огънчето в пепелника на бюрото. — Значи няма да получа десетте хиляди?
— Не. Съжалявам.
Станах и разкърших рамене. Денят беше приятен и, въпреки смога, смятах да се позабавлявам.
— Искаш ли да се хванем на бас? — попитах го.
— Не с теб. От всичките наследници на дядо ти само ти си взел устата му, косата му, дори и начинът, по който държеше челюстта си.
— Виж очите ми — казах. — Чии са те?
— Не знам, Куче. Във всеки случай не са на майка ти.
— На баща ми са. Този тип трябва да е бил страхотен. Хайде да пием бира. Бас хващам, че от десет години не си влизал в кръчма.
— Кажи ги петнайсет и идвам с теб.
Каза, че името й е Чермейн, но само полякиня знае как да помирише колбас, за да разбере дали е истински, преди да го мушне в хлебчето. Омеси го сама от натурални продукти, купени в деликатесен магазин в един часа през нощта. Когато излезе от банята, увита в кърпа, със селяшките си крака, лъхаща на крави и, дружелюбно ухилена, разкъса с белите си зъби сандвича на две, аз се разсмях, намалих грамофона, който свиреше Бетовен, и излях остатъка от бирата си в чаша.
— Този старец си го бива — отбеляза Чермейн.
— Голям?
— Не, просто талантлив. Изненада ме.
Тя разкъса останалата половина от сандвича още на две и замълча за миг.
— Ей, Куче, да не би…
— Не ми е роднина — отвърнах аз. — Чудесно би било от време на време сина да купува на стареца си някое парче, нали?
— Сигурно. А не трябваше ли да е обратното?
— И аз така съм чувал. Давали са на хлапето година, за да му пораснат малко косми около оная работа и са го водели в бардак за рождения ден. Горките момченца, сигурно са се обливали в пот, не са успявали да го вдигнат и са давали на съответната дама цяла пачка, за да излъже стареца им. След това са се прибирали у дома, за да се хвалят с преживяното.
— С теб така ли стана? — попита ме тя.
— Скъпа, на двайсет вече бях стар професионалист.
— А на дванайсет?
— Стар аматьор — отговорих. — Хънтър добре ли се отнесе с теб?
— Като в приказка. Мисля, че трябва да се специализирам по възрастните мъже. — Тя отхапа от сандвича и седна срещу мен, а кърпата се отвори, преди да я придърпа отново. След това се облегна и подпря крак на малката стъклена масичка.
— Защо не кръстосаш крака? — попитах.
— Аха. — Тя довърши сандвича и облиза пръсти. — Смущавам ли те?
— Не, но ме възбуждаш, а съм уморен.
— Докарал си Марша до изтощение. Хареса ли ти съквартирантката ми?
— Добро дете.
— Щура глупачка. Беше затънала до уши в наркотиците, докато не я измъкнах. Сега поне се среща с подходящи хора. Мисли, че си страхотен. Какво й направи?
— Имаше нужда от обич. Между другото, утре я изпращам при един стар приятел. Ще получи работа.
— Каза ми. Долар и петдесет на седмица като машинописка. Ето ти начин да развалиш една добра проститутка.
— Съжалявам за това.
— Аз пък не съжалявам. Тя има добро образование. Аз едва изкарах училище в Бруклин. Ще ми се някой да ме беше накарал да завърша нещо сериозно.
— Хайде, Чермейн, този живот ти харесва.
— Само защото съм нимфоманка. Познавам само още две момичета, които губят ума си, когато го правят с някого за пари. Може би съм абсолютната професионалистка. А как изобщо попадна на мен?
— Помниш ли Джо Алън от Белгия?
— Ха, старият Джо! Искаше да се татуирам. — Усмихна се и погледна дланта си, за да види дали няма още някоя троха, която да оближе. — Каза ми и за теб. Не можех да повярвам. — Очите й проблеснаха към затворената врата на другата стая. — Но Марша потвърди, че старият Джо не е излъгал. Повтарям, не е излъгал.
— Старая се.
— И Марша каза това. А защо доведе стареца?
— За да съм сигурен, че няма да ме лъже, когато се наложи да ме заколи.
— За онези десет бона, нали?
— Значи дори и адвокат може да каже на една проститутка всичко?
— Спомни си Мата Хари — отвърна тя.
— А ти си спомни какво й се случи. Изпати си наистина сериозно.
— Вие мъжете сте луди — отбеляза Чермейн.
— Напълно луди — съгласих се аз.
— Глупости — засмя се тя.
— Това е, което казах.
Седяхме в заведението и обирахме пържените яйца с парченца хрупкав препечен хляб — двама мъже, наблюдаващи как първата смяна нюйоркчани отива на работа преди седем сутринта. Приличащото на карфиол ухо на Лийлънд Хънтър беше по-червено, отколкото в деня, когато бе добило този вид, костюмът му беше в безпорядък, но раменете му се тресяха — смееше се на себе си, а също и на мен.
— Сега наистина загуби, Куче. Доказа ми твърденията си по безспорен начин.
— Само исках да си сигурен.
Той мушна последния залък препечен хляб в устата си и се облегна удобно. Изглеждаше доволен и щастлив.
— И през ум не ми е минавало, че стара пръдня като мен може някой ден пак да спи с жена.
— Кога ти беше последният път?
— Не помня.
— Чермейн смята, че си бил много добър.
— Мило от нейна страна. Никога няма да я забравя. Ех, усещането за свежа, ненабраздена от бръчки кожа си струва да се запомни. Яд ме е, че досега не ми е идвало на ум да опитам пак. Вече никога няма да съм толкова отдаден на работата си. Между другото, платил си ми сметката. Колко ти дължа?
— Аз черпя. Винаги съм имал угризения, задето те шпионирах със старата Дуброу. — Засмях се. — Как завърши всичко в края на краищата?
— Разделихме се. Разбрах, че година след това се е омъжила за градинаря. В онези дни да се къпеш гол си беше истински разврат.
— Човече, имаш още много да учиш!
— За жалост, не. Ще се наслаждавам само на порнографията, насъбрана от процесите през периода на цензурата или ще очаквам редките посещения на далечни екзотични приятелки. Но да се върнем към теб. Не съм съвсем глупав, трябва да знаеш.
— Не исках да се налага ти да лъжеш, приятелю.
— Не беше нужно да стигаш чак дотам.
— Защо не? — попитах.
— Защото можех да им кажа, че не си същото куче, което някога подритваха насам-натам.
Допих кафето си и взех сметката.
— Мислиш ли, че ще се зарадват, когато научат? — попитах.
