й аз. — Старият козел все още функционира. Дори смята да се заеме с този спорт сериозно.
— Вярвам ти — кимна Шарън благородно.
Очите на Лийлънд заблестяха.
— Той е прав, знаеш ли? Естествено, всичко трябва да става много внимателно… в определено време. Възрастта ми не позволява излишества.
— Мъже! — засмя се Шарън.
— А сега — продължи Лийлънд, — да поговорим малко за жени. Най-вече за теб. Кучето ми спомена за подвизите ти в Мондо Бийч. Възможно ли е да познавам баща ти? Името му Лари Кас ли беше?
Челото на Шарън озадачено се сбърчи.
— Да… защо?
— Познавах го. При това много добре. По едно време той отговаряше за новите разработки на „Барин Индъстриз“. Ценен човек. Жалко, че го загубиха.
— Не можеше да понася новата управа — каза му Шарън.
— И не мога да го упрекна за това. Ерата на големия бизнес стигна до застой, когато си отидоха старите титани. Индустрията отстъпи мястото си на компютърната ера. Навлизат некомпетентни хора, които компенсират недостатъците си единствено с това, че са много, с университетските си дипломи и наследеното си богатство. Никой повече не удря с юмрук по масата и не тръгва по риза да се разправя с надзирателя на смяната, който е объркан нещата. Камърън Барин беше титан. Жалко е, че си отиде. — Замечтаният израз изчезна от лицето му и той погледна Шарън с усмивка. — Помня, че Лари имаше дъщеря. Веднъж дори я доведе на риба с нас.
— С лодка?
— Да, с гребна лодка. Уловихме калкан. Ти не искаше да слагаме живи рибки на куките…
— И плаках! Да, помня това. Но вие бяхте толкова… Извинете.
— Няма за какво. Това беше отдавна… По всичко личи, че сега ще се забавлявам повече, отколкото като бях млад. Между другото, мила млада красавице, надявам се да нямате никакви планове във връзка с безскрупулния ми приятел. На този свят, сигурен съм, съществуват и по-добри перспективи.
— Аз съм сгодена, мистър Хънтър.
— Това не значи нищо. Годеникът би ли одобрил пътуването за удоволствие с човек като него… макар и само за един ден?
— Не мисля, че би възразил. Има много широки възгледи.
— Както и Кучето. Точно това имах предвид.
— А вие не сте ли достатъчна охрана?
— Вече не, малка моя. Кучето се погрижи за това. Станал съм съвсем похотлив.
