го и го хвърли на земята, а после сякаш само с едно движение се измъкна от малките бикини на цветя. Обърна се и ме погледна. Нощните сенки обгръщаха загорелите й рамене, отразяваха се от копринената белота на разкошните й гърди, спускаха се надолу с дързък жест към корема и контрастираха с белотата на ханша й. На лунната светлина долових очертанията на изкусителния червеникаворус триъгълник между краката й и стегнатите й бедра. Остави ме да я гледам цяла минута — с ръце на кръста, в предизвикателна поза.
— Възбуждаш ли се? — попита най-накрая.
— Ако не се махнеш веднага от очите ми, наистина ще се възбудя.
Шарън се засмя и хукна към вълните с леки, момчешки крачки. Чух смеха й и плискането на водата. Изправих се и свалих дрехите си. Помислих си да остана по слипове, но реших, че това няма да спаси положението, така че свалих и тях и тръгнах към вълните, където ме очакваше тя.
Върнахме се при одеялото приятно уморени. Вятърът сякаш се усмихваше и топлият му дъх изсуши телата ни, докато лежахме по гръб и гледахме безоблачното небе. Затворих очи и се зачудих как така всичко това успя да се случи, как успях да се забъркам с непрофесионалистка. След това се стреснах и отворих очи, защото пръстите й докоснаха нежно корема ми, плъзнаха се бавно надолу и ме уловиха. Шарън се наведе към мен и устните й се доближиха на сантиметри от моите.
— Красив си, Куче — каза тя.
След това се приближи още повече и почувствах влагата на устата й — най-странното усещане, което някога съм имал. Ръцете ми се плъзнаха надолу по гърба й, след това я отдалечих, за да мога да почувствам твърдата й гръд и да продължа да проучвам прекрасното й тяло с длани.
Изведнъж дъхът й секна. Тя се усмихна, целуна ме пак и аз я отдалечих от себе си.
— Казах ти, че съм девствена.
— Дявол да го вземе — успях да промърморя.
— Има ли някакво значение, Куче?
Обърнах се на една Страна, за да оставя възбудата постепенно да си отиде. Успокоих се и се почувствах като още по-голям идиот.
— Слушай — казах, — ти си сгодено момиче.
— Жена — поправи ме тя.
— Добре де, жена. Ти си имаш своя тип и след като цениш това нещо толкова, че да искаш да го запазиш за него, не го захвърляй просто така.
— Нима изборът не е мой?
— Не и с мен, хлапе. Този път изборът е мой. Нека си стои между краката ти недокосната, докато я получи той, става ли?
— Гаден си.
— Само понякога. В момента се чувствам адски морален. Ще ми се старият Хънтър да беше тук, за да ме види. Няма да повярва на очите си.
— Ще продължа да те дразня.
— Само опитай, Шарън, и след един час ще се превърнеш в незадоволена, изнервена отрепка. Твърде стар съм, за да не знам как да се оправя с една жена, която е още дете.
Смехът й прозвъня в ушите ми. Тя тръсна глава.
— Добре, издържала съм толкова дълго, предполагам, че ще съумея още малко.
— Кой е той, Шарън?
— Много готин тип. Отрасли сме заедно.
— Дали ще му допадне тази картинка?
— Мисля, че не би имал нищо против. Ни най-малко.
— Май не познаваш мъжете достатъчно добре.
— Познавам ги.
Тя докосна лицето ми, приближи се и ме целуна леко, едва докосвайки устните ми. Прегърнах я и я положих да легне до мен. Вятърът шумолеше в тревата наоколо. Протегнах се и придърпах одеялото върху нас. Тялото й се сгуши в извивката на моето — топло, голо. Луната ни наблюдаваше отгоре и когато още един облак я закри, ми се стори, че ми намига.
Събуди ни ранното слънце. Спогледахме се и се целунахме. Косата й беше пълна с пясък, но Шарън не обръщаше никакво внимание. Станахме, отърсихме се, облякохме се, сгънахме одеялото и тръгнахме към лимузината.
Там ни очакваше компания.
Една полицейска кола и още една — черна, бяха спрели от двете страни на нашата. Униформеното ченге надничаше в прозорците. Някакъв едър, месест тип по риза и спортни панталони оглеждаше разбития катинар. Не ни чуха, че приближаваме.
— Търсите ли нещо? — попитах ги.
Едрият тип вдигна глава към мен и лицето му се изкриви в злобна гримаса.
— Ти ли направи това?
— Аха.
Той пусна катинара и се запъти към мен, но аз се приготвих да го посрещна и той не хареса това, което видя. Ченгето застана между двама ни, без да ме изпуска от поглед — закоравял тип със счупен нос и безизразния, леден поглед, който се придобива след дълги години служба в полицията. И той не хареса каквото видя.
— Кой сте вие, мистър? — попита ченгето.
— Аз първи зададох въпрос.
— Без остроумия, смотаняк. Много лесно ще се оправя с теб.
Погледнах го и старата усмивка започна да сбръчква лицето ми. Не можех да я спра, винаги ставаше така.
— Не ти пожелавам да се опитваш.
Двамата се спогледаха, но когато погледите им отново се върнаха към мен, вече бях направил две крачки встрани и не бях между тях. Цивилният прокара ръка по оплешивяващата си глава и пак сгърчи устни.
— Знаеш ли, че това е частна собственост?
— Разбира се. Открай време е така. Затова искам да знам защо се навъртате наоколо.
Въпросът беше неочакван и подигравателната му физиономия изведнъж се превърна в озадачено мръщене. Мушнах цигара в устата си и я запалих. Ченгето също започна да променя първоначалния си подход. Може би защото лимузината беше по-голяма от другата черна кола, а аз не бях от тези, които можеш да разтрепериш с полицейска значка и пистолет.
— Попитах как се казваш, приятел.
— Кели — отвърнах. — Догрън Кели. Камърън Барин беше мой дядо и този имот все още е част от неговите владения. — Издишах облак дим и хвърлих фаса в краката на месестия. — Защо ви интересува какво правя тук?
Лицето му бе замръзнало от яд, но лимузината потвърждаваше думите ми и той не можеше да се ориентира както трябва в играта. Най-накрая смотолеви:
— Този имот няма да принадлежи на семейство Барин още дълго, можеш да си сигурен.
Погледна ченгето, то сви рамене и двамата тръгнаха към колите си. Гумите им вдигнаха прахоляк, докато се измъкнат а антената на черната кола се счупи, защото при маневрата се мушна много навътре под ниските клони а един дъб.
Когато си отидоха, Шарън се приближи и улови ръката ми.
— Знаеш ли кой беше това, Куче?
— Разбира се. Крос Макмилън. На черепа му все още личи белега, който на времето му оставих с една тухла.
— Обичаш да се забъркваш в неприятности, нали?
— Не съвсем, скъпа. Те просто не ме оставят на мира. Винаги е било така.
