— Става. Кога?
— Утре. Ако успееш да се измъкнеш.
— Мистър С. К. Кейбъл ми е задължен, Кели. Известно време ще мога да разполагам с времето си.
Погледнах часовника си. Минаваше един след полунощ.
— Тогава нека те заведа вкъщи. Не остава много време за сън. Къде живееш?
— Наблизо. Можем да стигнем пеша.
Поклатих глава, засмях се, хвърлих малко пари на бара, грабнах шепа фъстъци и й подадох шлифера.
— Хайде, морж.
Апартаментът й беше в един небостъргач в Ийст Сайд — огромен блок от бетон и стъкло, който се издигаше редом до близнака си. Във фоайето дежуреше униформен портиер, чийто пресметлив поглед проникваше зад всякакви лъжи, но някак си не искаше да приеме реалността изцяло.
Поканата на Шарън за едно последно питие за приспиване беше искрена и топла. Остави ме да отключа вратата вместо нея, влезе първа, запали осветлението и окачи шлиферите ни в гардероба в антрето.
— Налей питиетата — каза ми тя. — Барчето е ей там. Аз ще се преоблека в нещо по-комфортно, както казват. Ти можеш да съхнеш. — Отново прозвуча звънливият й смях. — Ще трябва да страдаш. Не мисля, че някой от халатите ми ще ти отива.
— Няма да умра.
Напълних чашите и обиколих стаята. Питах се как, по дяволите, хората могат да понасят ледената организираност на съвременния живот. Всичко беше функционално по американски, педантично подредено съгласно правилата на Манхатън. Минаха няколко минути, преди да си дам сметка какво не беше наред. Нямаше нищо човешко на това място. Беше просто… като хотелските апартаменти, които се обзавеждат според свои собствени правила.
Гласът й долетя от тъмния край на стаята и усетих, че ме гледа.
— Какво се замисли, Куче?
— От колко време живееш тук?
— От четири години. Защо?
— Това изобщо не е апартамент на момиче.
Обърнах се и я видях да излиза на светло — олицетворение на красотата, с тънка блуза, завързана на възел под гърдите и широка пола, която обвиваше прекрасните й крака. Беше увила косата си с тюрбан и напомняше на нещо, излязло от „Хиляда и една нощ“. Успях да се овладея, защото стомахът ми се сви на топка.
— Странна забележка. Повечето мъже не биха го забелязали. — Шарън пое чашата, която й подадох, седна със свити крака на пластмасовото канапе и се отпусна с усмивка. — Не мога да приема един манхатънски апартамент за свой дом. Просто пребивавам тук. Нямам дори желание да го украся с красивите финтифлюшки, с които жените обичат да си играят. Предпочитам да чакам.
— Какво?
— Истинският дом, който някой ден ще имам.
Раздрънках леда в чашата си и се опитах да отпия.
— Оптимистично настроена малка кукличка, така ли? Кого ли си избрала?
На лицето й се появи дяволита усмивка.
— О, вече съм сгодена, така че мога да си позволя да съм оптимистка.
— Ръцете му няма да останат празни с теб, котенце.
— Да, знам. — Тя остави чашата си и стана, след това бавно се приближи до мен. Дланите й се вдигнаха и обвиха врата ми, устните й бяха влажни и полуотворени. — Ти не би ли искал да напълниш ръцете си с мен, Куче?
Целувката беше странна — бавна, отпусната, след това, както се привличат магнитите, Шарън се вкопчи в мен трескаво и тялото й се разтопи в ръцете ми, пламнало от страст и лудо желание. Възелът на блузата се развърза и почувствах топлината й, чух дълбокия гърлен стон от устните й.
Когато я отдалечих от себе си, едва успях да овладея гласа си, за да не трепери.
— Ти си сгодена, Шарън, не помниш ли?
— Понякога забравям много лесно.
Завързах отново възела под гърдите й.
— Престани да ме караш да се задъхвам. Започвам да се чувствам като някой от смахнатите типове от партито на Уолт. Трябва да тръгвам.
— Можеш да останеш, ако искаш.
— Не мога.
— Защо? — Тонът й стана закачлив, а дяволитата усмивка се появи отново.
— Не съм си донесъл отварачката за консерви — отвърнах.
— Ще ти дам една на заем.
След това и двамата се разсмяхме и тя донесе шлифера ми. На вратата я целунах за лека нощ — лека, невинна целувка. Видях отново огромните й очи и поех дълбоко въздух.
— Само се опитай да ми създадеш неприятности, котенце, и ще те оправя.
— Прекрасно!
— Не исках да кажа това. — Засмях се.
— Утре?
— Утре.
Когато влязох, в апартамента се носеше тътена на филм за войната от четирийсетте години. Лий се бе проснал на пода до препълнения пепелник. Под главата му имаше мека възглавница, а в ръка държеше чаша. Бе втренчил стъклен поглед към телевизора. Когато го докоснах с върха на обувката си, той се стресна и се заоглежда, едва след това ме позна и се успокои.
— Куче, как ги правиш тия работи?
Отидох до барчето и си налях чаша бира.
— Сега пък какво има?
— О, нищо. Абсолютно нищо. Никой не е в състояние да се доближи до тази кукла Кас, без да си изпати като германците в края на войната, а ти идваш и след пет минути излизаш с нея под ръка. Как го правиш, Куче?
— Мил съм.
— Глупости. Не знам към какво се стремиш, но всички те гледат като че ли си ястреб. Вече не си господин никой. — Лий се оригна, довърши бирата и запрати празната кутия към кошчето, което не улучи. Изправи се на краката си и застана, олюлявайки се.
— Дик Лейгън се обади по телефона.
— Браво на него.
— Беше във връзка с теб.
— Страхотно — отбелязах.
Лий направи отвратена физиономия и се доклатушка до един стол.
— Слушай, Куче, когато този тип се захване с нещо, никога не го изоставя, преди да стигне докрай. Не можах да чуя всичко, но се захваща с пълно проучване за теб и „Барин Индъстриз“.
— Е, и?
— Ако смяташ да правиш нещо, прави го бързо.
Допих бирата си и започнах да се събличам.
— Защо?
— Защото ако смяташ, че ще успееш да скриеш нещо, много се лъжеш. Вестникарският синдикат му осигурява всичко, от което се нуждае. Имат връзки по целия свят и…
— Лий — прекъснах го аз, — зарежи това. Ако иска да напише биографията ми, ще му я връча лично.
— Не се съмнявам. А каква част от нея ще е истина?
— Нито дума.
