— Не, разбира се. Ти прибра филма още преди да успея да го проявя.
— По дяволите! Ще ми се сега да ги имах. Бих ги окачил долу на входа. Липсва ми вкусът на онези дни.
— Не ми казвай, че са ти махнали проститутската жлеза.
— Само ми я масажират, Куче. Когато го прави лекар, това никак не е забавно.
— Защо не опиташ с лекарка?
— Защо мислиш, че ми е притрябвало?
Той се отпусна назад и се разсмя шумно — съсухрен старец, с лице като на бръснато джудже и тяло на горски дух. Личеше си защо все още успява да се справя с младите си съперници в съдебната зала и в напрегнатите моменти те не можеха да не се замислят откъде се е взело приличащото на карфиол ухо, което толкова нелепо бе залепено на едната страна на главата му.
— Трябваше да проявя онзи филм — каза той.
— Слушай, ако толкова искаш, мога да уредя да си направиш нова снимка. Познавам някои куклички…
— Аз ли? Звучи много добре, но ме остави да живея със спомените си. Прекалено стар съм, за да се огорчавам или лаская. Просто ми е приятно да ми напомнят миналото. — Поднесе ми кутия за пури, направена от сребро и кестеново дърво. — Искаш ли?
Поклатих глава.
— Естествено, получил си писмото ми. Едва те открих.
— Живея спокойно. Доста обикалям.
Той се вгледа в мен в продължение на няколко секунди, след това се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.
— Има нещо особено у теб, Куче.
— Остарял съм.
— Не това.
— Помъдрял съм?
— Не помъдряваме ли всички?
Този път бе мой ред да изчакам.
— Не всички.
Усмивката му беше дяволита, а очите му блестяха.
— Лошо, че старецът не те харесваше.
— Защо да ме харесва? Той искаше само да има законен наследник. Майка ми забременя от гастролиращ барман и се наложи да ме държат настрана, за да запазят честта на семейството.
— Знаеше ли, че майка ти в края на краищата се е омъжила за баща ти?
— Разбира се. Все още пазя копието от брачното свидетелство. Тя държеше да науча.
— А защо не е казала на другите?
— Не знам. Може би от гордост.
Лийлънд Хънтър отпусна ръце и се облегна на бюрото.
— Ако старецът знаеше, положението нямаше да е такова, каквото е сега.
Извадих още една цигара от пакета и я запалих.
— Кой дава пет пари? Искам само да получа десетте бона. В моето семейство се е постъпвало по този начин още откакто са имали роби и слугини. Купуват те с пари, после те изритват и злината е забравена.
— Продължавай.
— Защо не? Открай време, ако се е провинял мъж от семейството, деянието се е посрещало със смях, като момчешка лудория, но ако жена с претенции към фамилното име се е осмеляла да кривне от правия път, очаквало я е само булото на позора.
— Трябвало е да станеш адвокат. Ухилих му се отново.
— Да кажем, че гледам на нещата философски.
— Без лоши чувства?
— За какво?
— Всички останали получават собственост в „Барин Индъстриз“. Алфред и Денисън са съответно президент и председател на борда на директорите, Веда, Пам и Люсила владеят контролния пакет от акциите, чичовците и лелите ти се изтягат на креслата си в големите си къщи и ръководят операциите, устройват балове и сватби, които пълнят клюкарските колони на вестниците…
— Звучи доста тъпо.
— А сега ти се върна.
— Обещавам да не им развалям удоволствието. Искам само десетте хиляди.
— Завещанието е много категорично по този въпрос. Ако в миналото ти има и намек за неморално поведение…
— Убивал съм, не забравяй.
— През войната. За това имаш награди.
— Не мога да отрека, че съм прекарвал някоя и друга мацка в сеното.
— Дори и това се е предвиждало. Момчетата са склонни към подобни неща.
— Не съм момче.
— Точно така.
— Тогава говори по същество.
— Възможно ли е, някоя жена… хм… да предяви материални доказателства, че ти и тя сте имали… как да се изразя… нерегламентирана сексуална връзка?
— Сега си личи, че си адвокат.
— Не отговори на въпроса ми.
Дръпнах от цигарата и се облегнах ухилен.
— Стари приятелю, не може да се каже, че съм ненормален. Имал съм мадами и се радвам да го призная. Всъщност, дяволски се радвам, когато и те го признават. Имам доста добри препоръки в това отношение.
Бръчките на смеха отново набраздиха лицето му и той се дръпна назад.
— Куче, ти все още си кутре. Ако говориш по този начин, можеш да си сигурен, че ще загубиш наследството си. Не можеш ли да позамажеш малко нещата?
— Никога не съм бил толкова добър в лъжите, колкото останалите от семейството. Винаги ме хващат. Дявол да го вземе, обявявали са ме за лъжец дори и когато съм казвал истината, тогава какъв е смисълът? Искам само десетте хиляди.
Старинният стенен часовник тиктакаше мрачно. Погледнах семейния адвокат. Знаех, че търси думи, които не би искал да произнася и само чаках. Старата история — просто исках да я чуя отново, за да съм сигурен, че нищо не се е променило.
— Никой не иска да получиш дори и тях — каза той накрая.
— Всичките тези милиони не им струват почти нищо. Защо искат да раздрънкват скелетите в гардероба?
— Четеш ли понякога борсовите бюлетини?
Свих рамене.
— Понякога. Цените се менят. Мразя хазарта.
— Положението на „Барин Индъстриз“ е несигурно.
— И десет хиляди долара ще ги разорят?
— Не точно това. Завещанието на стария не е трябвало да се различава от завещанието на неговия баща. Ако наистина притежаваш копие от брачното свидетелство на майка си, би могъл да получиш цялото наследство като първороден син.
— Имам само фотокопие, направено преди много време. Предполагам, знаеш, че съдът, в който е бил изготвен оригиналът, изгоря, а свещеникът и свидетелите са мъртви.
— Да, знам това. Ти как разбра?
— Реших да проверя, за да съм сигурен, че документът е истински. — Стиснах цигарата и изтърсих
