9
Срещнахме се с Хънтър в кафенето на хотела. И двамата със Шарън изглеждахме малко глуповато — като деца, хванати да играят на чичо доктор зад плевнята. Той го забеляза, но освен леката усмивка, не го показа с нищо. След като приключихме със закуската, Лийлънд заговори:
— Разбрах, че сте срещнали още един стар познайник.
— Крос Макмилън. ЦРУ би трябвало да разполага със съобщителна мрежа като на този град.
— Не е толкова съвършена. Просто Макмилън преговаря за имота Мондо Бийч. Адвокатът му контактува с мен. Искат да ускорят процедурите.
— Как стоят нещата, съветнико?
— Макмилън има най-голям шанс да го купи. Братовчедите ти предложиха имота на пазара миналата година. Рядко го използват, постройките са в лошо състояние и решиха, че няма смисъл да го държат.
— С други думи — казах, — имат нужда от пари.
Хънтър кимна.
— Честно казано, да. Искат да ги вложат за модернизация на завода.
— Това е чудесно място, Хънтър. Как така никой не го е купил цяла година?
— Познай.
— Очаква се известно оживление в района?
— Да. Носят се слухове за нова магистрала и някои от най-големите спекуланти със земя нюхат наоколо, но…
— Но все още нито един парцел не е отчужден за строежа и момчетата се чудят какво да правят.
— Нещо такова.
— А сега Алф и Дени наистина са загазили. Каква цена искат?
— Четвърт милион долара.
— Хайде, съветнико, това е без пари.
Хънтър сви рамене.
— За Макмилън е без пари. Всички земи около имота се негови. Ако пипне и Мондо Бийч, ще стане собственик на най-скъпото имение в щата.
— Колко време ще мине, докато го купи?
— Още около седмица.
— Той ли е единственият кандидат?
— Да. Имотите му заобикалят Мондо Бийч отвсякъде и никой не би искал да си има неприятности с него. Теренът не може да се разработи комерсиално, ако не се използва и част от неговите земи, а той никога няма да ги продаде. Сега само плажът и пътното право принадлежат на Барин. Макмилън иска всичко.
— Хайде да го прецакаме, Хънтър.
Очите на адвоката за миг просветнаха и той се вгледа в мен. Ухилих му се, извадих чисто новата си чекова книжка, написах чек и го откъснах. Подадох му го.
— Това трябва да е достатъчно, за да покрие покупката, данъците, таксите и застраховката.
Показалецът му премина по ръба на чека, а след това очите му отново се вторачиха в моите.
— Понякога приемам шегите, Куче. Понякога не мога. Ще ме извините ли за момент?
Кимнах, а той стана и се отдалечи. Шарън ме гледаше озадачено и с насмешка, сякаш бе чула виц, който не бе успяла да разбере.
— Къде отиде той?
— Да се обади по телефона — отговорих.
Когато Хънтър се върна, устата му бе изкривена в странна гримаса.
— Е? — подканих го аз.
— Изумявате ме, мистър Кели.
— Какво стана с прякорите ни, съветнико?
— Всеки, който ми даде чек за четвърт милион, автоматично се превръща в „мистър“. — Той опипа главата си и се втренчи в мен с нервен смях. — Сега, млади приятелю, ти си собственик на Мондо Бийч. Документите ще получиш скоро, а заедно с тях вечната омраза на Крос Макмилън и на семейство Барин, задето са те подценили.
— Ти купи плажа!? — попита Шарън стъписана.
— Купи го — кимна Хънтър.
— Ей така? — тя щракна с пръсти, за да подчертае мисълта си.
— Ей така — повтори адвокатът.
— Но… защо?
— Нали помниш, че не ми даваха да си играя на Робинзон Крузо, котенце? — Стиснах дланта й и започнах да въртя пръстена й. Погледнах зеления отпечатък върху кожата й и тя дръпна ръката си.
— Съветнико…
— Да?
— Не споменавай кой е купувачът, става ли?
— В договора ще пише…
Прекъснах го.
— Това ще е корпоративна сделка. Собствеността остава в семейството, но аз съм реалният собственик. Ако някой започне да недоволства, можеш да кажеш за какво става дума, но ако има как, предпочитам да си мълчиш. Между другото, взели ли са капаро?
— Крос Макмилън предплати петдесет хиляди.
— Готините ми братовчеди ще трябва да ги върнат, колкото и да им неприятно.
— Ще ми се да знаех какво става тук — обади се Шарън.
Хънтър въздъхна.
— Аз също, скъпа, аз също. Ще тръгваме ли?
По навик седнах така, че да виждам огледалото за обратно виждане и бялата кола, която се промъкваше след нас още от Линтън, все още беше там. Понякога изоставаше и после ни настигаше при червен светофар. Сега беше три коли зад нас, но и леко встрани, за да ни държи под око.
Спуснах стъклената преграда към шофьора и потупах Уилис по рамото.
— Защо не спреш на следващата бензиностанция да заредиш?
— Имаме предостатъчно бензин, сър.
— Все едно. Искам да отида до тоалетната.
— Разбира се, сър.
Четвърт миля по-нататък видяхме лъскавите реклами на един сервиз, Уилис отби в разклона и спря пред бензиновата колонка. Бялата кола ни отмина и изчезна зад завоя напред. Изскочих моментално, влязох в телефонната кабина, чух гласа на телефонистката и й дадох вътрешния номер.
Един непознат глас каза:
— Да?
Изрецитирах паролата.
— Чет махна ли опашката?
— Един момент, сър.
Чух да превключва друга линия, след това се обади самият Чет.
— Мислех, че ще се поохладиш, Куче.
— Спести ми театъра, Чет. Още ли ме следят?
— Не сме ние.
— Някой е по петите ми.
— Много лошо. Очакваш ли да се случи още нещо?
Изсмях се грубо.
— Не съм се разпискал за помощ, приятел.
— Най-добре ще си помогнеш, ако умреш, тогава никой няма да може да изкопчи нищо от теб. Днес съществуват доста симпатични средства, за да те накарат да се разприказваш. Не трябваше да гласувам да
