раменете й, подчертавайки зрелостта на гъвкавото й, чувствено тяло. Съвършено оформените й кръстосани бедра се показваха наполовина под миниполата без никакъв срам. Беше пряма и непринудена, не се нахвърляше на мъжете както повечето жени. Нямаше как да не се разсмея.
— Уолт каза, че трябва да те приемам като забавяне на темпото.
— Не особено ласкателно от негова страна.
— Защо двамата не си поговорите? — намеси се Уолт. — Аз трябва да продължа да се правя на домакин.
Проследихме го с очи, а след това Шарън вдигна чашата си.
— Мисля, че Уолт нарочно те натресе на мен, Куче.
Погледнах я озадачено.
— Преди малко му измъкнах пет милиона за една копродукция с „Кейбъл Хауърд“.
— Толкова лесно?
— Като агне на заколение. Шефът ми очакваше да има интриги. Смяташе, че сделката ще бъде изконсумирана в копринените чаршафи на Уолт. — Тя се изкикоти като малко момиченце. — Но Уолт беше прекрасен. Мисля си, че му отмъщава.
— Ас какво се занимаваш ти? — попитах.
— С голи тела и целулоид. „Кейбъл Хауърд“ произвежда филми. Добри или лоши, всичките носят пари. Уолт знае, че ще удвои милионите си.
— И ти трябва да подмамваш възможните инвеститори?
— Това не е нова игра, Куче. Освен това я играя по свои собствени правила.
— Дявол да го вземе!
— Само не ми казвай, че си моралист.
— Не бих се хванал на такава въдица.
— А на каква? — На лицето й се изписа искрено любопитство.
Усетих как физиономията ми се стяга и зъбите ми се показват.
— Зарежи. Може би наистина съм моралист. И аз имам своите правила.
— Ще свършат ли работа?
— Моля?
— Разбрах, че си един от наследниците на „Барин Индъстриз“.
— Новините наистина се разпространяват бързо — отбелязах.
— На това място тайните не се запазват дълго — съгласи се Шарън. — До утре сутринта ще се превърнеш в митичен европейски мултимилионер, финансист, дошъл да грабне „Барин Индъстриз“ изцяло за себе си.
— Глупости.
— Защо, мистър Кели?
— Трябва да получа само десет хиляди. Това е всичко.
— Лий наистина спомена нещо такова, само че е далеч по-интересно да са милиони. Кога ще ги прибереш?
— Няма да го направя. Ще ми ги отнемат. Дядо ми по майчина линия е поставил в завещанието си някои условия, които са почти непреодолими.
— Харесва ми думата „почти“. Ще ги преодолееш ли все пак?
— Нямам какво друго да правя.
— Усмивката ти е твърде мрачна, Куче. Какво криеш в ръкава си?
— Една дълга ръка, която иска да те изведе от това място.
Тя остави чашата си и се изправи. Главата й достигна до височината на моята уста и когато вдигна лице към мен, очите й блестяха, а устните й бяха влажни.
— Достатъчно е да го поискаш.
— Искам.
— Тогава да тръгваме.
Дъждът я бе превърнал в разцъфнало пролетно цвете, обсипано с капчици роса. Не носеше шапка и бе оставила вятърът да си играе с косата й, не обръщаше внимание на локвите по тротоара. Смееше се в нощта, вплела пръсти в моите, а малкото минувачи, сгушени под чадърите си, ни гледаха странно и се усмихваха.
Хапнахме в едно затънтено италианско ресторантче, а след това извървяхме още шест пресечки, докато стигнахме до един бар, в който единственото живо същество беше отегченият барман. Поръчахме питиетата си и го отпратихме пред телевизора му, а ние седнахме край витрината и се загледахме в мокрия град.
— Забавно е, Куче. Не съм правила такова нещо от много отдавна.
— Разкажи ми за това утре, когато се тръшнеш от пневмония.
— Ще има ли утре?
— Разбира се. Изпълваш ме с чувство за отговорност.
— Като да прибереш у дома си ранена птичка?
— Нещо такова.
— Добре, ще ти се обадя. Пращяща от здраве, енергия и младост… — Млъкна и шеговитостта изчезна от лицето й. — Не, нямах предвид това…
— Котенце — напомних й, — не съм сукалче. Всеки ден, когато се бръсна, се виждам в огледалото. Сивите косми са налице, бръчките се виждат. Случва се с всеки.
— Харесваш ми, какъвто си.
— Това е добре, защото нямам избор. Освен това като скитам с теб наоколо, се чувствам подмладен. Напомня ми за старото време.
— Мондо Бийч?
Чашата ми замръзна във въздуха.
— Откъде знаеш за това?
Очите й зашариха наоколо.
— Защото и аз съм оттам. На около шест мили. Когато бях малка, ходехме на север в гората… участъкът, който Барин не беше оградил в имението си. Понякога се къпехме в потока и си устройвахме пикници. Играехме на богати.
— Разкажи ми за това.
— Ходил ли си някога там, Куче?
— Няколко пъти. Общо взето бях самотник.
— Ще ти кажа и още нещо — продължи Шарън. — Баща ми работеше в „Барин Индъстриз“… Около петнайсет години. Веднъж дори влизах в господарската къща, когато татко трябваше да занесе някакъв доклад от завода.
— Светът е малък. Не е трябвало да напускаш провинцията. Не мога да проумея какво толкова привлекателно виждаш в града.
— Виждам търговия, голямо Куче. Човек трябва да се храни и облича. Не си падам по труда във фабрика, а след смъртта на татко за мен там не остана нищо друго. Това чувство би трябвало да ти е познато.
Придърпах купичката с фъстъците и я поставих между нас.
— Трябва да знаеш, че не напуснах изцяло по собствено желание. Бях насърчен да го направя. Ако не си чула тези стари истории, значи си пропуснала много помия.
— О, дочухме това-онова, но преди всичко подслушвахме какво си говорят възрастните. Не се впечатлих особено. Точно преди да се махна оттам, се вдигна голям шум около братовчедките ти. Но не обърнах особено внимание. Пристигането ти доста ще ги изненада, нали?
— Адвокатът ми ги подготвя психически за изпитанието. — Погледнах я. — Защо проявяваш такова любопитство към делата на семейство Барин?
— Предполагам, че изпитвам глад за новини от родния край. Не съм се връщала, откакто заминах.
— Добре. Хайде да го посетим заедно.
Тя вдигна очи към мен за няколко секунди, после се усмихна и кимна.
