— Видях, че се запозна с Кучето — каза Уолт.
— Да. Кой е той?
Събеседникът й извади дълга цигара от златната си табакера и я запали, изпускайки дима на тънка струйка през устата си.
— Запознахме се в армията. Бива си го. Беше един от онези, които имат природна дарба да убиват. Впечатлена ли си?
— Необикновен тип — отбеляза Шарън с безразличие. — С какво се занимава?
Уолт се усмихна и сви рамене.
— Често съм се питал, но досега не съм си направил труда да го попитам. Веднъж ме заведе в някакъв мъжки клуб в Лондон и там видях негова снимка във футболен екип. Изглежда в колежа е бил истински Американец.
— Прилича на ченге.
— Струва ми се, че се е занимавал и с това. Има някои стари приятели. — Уолт взе чаша от подноса, който разнасяше келнера и отпи. — Радвам се, че те видях отново, Шарън. Доста време мина. Как така старият С. К. те пусна?
Тя погледна съучастническата му усмивка и също се усмихна.
— Шефът ми ме окача на куката като стръв, за да захапят рибите, които му трябват. Като че ли не знаеш.
— Прекрасна стръв. Коя риба би устояла?
— Никоя не би трябвало. Великият лично провери дали съм достатъчно съблазнителна, преди да ме пусне в езерото ти.
— И каква риба трябва да уловиш този път? — Той махна на келнера да донесе още една чаша, взе я от подноса и й я подаде.
— Благодаря — каза тя. — С. К. Кейбъл иска да сключи с теб договор за копродукция. Смята да те изръси поне с пет милиона долара.
— Прекрасно — засмя се Уолт. — И ти си стръвта. От теб се очаква да дадеш всичко от себе си.
— Така ми бе казано. Ти никога не би пропуснал апетитно резенче от баницата и други такива работи.
— Само дето твоят шеф не знае… или не вярва… че тази баница все още не е разрязана.
— Беше му казано, но не повярва.
— Сигурно не ви е леко на вас, полудевствениците. Ти си прекалено голям хап за мен, млада госпожице.
— Мислех, че последния път ти е харесало.
— О, да. Напълно. Малко съсипващо нервите, но абсолютно удоволствие. Бива си те. Ако искаш да знаеш, никога не съм преживявал по-приятна нощ, но това твое отношение към тези неща е истинско мъчение. Не че не го оценявам. Просто си мисля колко ужасно би било, ако ти се случи нещо, например да се подхлъзнеш с велосипед или нещо подобно. Всичките ти усилия ще отидат по дяволите.
— И въпреки това ще мога да издържа проверка с детектора на лъжата.
— Шарън, наистина ми се иска аз да съм щастливецът. Искаш ли да се споразумеем?
— Как?
— Твоята девственост срещу петте милиона.
— Уолт, ти си чудесен човек, но си мисля да устоя още малко.
— Старият С. К. ще побеснее, когато разбере каква сделка си отклонила.
Тя се усмихна и каза весело:
— Никога не би повярвал. Премията за мен е пет процента.
Джентри също се разсмя.
— Знаеш ли, скъпа, обикновено получавам това, което искам само като погледна косо със страхотните си сини очи, а ако това не успее, една евтина диамантена пудриера е напълно достатъчна. Но не и при теб. Ти си невъзможна, мила моя, но за да те отърва и за да ти дам възможност още няколко месеца да се наслаждаваш на собствената си лудост, можеш да предадеш на С. К. Кейбъл, че сделката е сключена. Ако ме харесваш поне малко, можеш също така да му кажеш, че си ми дала безценното си съкровище, само за да спасиш репутацията ми.
— Някаква друга възможност?
— Шарън… Твърде мързелив съм, за да се боря за това. Или със това. — Той вдигна очи към другия край на стаята, където стоеше Догрън Кели, облегнат на рамката на френския прозорец, загледан във влажната нощ навън. На рамото му се беше сгушила Мона Меримън.
— Внимавай с него, Шарън — каза Уолт.
— Защо?
Джентри отпи още една глътка от чашата си и пак отвори златната табакера.
— Напомня ми за заглавието на една книга. Не за самата книга, а само заглавието.
— Така ли?
— „Дивото зове“ — добави той.
Тя чувстваше топлината в себе си, а той беше чак в другия край на стаята. Сведе очи надолу и видя, че пръстите й въртят пръстена… третия пръст… лявата ръка. Беше от мед и всяка вечер трябваше да мие окисите. Камъкът беше стъклен — зелен и начупен. Подиграваха я за него, но тя казваше, че й е талисман — нищо, че всички знаеха, че не е сантиментална или суеверна. Някой го бе нарекъл „камък на девствеността“ — зелен, недозрял, който трябваше да се откъсне, когато променеше цвета си в червен. Тя внимателно подбираше отговорите си, когато я питаха и те бяха достатъчни, за да запушат устите на разните там хитреци. Беше живяла достатъчно дълго и не беше вчерашна. Режещите ръбове на диаманта бяха твърде остри и не можеше да се пипат. Никой не спомена повече за пръстена.
Мона Меримън го бе извела навън на терасата. Дъждът бе спрял и леката мъгла превръщаше прозорците на отсрещната страна на улицата в светещи кълба. Шарън стана, приближи се до Раул Фучия и вдигна чашата си.
— Искам нещо за пиене.
7
— Мона Меримън — казах аз, — ти си чудна жена. Защо не се заемеш с някоя знаменитост?
— Минала съм ги всичките, скъпи. Ти ми се струваш по-добър вариант.
— Само дето съм господин никой.
— Не съвсем, Догрън. Вече говорих с приятеля ти Лий Шей. Виждаш ли, той не смее да скрие нищо от мен. Това, че си наследник на „Барин Индъстриз“ те прави добър екземпляр.
— Мона, истина е, че съм наследник, но не наследявам нищо. Както ти казах, аз съм копелето на семейството.
— Дори и това е новина — усмихна се тя ослепително. — В крайна сметка аз водя клюкарската колона.
Прокарах пръст по лицето й и ощипах кожата под брадичката й.
— Скъпа, нали не искаш да те схрускам?
— Звучи ми удивително хубаво.
— Нямах предвид това.
— Има ли друг начин да ме схрускаш? — тя ми се смееше.
— Представи си, че кажа на всички на колко години си.
Усмивката й не помръкна изобщо.
— Невъзможно.
— Хващаш ли се на бас?
Сега смехът започна да изчезва.
— Дай ми един час на телефона и ще ти кажа датата, мястото и часа.
Тя вдигна глава и ме изгледа, не съвсем уверена в себе си.
