вечер щеше да се мушне между копринените чаршафи с някоя жена и щеше да се чуди къде, по осеяния с цветя път, е сгрешил. Изпълнението му няма да е на ниво и на сутринта ще започне да се безпокои. Щеше да опита да я склони още веднъж и щеше да загуби битката, а след това щеше да започне търкалянето надолу — като графиката с общите приходи, зад гърба на С. К. Кейбъл в кабинета му.
— Наистина ли ще му откъснеш топките?
Гласът беше странен и чудновато дрезгав, с непознат акцент, който тя не можеше да определи съвсем точно — нещо като бруклински, с умишлено заличени нюйоркски обертонове. Тя се обърна нататък и го погледна. Усмихна се, защото мъжът някак си изглеждаше ненамясто, но не бе в състояние да си обясни защо. Аналитичният й ум започна да преценява възможните причини и след малко реши, че това се дължи на прекалено широките му рамене и прекалено късата коса. Военна прическа. Черният му костюм беше нов, но сякаш изваден от друга епоха — като че ли този човек признаваше само една мода и не даваше пет пари какво носят останалите. Помисли си, че прилича на орел.
Изведнъж се почувства така, сякаш отново е застанала пред огледалото. Усети как малките руси косъмчета по ръцете й настръхват. По раменете й пробяга тръпка. Като че ли беше попаднала в някакъв абстрактен водовъртеж от време, звуци и цветове, които изобщо не бе в състояние да разбере. Мускулите на корема й се стегнаха, докато изстискаха соковете й. Неясен, далечен глас прошепна в ума й: „Имам някакво странно, много странно чувство.“
— Е? — подкани я той.
— Не би било особено трудно.
— Но ти срази това момче по много по-практичен начин.
— Не знаех, че някой ни е подслушвал.
— Дявол да го вземе, не бих пропуснат такава сцена за нищо на света. Завиждах му за подхода, докато не му отряза квитанциите. Вярно ли е всичко това?
Шарън се засмя.
— Да. Всичко това е вярно.
— Дори и че си девствена?
— Странно ли ти се струва?
Този път той се усмихна и сви рамене.
— Звучи безумно, но си е твой бизнес.
Тя се зачуди къде е намерил бирата. Уолт Джентри купуваше такова нещо само за благотворителни цели.
— А какъв е твоят бизнес, мистър…
— Кели. Малкото ми име е страхотно. Догрън, но ме наричат Куче. Не се обиждам.
Но то наистина се случи. Стана твърде бързо, твърде неочаквано и тя не бе подготвена. Беше като бомба, която избухва в ръцете ти още преди да нагласиш часовниковия механизъм. Спокойният и мирен до преди секунда свят изведнъж се залюля и закова на място. Сякаш бездна се разтвори пред краката й, точно когато уверено крачеше по път, посипан с цветя и щастие, изпълнена с чувство за завършеност. Дисциплината и самоограничението реагираха преди да усети… вековете война между половете извадиха на преден план инстинктивната броня на думите и поведението. И вечната, дребна мисъл… можеше и да греши. Бе по-вероятно да е така.
Забрави, малка руса красавице! Съвпаденията съществуват и никак не е лесно да си спомниш. Беше много отдавна и ти си обвила образа с романтичен ореол. Твърде дълго си живяла с един глупав сън и сега започва да си личи. Както преди две години, когато се оказа, че той е бразилски инженер с десет деца. И морякът от танкера на „ЕССО“, със същото име. Само дето той беше на шейсет и три и имаше внуци. Не съществува истински Догрън Кели. Някога го остави на гарата и сега той е мъртъв. Цялото семейство го твърди.
— Значи те наричат Куче. А какъв е бизнесът ти, Куче? Приличаш ми на ченге. Така ли е?
Той поклати глава.
— Не. Аз съм независим предприемач. Занимавам се с най-различни неща, които носят печалба. Специалист по всичко. С удоволствие бих наблюдавал как късаш топките на приятеля си.
— Мислиш, че не бих могла?
Той сви рамене, стисна устни и след това й се усмихна.
— Не е много трудно. И на мен ми се е налагало да постъпвам така с разни дебелоглави типове. Лошото е, че присъдите за такова деяние са доста големи.
— А за изнасилване? — попита тя тихо.
— Хайде, хайде. Много добре знаеш, че няма да се наложи да те изнасилва който и да било.
— Сега и ти се захвана със секса.
— Слушай, ти повдигна темата. Аз лично не бих си направил труда да те изнасиля.
— Така ли? А какво би направил?
Той отново пусна странния си, пресипнал смях.
— Предпочитам по другия начин. Аз съм от мързеливите. Имам въображение, бива ме, но ме мързи ужасно. През половината време само разговарям.
— А през другата половина?
— Това е тема, неподходяща за ушите на девственица.
Тя бе почти готова да му отговори, но той намигна и се отдалечи, отпивайки от бирата си. Поради някаква причина я обзе раздразнение. Разбира се, Раул Фучия беше прав. Тя знаеше какво иска да постигне, когато избра облеклото си за вечерта и инстинктивно усещаше потенциала си, но това не беше нещо, което другите не правеха. Нямаше нужда някой да й казва, че е красива и има хубаво тяло. Бяха го направили, но огледалото й стигаше. Реакцията на Раул бе достатъчно потвърждение на преценката й, но после се появи това проклето Куче и разби илюзиите й. Този тип не даваше пет пари.
Шарън взе чашата си, отпи и завъртя леда в течността. Ъгълчетата на устата й се извиха в лека усмивка. Да, това куче — с малка буква, й погоди номер. Не му пукаше. А тя не беше никак стара. Беше на върха, точно каквато трябва — красива, интелигентна, податлива… каквато трябва.
Когато си даде сметка, че е отгатнала верния отговор, усмивката й стана по-широка. Бе прекарала твърде дълго време в трескавия свят на шоу бизнеса, в който преценките трябваше да идват бързо и да са верни, ако искаш да оцелееш. Беше му дала повече от четирийсет, но едрата глава и късата, леко сивееща коса я бяха заблудили. Мускулите и странният младежки вид. Наследство. Кели Кучето беше истински, тотален хищник.
Сега крачеше из стаята. Наблюдаваше го от мястото си — той се държеше абсолютно непринудено. Погледите на жените се понасяха след него, проследяваха движенията му, връщаха се безизразни към предишния си обект, пак се понасяха. Сред мъжете в групичките, към които се присъединяваше, се появяваше едва доловимо смущение — те го осъзнаваха и предпочитаха да се прикриват с престорено безразличие. Шарън знаеше, че се чувстват така, както и тя самата. Чудеха се какво прави той на място като това.
Неизвестно защо през главата й мина странна мисъл. Зачуди се дали носи пистолет.
Както винаги, инициативата пое Дарси Тейлър. На екрана тя беше сладка, но обезумяваше, когато се появеше мъж, когото желаеше. Тя заряза Раул преди той да довърши репликата си, мушна ръка под лакътя на Кучето, измъкна чашата от ръката му, отпи, потрепери престорено и го поведе към бара оттатък френския прозорец, далеч от погледите. На Раул просто днес не му вървеше. Шарън изпита съжаление за тази, с която успееше да се прибере у дома си след всичко това.
— Забавляваш ли се, Шарън?
Тя вдигна очи и се усмихна, защото позна гласа.
— Здрасти, Уолт.
Уолтър Джентри III бе прототип на всички ергени, живеещи в своя частен свят, построен с наследени милиони, които се бяха появявали в Холивуд. Главната разлика беше, че последният потомък на могъщата фамилия Джентри бе успял да удвои полученото наследство благодарение на усета си за бизнес — нещо, наследено заедно с аристократичния външен вид и личен чар. Жените от заможните семейства го преследваха вече двайсет години, но някак си нито една от тях не бе успяла да се обвърже с него завинаги.
