Сега Лийлънд Хънтър не се усмихваше. Огледа със сериозни, съсредоточени очи и кимна тържествено.
— Не искам да мисля — отвърна той. — Напоследък вслушваш ли се в съвети?
— Зависи от източника. В твоите, да. Какви перли на мъдростта си ми приготвил?
Хънтър извади златна химикалка и започна да си играе с градуираните пръстени, които я превръщаха в сметачна линийка.
— Куче, не забравяй, че през целия си живот съм бил близък със семейство Барин. Прадядо ти се погрижи да получа образование и ме вкара в бизнеса, при това само защото е бил приятел с баща ми, а той е умрял, преди въобще да успее да ме види. Независимо дали ти харесва или не, имам моралното задължение да помагам на семейството ти.
— Платил си дълговете си отдавна, съветнико. Твоят нюх спаси корпорацията „Барин“ през Голямата депресия, твоята далновидност направи собствениците й милионери през войната, твоята находчивост продължава да ги крепи и досега.
Пръстите му не спираха да въртят колелцата и да подреждат числа.
— Тогава дядо ти беше жив и работеше. За жалост, пропастта между поколенията съществува реално. Когато Камърън Барин започна да губи сили, семейството въведе съвършено нов режим… свой собствен. Аз бях от старата гвардия и мненията ми се изслушваха, но не се вземаха под внимание.
— Тогава защо се потиш, могъщи Хънтър? Самият ти си достатъчно преуспял. Въртиш групировки, в сравнение с които „Барин Индъстриз“ прилича на детска играчка. Не малка, наистина, но все пак играчка.
— Казах ти, чувствам се задължен.
— Хубаво, но все още чакам да чуя съвета ти. — Махнах на келнерката да ми донесе още малко кафе. Стори ми се, че ме очаква дълга лекция.
— Помниш ли, когато братовчед ти Алфред претърпя злополука с новата си кола?
Започнах да пускам бучки захар в кафето и те падаха с меки цопвания. Някак си далечно ми напомняха звука на чупещи се кости.
— Нямаше никаква злополука. Гадното копеле подкара към мен съвсем умишлено. Той имаше кола, а аз — стар велосипед. Излезе от пътя, за да ме блъсне и ако не бях отскочил, нямаше да се отърва само със счупена ръка.
— Той твърдеше, че е изгубил контрол над колата на чакълената настилка.
— Глупости. Много добре знаеш какво стана. — Разбърках кафето и го опитах. Беше прекалено сладко. — Странно, но повече ме беше яд за първото ми колело, отколкото за ръката.
— А помниш ли какво направи ти на Алфред, след като те изписаха от болницата?
Напрегнах устните си, за да потисна напушилия ме смях. Бях отмъкнал една ракета с къс фитил от изложбата на фойерверки за Четвърти юли и я бях възпламенил под седалката на колата му. Тя проби тапицерията и след това вадиха звезден прах от задника на Алфред цял месец.
— Как разбра за това?
— Тъй като съм юрист и съм любопитен, предположих за какво става дума, а след това поразпитах тук- там. Открих няколко свидетели. Не беше особено трудно да се свърже едно момче с изчезналата пиротехника.
— Можеше да ми подпалиш задника, приятел.
— Защо? — очите му заблестяха. — Честно казано, смятах, че Алфред си го заслужаваше, а и отмъщението беше доста оригинално. Не мисля, че след това те е тормозил.
— Физически — не. Имаше други начини.
— Но на теб не ти пукаше.
— Нямаше как да ми вземе това, което нямах. Алф можеше да загуби повече неща от мен.
— И това ме връща към Денисън.
— Той е дървеняк. — Ухилих се. — Предполагам, имаш предвид онзи път, когато малката градска курва каза, че е забременяла и старецът й плати, за да направи аборт?
Хънтър кимна и зачака.
— Тя не беше поканена на пикника. Всички играехме на едно място, извън полезрението на възрастните. Не съм я докоснал с пръст. Дени я заведе в храстите, но обвини мен и й даде сто долара, за да каже, че съм аз.
— И доколкото си спомням, наказаха те доста сурово, нали?
Смехът най-накрая изригна и аз кимнах.
— С пръчка. Останах на легло цяла седмица, лишен от всякакви права и още преди да се изправя на крака, изхвърлиха кучето, което си бях взел малко преди това. Засмях се отново и отпих от кафето.
Лийлънд Хънтър се намръщи и ме изгледа с любопитство.
— Толкова ли смешно беше всичко това?
— Донякъде — отвърнах. — Сега ми се струва още по-смешно. Виждаш ли, бях единственият, който познаваше онази хлапачка, защото само аз успявах да се измъкна и да поскитам из града. Беше хитра пачавра, петнайсетгодишна курва, която нощем го правеше за пари с работниците от фабриката. Тогава беше бременна колкото и аз, но се е сетила, че може да падне сухо и извъртя представлението пред Дени. Изкара му акъла, защото му беше за първи път. Възрастната жена, която всички смятаха за нейна майка, всъщност беше Люси Лонгстрийт. Държеше долнопробния бардак на Трета улица.
— Все още не долавям смешната страна.
— Смешната страна е, че Дени пипна такъв страхотен трипер, какъвто не си виждал. Обичах да го слушам как пищи в тоалетната на гаража, когато се мъчеше да се изпикае. Лечението му беше строго охранявана семейна тайна. Доставяше ми удоволствие да крия лекарството му.
Леката усмивка на Хънтър се превърна в сподавено прихване.
— Знаеш ли, тогава се чудех за какво е всичко това. Наложи се да оправят нещата в обществената здравна служба, защото дойде време лекарят да предаде отчета си. Доста усилия положиха, за да потулят истината. Малките градчета в Кънектикът могат да вдигнат голяма шумотевица, ако издънка на някое от първите семейства пипне нещо от местна хубавица. Предполагам, че не е имало никакъв опит да разсеят възмущението ти, задето си станал изкупителна жертва?
— Грешиш, съветнико. Тогава старецът ми подари нова кола и ми каза, че мога сам да избера в кой колеж да уча. Не ми даде издръжката само заради доброто си сърце.
Хънтър вдигна чашата с кафето си и я задържа пред устните си. Над ръба й очите му приличаха на птичи, бяха странно напрегнати.
— Сега, след като знам цялата история, мисля че може и да е било заради това. Дядо ти имаше свои собствени, особени възгледи. Ти си бил глупакът. Можел си да надуеш свирката, да посочиш с пръст подлия си братовчед и да превърнеш семейството в посмешище за всички. И щеше да имаш пълно право. Сам си решил да се въздържиш. Тогава е започнал да те харесва. Мисля, че е жалко, дето не го виждаше по-често след онзи случай. Някой друг знае ли за това?
— Разбира се. Казах на майка ми малко преди да умре. Стори й се малко странно. Също и градинарят, който се е оженил за къпещата се без дрехи Дуброу. Виждаш ли, той ме познаваше по-добре от роднините ми. Най-смешното е, че когато Дени оправи първата си мацка, аз бях минал вече десетина. Далеч не бях цепеняк. Нямаше никакъв шанс да се хвана с онази малка курва, защото много добре знаех за трипера й. Трябваше просто да изтърпя болките от пердаха и да чакам Денис да се разпищи, когато реши да се изпикае. Струваше си чакането.
Замълчах, докато Хънтър изпи кафето си и остави чашата на масата. Най-накрая каза:
— Значи връщането ти не означава, че желаеш да си отмъстиш?
— Не искам нищо, освен десетте хиляди — уверих го аз. — Тоест, ако успея да се промъкна през клаузата за морала.
— Което е невъзможно, както сам признаваш.
— Да, но щом тя важи за мен, трябва да важи и за другите, нали?
— Прозорлива забележка. Но техният живот винаги е бил внимателно наблюдаван. Биографиите им са доказани и ще издържат на безпристрастните светлини на всяко разследване.
Оставих пет долара върху листчето със сметката и станах.
