— Наистина ли си девствена?
— Ако обещаеш да си нежен с мен, мога да ти го докажа.
— Доста голям риск.
— Може би.
— Няма значение. Ще се доверя на думите ти.
Минахме през покрайнините на Линтън и Шарън ми каза да свия вляво по някакъв черен път, след това още веднъж вляво, по една алея, която свърши след стотина метра. Завих по издълбания от коловози овал и се зачудих какво ли търсим на това място, когато фаровете на колата осветиха останките на една малка дървена къща, почти скрита между дърветата. Стъклата ги нямаше, а един голям дъб бе паднал върху стряхата, като с клоните си бе пробил таванската стаичка. Купчина червени тухли бяха струпани в основата на комина и едва се виждаха от прораслия наоколо буренак.
— Това е нашата къща — каза Шарън много тихо. — Веднъж идвах. Старото ми колело все още е подпряно отзад. Цялото е ръждясало.
— Чия е сега?
Почувствах как свива рамене.
— На банката, предполагам. Бяха сложили надпис „Продава се“, но изглежда никой не е искал да я купи. Тук съм преживяла много хубави неща, Куче. С татко. Не е кой знае какво, но той беше щастлив. Никога не сме искали да водим претенциозен живот.
— Тогава защо си се промъквала в Гранд Сайта?
— Малките момиченца също проявяват любопитство. Към по различни неща, разбира се. Знаеш ли какво не можех да разбера за голямата къща, в която живеехте вие? — Поклатих глава. — Чудех се как не се губите в нея. Чудех се как можеш да намериш пътя от единия, до другия й край. Представях си как попадам вътре, как тичам нагоре-надолу из разни безумни празни стаи и пищя, но няма кой да дойде и да ме изведе навън.
— Това е глупаво — казах аз и кимнах към запустялата къща. — Искаш ли да влезеш вътре?
— Не. Твърде потискащо е. Да не разваляме вечерта.
— В Линтън няма да намерим нощен живот.
— Знаеш ли какво наистина бих искала да направя?
— Кажи?
— Да отида до Мондо Бийч. Най-после да вляза през главния портал, като истински гост.
— Знаеш ли, Шарън. Мисля, че си сноб.
— Такава съм — отвърна тя.
Намерих чук и отвертка в багажника на колата и разбих катинара, с който бяха заключени портите. Вятърът бе довял пясък и бе засипал долния им край. Разчистихме го с ръце. След това натиснах едното крило, чу се скърцане, едната панта се счупи и влязохме. Пътят също бе затрупан с пясък, така че нямаше смисъл да продължаваме с колата. Шарън извади отвътре едно одеяло и тръгнахме пеша към океана.
След няколко крачки тя спря и каза:
— Това място не е за хора с градски дрехи. Изрита обувките си, събу чорапите си, взе всичко в ръка и зачака. Аз се усмихнах и направих същото, след което протегнах ръка.
Усещахме соления мирис на водата и чувахме тихия прибой много преди да излезем от джунглата дървета и храсталаци, с които бе обрасло всичко. Някога всичко това бе внимателно засадено и поддържано — за показ на елита, който е идвал тук с карети, а по-късно и с ревящи, лъскави автомобили. Растителността бе погълнала местата за пикник, плажните кабинки бяха смачкани и заровени някъде в пясъка и единствено личаха основите на старата барака за лед. В другия край, като призрак на фона на небето, се издигаше назъбеният силует на лятната къща, в която имаше двайсет стаи. Дядо ми я беше построил от качествени материали и морските бури трябваше да се трудят още доста години, докато я изгризат на трески.
— Смешно, нали?
— Кое?
— Някога това място е било толкова прочуто! Сега е почти такова, каквото е било, преди старецът да го застрои. Знаеш ли, струва ми се, че така ми харесва повече.
— И на мен.
Останахме мълчаливи известно време и просто гледахме пред себе си на бледата лунна светлина. След това я улових за ръката и я поведох напред към заоблените дюни. Високата трева драскаше босите ни крака. Изкачихме се на последната дюна и пред нас се разкри полегат пясъчен склон, и по-нататък океанът.
Тя постла одеялото и седна с кръстосани крака в единия му край.
— Красиво е. Куче.
Проснах се до нея.
— Това е единственото нещо от собствеността на стареца, което някога съм искал. Мислех си, че ще мога да си направя колиба от изхвърлени от морето дървета и да живея като Робинзон Крузо. — Обърнах се на една страна и я погледнах. — Една година направих точно това. Изпратиха Ал и Дени на някакъв скъпарски детски лагер, а останалите отидоха в Нюпорт, за да прекарат светския сезон. Аз и майка ми дойдохме тук на палатка за шест дни. Тогава ми каза, че се е омъжила за баща ми.
— Ти не си го познавал, нали?
— Знам само каквото тя ми е разказвала за него. Бил е скандалджия. Но го е обичала, без съмнение.
— Защо не са искали да го приемат?
— Не е нужно да питаш. Знаеш как стоят нещата. Нямаш пари, нямаш положение, следователно не можеш да се ожениш в семейство Барин. И през ум не им е минавало, че майка ми може да ги прати по дяволите и да забременее извън семейните кръгове. Бедата е, че след смъртта на баща ми загуби целия си кураж и те я изстискваха, докато от нея не остана нищо. Дядо ми я измъкнал насила от апартамента, в който живеели, когато баща ми го нямало и я затворил в Гранд Сайта. Тогава тя дори не знаела, че е бременна. Наел охрана да държи баща ми настрана, изхвърлил го от работа, после го принудил да напусне и щата, а майка ми оставил без връзка с външния свят чак докато съм се родил. Един ден баща ми дошъл, пребил четиримата от охраната, отвлякъл майка ми и се оженил за нея. Седмица след това той умрял, а тя се върнала, за да продължи заточението си в малкия Сибир на дядо ми. Не мисля, че някога е излизала оттам, освен в редките случаи, когато е идвала тук. Когато умря, бях още хлапе и всичко стана толкова бързо, че почти не го помня. Умря сутринта, по обяд я сложиха в ковчега и привечер я погребаха. Аз счупих няколко стъкла на зимната градина на дядо ми, плюх в чашата му с изискан алкохол и отворих шлюза на езерцето зад къщата, за да пусна златните рибки в потока. Предполагам, че градинарят ме е прикрил, а пък дядо ми така и не забеляза, че нещо с питието му не е както трябва. На следващия ден Алфред и Дени ме набиха за нещо и аз фраснах Дени по главата с едно гребло. Наказаха ме една седмица да стоя сам в стаята си, за да имам време да размисля. — Замълчах за миг и се вгледах в океана. — Допуснаха голяма грешка, като ме оставиха в онази стая.
— Защо?
— Мислих прекалено много.
Надолу по плажа нещо смути гларусите и те заграчиха неспокойно. Оръфан облак застана пред луната и след малко се измъкна, възвръщайки яркостта й. Вятърът беше мек и топъл, с дъх на лято, достатъчно силен, за да раздвижи пясъците.
Ръката на Шарън докосна моята и тя отметна глава назад, така че на лунната светлина косата й образува златни вълни.
— Куче… срамота е да хабим целия този океан.
— Кой го хаби?
— Ние. Би трябвало да го използваме.
— Сега?
— Аха. Точно сега.
Тя стана от одеялото и се изтегна блажено на фона на небето. След това ръцете й се преместиха към гърба, направиха нещо и роклята се плъзна безшумно към краката й. Напипа закопчалката на сутиена, свали
