— Не го вярвам.
— Погледни ме в очите, Мона.
— Виждам ги.
— Значи вече си разбрала, че играя тази игра по-добре от всеки друг. Само ме докосни със зъби и ще отхапя цялата ти глава.
— Значи ти наистина си копеле, нали?
— Всички ми го казват.
— Наистина ли можеш да раздрънкаш каква е истинската ми възраст… ако я научиш?
— Просто се опитай да ме закачиш.
— Ти си интересен, Куче. На колко години съм?
— Да се опитам да позная?
— Да.
Отново прокарах пръсти по лицето й и почувствах тънките бръчки.
— Двайсет и една — ухилих се.
— Опитай още веднъж, но този път сериозно.
— Шейсет и две — казах.
— Даде ми една година повече, копеле такова. Ако кажеш на някого, ще те убия.
— Ако ме питат, ще казвам, че нямаш и трийсет.
Мона Меримън погледна почти празната си чаша, разклати съдържанието й и се вторачи в очите ми.
— Някога убивал ли си човек?
Кимнах.
— Говори ли ти се за това?
— Не държа особено.
— Предполагам, че съм попаднала на барут. Знаеш ли какво искам да ти направя?
— Естествено. Винаги съм си имал проблеми с младите мацки. Защо не си избереш някого на своята възраст.
— Добре, убиецо. А сега една целувка и да се прибираме вътре.
Устните й едва докоснаха моите, но долових тигрицата зад тях и цялото желание, което я бе обзело. Лекото докосване на венериния й хълм, изпъченият гръден кош, който така усилено се мъчеше да докара зърната на скритите под съоръжението от ластик и плат гърди до нещо като оргазъм. Преди двайсет години сигурно щеше да ме заинтригува.
Сграбчих ръката й. Целунах я както трябва само веднъж, тя за миг се стегна, после рухна, видях странния момичешки поглед, който ми отправи и казах:
— Стига толкова, Мона. Дели ни едно поколение. Цяла бездна.
— Бих искала да те погълна с моята бездна.
— Но няма да го направиш. А сега се дръж прилично.
— Попадала съм на какви ли не копелета — усмихна се тя. — Ще те сразя, Кели.
— И други са опитвали.
— Експерти?
— Експерти — отвърнах аз.
— Само така си мислиш, мистър Кели. — Ръката й се отдели от рамото ми, опипа ме долу и отново се качи върху рамото ми. — О, ти наистина си несломим.
— Не, скъпа. Просто обичам сам да подбирам времето и мястото.
— Хайде да се връщаме. Искам да те запозная с някои приятели.
Уолт Джентри ни видя да прекрачваме през френския прозорец и да влизаме в алкохолната глъчка на стаята, махна ни, извини се на двойката, с която разговаряше и дойде при нас с отпуснатата си походка. Стисна ръката ми, ухили ми се и намигна на Мона.
— Радвам се да те видя отново, Куче. Доста време мина.
— Аз също, Уолт.
— Мона успя ли да те улови в мрежите си?
Тя го ощипа по ръката и се нацупи театрално.
— Можеше да ме подготвиш за този звяр, Уолтър. Той внася освежаващо разнообразие сред обикновената група.
— Това е защото съм от простосмъртните — отбелязах.
— Ще останеш ли тук? — попита Уолт.
— Може би.
— Да не би да ти доскуча в Европа?
Свих рамене и се опитах да си припомня последните двайсет и няколко години.
— Това, което веднъж те забавлява, после се превръща в нещо доста обичайно. Може би съм като сьомгата, която отива да хвърли хайвера си там, където се е родила.
— И да умре — добави Мона. — Сьомгата винаги умира, след като хвърли хайвера си.
— Не съм по умирането, уважаема. Поне засега.
— Ах, да. Екземпляр. Ти си дошъл да хвърлиш хайвера си. И коя ще го получи?
Уолт се засмя и я потупа по рамото.
— Мона, момичето ми, трябва ли непрекъснато да мислиш за секс?
— Интересува ме интересният екземпляр, не друго. Читателите ми харесват такива неща. В нашите среди се появява един удивително подходящ и предизвикателен ерген, така че е съвсем естествено да проявявам любопитство. — Тя вдигна очи към мен, все още усмихната. — Не отговори на въпроса ми, Кели.
— Не съм се и замислял за това.
— Никое самотно сърце не очаква завръщането ти?
— Не мога да си спомня такова нещо. Повечето хора се зарадваха, като видяха, че заминавам.
Уолт махна на една келнерка с къса пола, която дойде с подноса, взе чаша и каза:
— Не се оставяй тази история с „Барин Индъстриз“ да те заблуди, Мона. Кучето е трябвало да се роди преди сто години. Не са останали много места, подходящи за човек с характер като неговия. Беше доволен, когато го изритаха.
— Кого са изритали? — попита един тих глас. Всички се обърнахме и кимнахме на човека със загоряло от слънцето лице и солидно телосложение, застанал зад нас.
— Мона, Уолт… — каза той.
— Дик Лейгън, Догрън Кели. Не мисля, че се познавате.
Подадох му ръка и той учтиво я стисна, само за миг.
— Редовно следя материалите ви, мистър Лейгън.
— Най-накрая и аз да срещна човек, който се интересува от новините с международен отзвук.
— Това е доста повече, отколкото той каза за моите литературни шедьоври — обади се Мона.
Лейгън се усмихна и прекара пръст по щръкналите си мустаци.
— Мона, скъпа, та ние не сме конкуренти. От репортажите, които подготвям аз, се интересуват само хората, които се занимават с финанси. Нали така, мистър Кели?
В гласа му се прокрадна особена нотка, а очите му ме наблюдаваха внимателно.
— Преследването на долара е необходимо зло. Винаги се радвам, когато мога да получа своето — отговорих аз.
— Разбрах, че сте тук, за да поискате наследството си.
Засмях се.
— Десет тлъсти хилядарки. Как разбрахте?
Дик Лейгън отпи от питието, докосна доволно устните си и каза:
— Направих първите си журналистически проучвания, когато „Барин Индъстриз“ беше на върха. Ще се изненадате, като разберете колко много неща знам за семейството ви.
— Е, аз искам да получа само своите десет хиляди и това ми е достатъчно. Не си падам особено по радостите на семейния живот.
