— Хънтър, приятелю, достатъчно стар си, за да ми бъдеш дядо, но все още има много неща, които трябва да научиш. Всеки крие по нещо.
— И ти ли, Куче?
— Когато заровя кокала си, заравям го дълбоко.
— И никой не може да го намери?
— Първо ще трябва да се справят с мен.
— И всичко това заради десет хиляди долара? Свих рамене и запалих цигара.
Тръгнахме пеша през града към офиса на Хънтър в небостъргача на Тридесет и четвърта улица. От партера пред асансьора до приемната на секретарката му всички ни гледаха по един и същи начин — с изумление и объркване. Лийлънд Хънтър рядко обличаше един и същи костюм два пъти в месеца, а сега се бе появил рошав, раздърпан и щастлив, заедно с някакъв неугледен нехранимайко — нямаше никакво съмнение къде сме били и какво сме правили. Дамата зад бюрото избърса очилата си и ги изпусна стъписана. Опита се да прикрие смущението си, като промърмори: „Добро утро“, а когато влязохме в кабинета на Хънтър, той каза:
— Тя не го знае, но има нужда точно от това, което получих аз.
— Дявол да го вземе, не исках да те превръщам в развратник!
— Не си. Започвам да мисля, че винаги съм бил такъв. Просто не съм имал свободно време, за да се усъвършенствам в изкуството.
— Никога не е късно — отбелязах.
Той се отпусна върху големия стол зад бюрото и очите му заблестяха.
— Добре казано, Куче. Вече ще престана да давам пари за тази проклета благотворителност и ще пренасоча всички свободни средства към ръцете, които напълно могат да оправдаят съществуването си. Между другото… как й беше името?
— Чермейн.
— Прекрасно създание. Ще ми трябва ли… твоето посредничество за още една среща?
Ухилих му се, той също.
— Какво си наумил, съветнико?
Лийлънд Хънтър се облегна на стола си, отпусна още малко вратовръзката си и остави професионалното изражение да изопне лицето му.
— Знаеш ли колко пъти съм се опитвал да те открия, Куче?
— Не.
— Поне по веднъж всяка година.
— Защо тоя труд?
— Защото ми беше поверена грижата за някои делови въпроси и смятам да изпълня задълженията си докрай. Ти никак не ме улесни. Освободил си се от армията в Европа и почти веднага си изчезнал от погледите. Направих всичко възможно да те открия, тръгнах по всякакви възможни следи, но нищо не излезе. Честно, Куче, започнах да си мисля, че си умрял. Това нямаше да ме изненада изобщо. Във военното разузнаване, Интерпол и полицейските участъци са регистрирани твърде много бивши войници с надути след уволнението от армията джобове, които са били намерени мъртви. Или изобщо не са били намерени.
— Не съм имал неприятности.
— Защо изчезна, Куче?
— Съветнико — отвърнах, — тук не ме очакваше нищо друго, освен проблеми. Бях на двайсет, когато заминах и на двайсет и четири, когато се освободих от войската. Исках да видя едно-друго, да направя едно-друго, но без семейство Барин да диша във врата ми. И не ми казвай, че не са били доволни от решението ми. Аз бях скелетът в гардероба и дрънках костите си прекалено силно. Когато си бях у дома им напомнях за недискретността на майка ми, донесла вечен срам за семейството, според великите им разбирания за висок морал. Цялата им шайка ми беше дотегнала и с радост се отървах от тях. Когато майка ми умря, повече нищо не ме свързвайте с тях. Кучето скъса верижката си. — Замълчах, извадих една цигара и я запалих. — Странно, но старият джентълмен понякога ми липсва. Дядо ми беше достигнал възрастта, когато наистина можех да го скандализирам с необичайното си поведение. Обичах да си играя с него и той винаги захапваше стръвта.
— Може би не си го надхитрил в края на краищата — промърмори Лийлънд. — Той беше доста прозорлив.
— Чувал ли си го да пърди от бяс? — Разсмях се при спомена. — Когато пребих от бой сополивия син на Уебстър и баща му след това не пожела да продаде земята в южния край на Мондо Бийч, която дядо ми искаше… Щеше да счупи стола със задника си, докато ми крещеше!
— Знам — Лийлънд се усмихна. — Тогава ти му каза да върви на майната си и още на следващия ден се записа във военновъздушните сили.
— И без това щях да го направя. Бях прекарал нужните две години в колежа и исках да летя.
— Представил си се добре. Старият Камърън се гордееше с теб.
— Глупости — отбелязах.
— Вярно е. Споменавал го е само пред мен. Ти някак си му напомняше за собствената му младост. Главната ти грешка беше, че никога не си се стремял да станеш велик. Знаеш колко много искаше той да има пряк наследник.
— Зарежи това, Хънтър, приятелю. За него си бях най-обикновено копеле в истинския смисъл на думата. Дори и след като майка ми се омъжи за баща ми, беше твърде късно, за да се махне позорното петно. Добре, че поне хлапето на брат му, преди да хвърли топа, остави достатъчно кръвни роднини, за да има на кого да завещае парите си. „Барин Индъстриз“ попадна в добре обучени ръце. Десетте бона са само символичен жест, но си ги искам.
— О, те са налице. Според завещанието на Камърън трябваше да ти предам акции на стойност десет хиляди долара определено време след като се появиш. Ако отговаряш на изискванията, разбира се. Ако се беше прибрал у дома през четирийсет и шеста, щеше да получиш пет хиляди акции. В онези дни имаха солидна пазарна стойност. Но положението се промени. Цените на Уолстрийт сега са ниски. Десет хиляди долара представляват двайсет хиляди акции. Останалите акции за пет хиляди ще бъдат разделени по равно между Алфред и Денисън. Доста странно условие от завещанието на стареца, който със сигурност не е предвиждал спада в икономиката и сегашната инфлация. Единствената причина да не прехвърли дяловете на Алфред и Денисън веднага, беше желанието му да им се даде възможност да съзреят и да започнат да проявяват по-голям интерес към бизнеса.
— Но въпреки всичко парите са само десет хиляди.
— Малко повече.
— О?
Хънтър се завъртя на стола си, отвори едно чекмедже и извади корава жълта папка. Подаде ми съдържанието й през бюрото.
— Не е кой знае какво, но влиза в задълженията ми. Някога дядо ти купи голямо парче земя в Ню Мексико, като предполагаше, че в областта ще се осъществи правителствен проект за изкуствено напояване. Това не успя да мине през Конгреса, но земята все още е на мястото си… Красиво е. Скалисто и сухо. Рай за ловците на змии. Туристите често се снимат там. Завеща го на майка ти и сега мястото е твое. — Той потупа листа пред мен и ми подаде химикалка. — Ако намериш някой глупак и му го продадеш по четвърт долар за акър, ще събереш още хиляда долара. Все е нещо. Данъците са нищожни и са изплатени до днешна дата.
Надрасках името си върху документите и му ги върнах.
— Благодаря ти — казах. — Ами десетте хиляди?
— Току-що подписа уведомително писмо, че си пристигнал. Възможно е да ги получиш след официална среща с Алфред и Денисън в Гранд Сайта, бившата ви резиденция. Какво ще кажеш за другиден?
Намръщих се отвратен.
— Налага ли се?
Лийлънд кимна.
— Боя се, че да. Освен това, помисли си за срещата с роднините след толкова дълга раздяла.
— Като среща с кълбо кобри — отбелязах.
