— Можеше да имаш повече.
— Нямах време от полети.
— И какво? Кръгла нула. Много попадения, много медали, но не беше достатъчни хитър, за да се оставиш някой куршум да те одраска, за да получиш държавна пенсия. Не, при всички случаи ще останеш у дома. — Той извади кутия бира от кофата с ледена вода и ме изгледа учудено с оцветените си от „Пебст“-а очи. — А защо изобщо се върна?
— Старецът умря и ми остави наследство. Опитвах се да ти го кажа.
Той замълча, мушнал пръст в халката на кутията.
— Старият Камърън Барин?
Кимнах.
— Дядо ми по майчина линия. Предполагам, решил е че ми дължи нещо, нали съм му кръвен роднина… Ако успея да докажа, че съм бил чист… с безукорна репутация в морално отношение след като съм напуснал дома му, ще мога да претендирам за възнаграждение от десет хиляди долара.
— В брой?
— В акции.
Лий отвори бирата и на устните му затрептя усмивка.
— Какви са шансовете ти?
— Почти никакви.
— Тогава защо се върна?
— Дявол да го вземе, може би все пак ще успея да ги заблудя.
Той остана загледан в мен цели десет секунди, след това отпи жадно и поклати глава.
— Същото старо Куче. Наивен колкото си ще. Не ти увря главата, нали? Да биеш толкова път за някакви си десет бона, които могат да се изядат за месец-два. Приятел, времената са други. Войната свърши. Това не ти е Европа. Няма ги старите дни. Ако бяхме хлапета, щеше да ни е достатъчно да имаме по един мотор и по един спален чувал и от време на време по някоя пара от къщи, за да си купим трева или някоя и друга мацка, или пък да се отбием в евтин ресторант, за да се натъпчем със спагети. Само че вече сме големи момчета и това не ни оправя.
Свих рамене и отпих от бирата си.
— Братко — продължи Лий, — радвам се, че си при мен. Чувствам се като твой баща. Трябва да се грижа за теб, Кученце.
Погледнах го и се ухилих. Лий също се ухили и кимна.
— Ей, помня как държеше настрана онези ME109 от задника ми. Още виждам как ме съпровождаше в небето като добрия чичо и ме пазеше невредим. Една година ти скапвах живота и през цялата война правеше така, че кожата ми да остане цяла. Сега е мой ред. Сега аз съм добрият чичо. Отсега, докато не стъпиш на краката си ще бъда добрият чичо и ще се грижа за теб. — Той глътна останалата бира наведнъж. — Сега, след като вече съм поел отговорност за теб, първото нещо, което смятам да направя, е да изгоря миналото ти в крематориума, да те облека като жив нюйоркчанин и отново да те върна на този свят.
Лий запрати празната кутия в стената, откачи един халат от куката зад вратата, облече го и с престорено отвращение вдигна стария ми куфар, облепен с подвити по ъглите лепенки.
— Има ли нещо със сантиментална стойност тук, вътре?
Отпих още малко бира. Беше студена, освежителна и по-лека от другото питие.
— Може да се каже — отвърнах. — Прецени сам.
Лий метна куфара на леглото, откопча ремъците, щракна закопчалките и отвори капака със замах. Изражението му стана много смешно. Вдигна ръце и с двата си показалеца започна да опипва съдържанието на куфара, без да знае какво да каже.
Човек няма възможност често да вижда два милиона долара в банкноти от по десет хиляди. Вдигна поглед към мен.
— Нямаш бельо?
— Нямам бельо — кимнах.
2
Правната кантора на Лийлънд Рос Хънтър заемаше цял етаж на „Емпайър Стейт Билдинг“ — един отделен свят, издигнат на хиляда фута над бетонираната и асфалтирана повърхност на града. Атмосферата беше притихнала като в библиотека и дори шумоленето на стъпките, приглушено от дебелите килими, създаваше впечатление за миниатюрни сътресения. Машинописките докосваха пишещите машини, уж безшумни, сякаш със страх, в очакване да бъдат порицани за всяко едва чуто потракване. Би трябвало да мирише на стара кожа и стари хора, но съвременната климатична инсталация придаваше на въздуха сладостен дъх на тамян.
Младата секретарка зад старинното бюро се вгледа в мен над плоските си очила със златни рамки, реши, че е разбрала що за птица съм и каза:
— Да, мистър Кели. Имате ли уговорена среща?
— Не, мадам.
— Ще трябва да уговорите предварително.
— Защо?
Усмивката й стана прекалено снизходителна.
— Мистър Кели, моля ви, мистър Хънтър е…
— Много зает — прекъснах я аз.
— Точно така.
— На какво ще се обзаложите, че ще ме приеме? — Запалих цигара и се усмихнах леко.
Гласът народен трябваше да се държи, където му е мястото. Тя свали очилата с елегантен жест и на свой ред ми се усмихна добронамерено.
— Мистър Кели…
— Когато бях десетгодишен, го снимах как се къпе гол с мис Ертиша Дуброу, която по онова време беше наша обща бавачка. — Всмукнах малко дим от цигарата и го издишах над главата й. — Мис Дуброу беше на повече от четирийсет и бе първата жена с косми на гърдите, която виждах. Мисля, че мистър Хънтър има слабост към косматите дами, защото през последния уикенд ми позволи да се повозя на колата му в имението срещу негативите.
— Мистър Кели!
— Просто му кажете, че Кучето е тук и споменете мис Дуброу.
Странна жена. Възмущението й беше неподправено, но такова бе и любопитството й. Аз стоях пред нея и говорех съвсем тихо, така че нямаше как да не съм от кръв и плът. Тя се изчерви, натисна две копчета на интеркома, измъкна се от стола си и влезе в офиса зад гърба си.
И когато иззад затворената врата долетя бурният смях, вече знаех как ще изглежда лицето й — зачервено и с ококорени очи, изразяващо пълното стъписване, на което е способен само човек, живял прекалено дълго в черупка.
— Мистър Хънтър ще ви приеме веднага — каза тя.
Угасих фаса си в купичката й за кламери и кимнах.
— Така си и знаех.
— Двайсет години! — възкликна старецът.
— Трийсет — поправих го и седнах. — Но още тогава си беше дърто сладострастно копеле.
— Ще ми се да работеше за мен, за да те уволня.
— Глупости.
— Прав си. Бих те повишил, защото ми напомни, че бях същински пръч. Сега ще плъзне слух, че съм стар коцкар. Някои от младите нехранимайковци може и да ме зауважават. Радвам се, че те виждам, Куче.
— Аз също, старче.
— Наистина ли пазиш онези снимки с Дуброу?
