— Да, разбрах това. Все пак десет хиляди долара не са кой знае какво в наши дни. Смятате да инвестирате в нещо ли?
— Дявол да го вземе, не. Смятам да ги изпукам. От парите няма полза, ако не се превърнат в нещо хубаво и приятно.
— Така разсъждават богатите, мистър Кели. — Странната нотка се появи отново.
— Ще се изненадате като ви разкажа колко богат може да бъде човек с десет бона. — Ухилих се, той също ми се усмихна.
— Между другото, мистър Кели, името ви е Догрън, нали?
— Да, защо?
— Необикновено име.
— Старомодно. Не сме останали много такива.
— Така е. Все пак съм чувал да го споменават няколко пъти. Истанбул, Париж… били сте там, нали?
— Разбира се — потвърдих аз.
— Възможно ли е да е ставало дума за същия Догрън?
Мона ни отправи бърз, пронизващ поглед.
— Слушай, Дик, ако знаеш нещо интересно за нашия приятел, не го хаби, за да запълваш песимистичните си репортажи…
Спрях я със смях.
— Ако мистър Лейгън е чуват името ми да се споменава в Истанбул и Париж, можеш спокойно да използваш информацията му, Мона. Аз съм запален любител на бардаците с кючеци и кан-кан. Ако сте посещавали такива места, мистър Лейгън, много е вероятно да сте чули нещо за мен. Изградил съм си известна репутация там. Обичате ли този род развлечения?
Ръката му отново докосна мустаците, за да прикрие плътта на лицето му. Мона се разсмя и го дръпна за ръкава.
— Ей, Дик, стар развратнико! А аз тук да си мисля, че си приличен човек! Куче, ти си сладур. Най-накрая имам с какво да го държа в ръцете си.
Лейгън се засмя сдържано и на лицето му се появи гримаса на объркване.
— Хванахте ме на местопрестъплението, мистър Кели. Сега тайната ми е разкрита. Аз всъщност съм доста срамежлив воайор. Имам възможност да се отдавам на порока си рядко и при пълна дискретност.
— Не се безпокойте — отвърнах аз. — Тайната ви ще бъде запазена. Вече заплаших Мона с разкрития по един въпрос. Ще имам предвид и вашата слабост.
— Забележителен гост имаш, Уолт — каза Лейгън. — Въобще не прилича на европеец. Радвам се, че се запознахме, мистър Кели.
Когато се отдалечи, Уолт поклати глава.
— Надявам се да не си поръсил със сол някоя рана, приятел.
Мона тръсна глава и се изкиска.
— Не бъди глупав. Щеше да се разтопи от удоволствие. А ние си мислехме, че е надут. Куче… с какво друго се занимаваш? Струва ми се, че имаш някакъв странен усет за хората.
— Идва с възрастта, уважаема. Освен това, нали всички мъже са еднакви?
— Ако беше така, нямаше да си губиш времето с жена на моята възраст. Защо, както се изразяваш, не се заемеш с някоя от твоя калибър? Забелязвам доста дамски очи, отправени с копнеж в тази посока. Разведи го между гостите, Уолт. Горя от желание да го видя как се справя с малките професионалистки, които излагат стоката си на показ. А пък аз… ех, дните на твърдите гърди и свежите бедра…
— Хайде, стига, Мона. Опитността е повече от компенсация.
— Уолт, махни го оттук, преди да съм му се нахвърлила!
Когато с възторжен писък се отправи към две телевизионни звезди, Уолт отбеляза:
— Бива си я.
— Аха.
— Но не се оставяй да те заблуди. Готова е да надуе свирката и за баба си, ако се появи някоя клюка. Няма никаква съвест. Лейгън е същият. Напоследък се взема за нещо като благороден рицар. Един сенатор го нарече финансов копой на безскрупулната индустрия и той се стреми да оправдае името.
— А какво търси на място като това? — Огледах помещението. — Тези хора изобщо не са от неговия тип.
— Както толкова безмилостно успя да разкриеш, Дик обича да гледа жени. Тайфата от шоу бизнеса му доставя удоволствие. Успя ли да се запознаеш с всички?
— С повечето.
— Караш типовете тук да нервничат. Разпределили са територията помежду си и сега чакат да видят чий участък ще бъде измъкнат под носа на собственика му.
— Къде е Лий?
— На бара. Увещава две градски знаменитости да се снимат в телевизионни реклами. Защо е толкова наежен?
— Не знам.
— Държа се, като че ли се страхуваше да те остави сам. Бях останал с впечатлението, че едно време ти си бил големият брат.
Ухилих се.
— Лий се притеснява прекалено много. Трябва да се ожени.
— Чуй кой го казва! Между другото, коя ще сграбчиш в лапите си тази вечер? Дори на мен ми е любопитно. Всички са на разположение, трябва да знаеш. Е, почти всички.
— Така ли?
Уолт се обърна към ъгъла на стаята, където беше блондинката, на която попаднах като дойдох. Седеше на перилото на някакво кресло и разговаряше с мъж, напомнящ тиква — един от по-големите издатели на евтини романчета.
— Онази там. Стоманени гащи. Сексуален коктейл „Молотов“, чийто фитил никой не може да запали.
— Звучи интересно.
— Думата е „отегчително“. Дори един психиатър не успя да стигне до заключение. В момента кара главата на Раул да пуши. Преди да се захване с нея, той се имаше за олицетворение на мъжа завоевател.
— Чух как му отряза квитанциите. Вярно ли е това, което ми каза?
— Абсолютно. Мога да гарантирам. И аз съм оставал на сухо. Хайде, ела да й кажеш „здрасти“. Да видим какво впечатление ще й направиш.
— По-добре не. Прекалено млада е за куче като мен.
— Приеми го като забавяне на темпото.
— Както искаш.
Тиквоподобният издател кимна при приближаването ни и се впусна да преследва най-новата придобивка на компанията, появила се като лятна буря, заобиколена от изнежени млади мъже.
— Шарън Кас, Догрън Кели — каза Уолт и се усмихна. — Правя го официално, защото Шарън не обича случайните запознанства.
В големите й кафяви очи се появи блясък и тя ми протегна ръка.
— Уолтър винаги се заяжда с мен, мистър Кели.
— Куче. Така е по-лесно.
— Успя ли да ти разкаже за стоманените ми гащи, Куче?
— Да.
— Истинска клюкарка. Далеч по-добре е, когато мераклиите го открият сами.
— Внимавай — прекъсна я Уолт. — Някой ден един от тях ще дойде с отварачка за консерви.
Блондинката издърпа ръката си внимателно и наклони глава.
— Някой ден.
Шарън Кас беше красива. Различна. Красотата й беше колкото физическа, толкова и вътрешна, но вътрешната сякаш бе старателно прикрита. Косата й беше изрусена и се спускаше на меки вълни около
