По лицето на стареца пробяга усмивка, но не успях да чуя какво измърмори.
— Какво? — попитах.
Той поклати глава и се усмихна.
— Вдругиден. Ще тръгнем оттук в четири следобед.
РАЗМИШЛЕНИЯ: ЛИЙЛЪНД ХЪНТЪР „Като среща с кълбо кобри“ — каза Кучето и не ме чу, когато попитах: „Важното е кой ще бъде мангустата“.
Догрън Кели, хлапето, което така и не успяха да разберат, нито пък да подчинят. Тогава не даваше пет пари за каквото и да било, сега още по-малко. Всеки друг би го взел за поредния здравеняк, пътувал по света, който е правил каквото си поиска — тип, който не представлява нищо и не иска нищо.
Но аз съм в занаята от дълго време. Бил съм в прекалено много съдебни зали. Прекалено много клиенти съм гледал през затворнически решетки и съм наблюдавал как работят мозъците им. Има какви ли не типове, но попадат или от едната страна на решетката, или от другата. Догрън Кели се разхожда наоколо маскиран. Той е дегизиран хищник, вечно бродещ, но винаги у дома си и в мир със света, в който в момента се намира.
Зачудих се колко ли души е убил. За които не е получил медали. Веднъж от Интерпол ме попитаха за човек, чието описание отговаряше на неговото — беше отвлякъл товар крадено нацистко злато, предназначено за Москва. Снимката не беше ясна, Москва отрече да е имало подобен инцидент и след понататъшното разследване бе съобщено, че мъжът или е мъртъв, или безследно изчезнал. Снимката все още беше в бюрото ми. Извадих я и я погледнах за стотен път. Не бе станала по-ясна. Можеше да е Догрън Кели, можеше и да не е. Или който и да е друг.
Кой всъщност си ти, Куче? Погледът, който ми отправяш с дълбините на очите си, изобщо не е нов за мен. В него чета насилие и още нещо, което не мога да определя, но знам, че не му е там мястото.
Погледнах календара и се попитах още колко време ще мине, преди за се взриви бомбата.
Ти си тази бомба, Куче, проклета крачеща бомба, но въпреки това ми допадаш. Ти носиш радост в живота на един старец.
ЛИЙ ШЕЙ… РАЗМИСЛИ Когато си навличам неприятности, си ги навличам на големи, тлъсти пакети, увити в плакати „ТЪРСИ СЕ“ на ФБР, които миришат на кордит и горяща гума. Струва ми се, че вече чувам шумоленето на публиката, докато съдебните заседатели заемат местата си, чукчето на съдията, дрънкането на стоманени решетки. Как ли, по дяволите, се чувства човек, когато ръцете му са закопчани зад гърба с хром-никелови белезници? Единственият от познатите ми, който е бил в дранголника, казва, че храната била гадна, надзирателите — садисти, а пе-дитата — постоянна заплаха.
И ето ме, че седя като пълен идиот пред някакъв си отворен стар куфар и внимателно броя банкнотите. Нямаше да е толкова зле, ако всички бяха нови или всички — стари, но бяха смесени и докато преброих до два милиона и петстотин хиляди, започнах да се потя, ръцете ми трепереха и не можех да повярвам, че карантиите ме болят чак така. Зелените банкноти бяха пръснати навсякъде, като трева от моторна косачка, а от куфара излизаха още.
Откъде са се взели?
Как, дявол да го вземе, ги е прекарал през митницата?
Кучето, този смахнат дивак, ги остави тук, при мен, без да му мигне окото — само с една ключалка на вратата, а в къщата няма даже пистолет. Потърсих къде да ги скрия, но в съвременните апартаменти не са предвидени тайници, а в гардеробите няма никакво място за допълнителни кутии от обувки.
Дявол да го вземе, Куче, приятели сме. Ти ми отърва задника и аз съм ти задължен, но колко, човече, колко? По време на войната бяхме пълни с пикня и оцет, но сега оцетът го няма, поне у мен, и ми остана само пикня, а като гледам как прокапах над купчината мангизи — май и това вече нямам.
На времето беше такова готино копеле! Никакви проблеми. Винаги готов да услужи — поемаше извънредни полети, ако на някой му се приискаше да отиде да чука в Лондон; винаги беше готов да се спуснеш пред някой младок, за да отървеш задника му от изтребителите, да се погрижиш за дама, ако са й вързали тенекия. Стигаше чак до глупост! Не знам какво се е случило, нито пък защо, но си се променил. След като всичко свърши, не пожела да се върнеш… не, остана в Европа и се покри в потайните дупки на света без никаква следа, и ако не броим няколкото пощенски картички от шибани места като Алжир или Будапеща, никой не знаеше нищо за теб. Ърни Сирил мислеше, че те е видял в Марсилия, но не беше сигурен.
След това си спомних новините вчера. За новите мерки за овладяване на производството на наркотици. Турция щяла да намалява официално разрешените площи с мак, Франция щяла да започне кампания срещу нелегалните производители, Щатите започвали финансирането на тотална война срещу пласьорите. Пак започнах да се потя. Започнах да си обяснявам защо картичките пристигаха от такива места. И парите. Кучето е в бизнеса и се измъква, преди да са му видели сметката. По дяволите, Куче, полудял ли си? Пребарал си пачката на някого, само че тези типове не си поплюват и нямат респект пред закона. Ще те намерят, ще ти отрежат топките, ще ти ги дадат да ги държиш в ръка и ще те оставят да кървиш докато пукнеш.
И мен. Сега и аз съм вътре. Прибрах го при мен. Няма как да се отърва от мангизите… няма как да ги скрия някъде, без да оставя следи. Просто не бях помислил за това. Ще ги открият и тогава и аз ще се хвана за топките. Няма никакъв изход, абсолютно никакъв.
Но все пак имаше. Първият път почти го направих. Събрах разпилените банкноти, затворих куфара и закопчах ремъците.
Всичко това идеално се побираше в пещта за отпадъци на блока.
Когато отключих апартамента, бях плувнал в пот и мръсотия и нямах търпение да вляза под хладния душ. Лий седеше в средата на стаята и обуваше панталоните си с треперещи ръце, а лицето му беше побеляло и сбръчкано. Натика краката си в чифт стари пантофи и не ме видя, докато не грабна куфара ми и не се запъти към вратата. Когато ме зърна в дъното, едва не го изпусна.
— Тръгваш ли нанякъде? — Не трябваше да се ухилвам чак така. По дяволите, можех да му кажа накъде е тръгнал. Лицето му беше като отворена книга с притчи. Направо си беше изгубил ума от страх, но винаги щеше да си остане същият стар Лий, готов да продължи каквото е захванал на всяка цена.
— Не ме спирай, Куче.
Свих рамене, направих крачка встрани и извадих цигара от пакета.
— Тази кожа е здрава. Няма да изгори толкова лесно. И освен това, защо не си помислиш какво ще стане, ако някои от банкнотите излетят през комина и започнат да падат по улицата?
Мисълта го разтърси сериозно и пръстите му не издържаха. Куфарът тупна на пода, заклати се и падна на една страна.
— Винаги си обмислял нещата докрай, копеле такова. — Ядоса се, но по-скоро на себе си, задето е проявил глупост. След това гневът му отново се насочи към мен. — Окей, къде мога да ги разкарам? — Отново беше готов да ме прегази.
— Защо не опиташ в някоя банка? Има една точно остреща. — Погледнах часовника си. — До края на работното време остава цял час.
