Минавайки край западната част на Храма, Булниена огледа вътрешността му през виещите се решетки от розовеещ кристал, които сякаш бяха изковани, а не изваяни. Струваше й се, че всеки момент ще оживеят, така деликатни бяха животните претворени върху чупливия материал. Ритуалната зала бе покрита с плочки, изрисувани с Тринадесетте руни на селените. Двукрилният прозорец, висящ във въздуха, представляваше Олтара. Предполагаше, че е това, защото бележеше средата на основния кръг от символи. Прозорецът беше особен. Вълнообразен от едната страна, назъбен от другата. Беше полиран до блясък, но в рамката се виждаха прозрачни „колчета“, които я пресичаха отпред и отзад. Стъклата бяха на мехурчета, едното бледосиньо, а другото светлозелено на цвят. По стените бяха изписани думи на странен символичен диалект, явно специално видоизменен за ритуални цели. Само дето тя никога не беше чувала за такъв. Триомените произнасяха точно определени словосъчетания, които нямаха собствена писменост. Заклинания, останали от Древността. Тя се намръщи. Можа да различи и някои от основните Уравнения на Криейтора изрисувани по стените. Много необичайно наистина.
Чу гласове откъм задната страна. Побърза да се прилепи към стената. След това вдигна глава към небето и едва не изписка. Имаше пълно многолуние. Трябваше да извърши малкия пречистващ ритуал на жриците Триомен. Беше задължителен при всяко многолуние след издигането й над Учаща. След това друга тревога я прониза. Ако и в действителността вече бе дошло пълното…
Гласовете се усилиха. От сенките изникна група мъже. Подредиха се пред малкия триъгълен плочен олтар в средата на часовника от зикурати. Това всъщност бе лунен часовник, както едва сега осъзна Булниена. Какво правеха?
Наредиха се около олтара и произнесоха клетвата на Жреците. Защо? Тя ги преброи. Тринадесет. Светлината още бе слаба, но с всеки изминал миг луните блесваха все по-ярко. Мъжете носеха дълги бели плащове и камизоли над ризниците. На кръста на всеки от тях висеше меч.
Светлината дойде като струя, плисната от пукната делва. Стана светло като ден. Сега лицата им бяха съвсем отчетливи. Тя ахна. Косите на мъжете бяха къси, прошарени от черни и бели ивици. Как?! Та те бяха… мъже! Само жените имаха чернобели коси. Бяха високи, снажни, не само мечовете, но и самата им стойка подсказваше, че са воини. Но какво правеха тук с ритуални одежди на жреци? Къде, в името на Жреческата клетва, бе попаднала?
Те се завъртяха в кръг. Започнаха да свалят връхните си дрехи. Плащовете оставиха сгънати в краката си. Голите, мускулести тела изглеждаха като поръсени със сребро. Булниена ги огледа с възхита. Прекрасна гледка. Отново се раздвижиха. Единият започна да напява химн (а може би жертвено песнопение) на непознатия диалект, вторият го последва, а после другия, докато не запяха в общ ритъм. Беше странно. След малко тя долови имената на луните — всеки от мъжете споменаваше по едно.
Изведнъж сред лицата Булниена видя неговото. Иолдинан. Отвори уста да го повика, пристъпи напред към кръга. Но спря. Какво правеше той? Дали щеше да я познае?
На плочата пред тях се появи кинжал. Луните продължаваха да светят все така, въпреки издигането. Мъжете отново подигнаха гласове. Спряха. След това всеки посегна към кинжала и го прокара през китката си. Кръв покапа от раните. Ръцете им се окървавиха.
Тя беше престанала да диша. Със собствената си кръв те зачертаха йероглифите на лунните богини по гърдите си. Точно над сърцето.
Булниена разбра. Луните, косите, непознатия храм, ритуала.
Оставаше да нанесат последната линия, която се наричаше „контакт“ при символите — специфичен щрих, който довършваше целоста на изрисуваното и правеше възможно неговото действие, самостоятелно или в резонанс с другите.
Воините извисиха молитвите си, всеки към своята Покровителка. Молба да приемат душите им. Тя изпищя и скочи. Не искаше да го губи, макар да знаеше, че ще го срещне пак, и пак, и пак до края на времето. За да го загуби пак и да започне отново да го търси из световете.
Той щеше да загине в Утринта на Просветлението. Бе утрин, защото луните блестяха като слънце. Просветление бе за Тринадесетте воини на Светлината, които първи щяха да отдадат душите си на повелителките на Нощта, за да останат в плен на косите им во веки.
— Не! Не отново! Спри, Милоин! — Името нямаше значение.
Той се обърна да я погледне и въпреки сълзите, блеснали в очите му постави „контакта“. Яркият блясък ослепи всичко. После бе заменен от непрогледен мрак. За миг.
Мъртвото му тяло падна в ръцете й.
… Тя щеше да бъде принцеса, той цар; тя бе магьосница, той — нейн чирак; тя беше сирена, той — заблуден моряк; тя — ездач на Пегас, той — Писател на времето…
Описанията му бяха дали резултат, но не беше сигурен какво да мисли. Няколкото които бе попитал за нея, се бяха изсмяли и го изпращаха с поздравления до Патриархесата на Ездачите. Това не му говореше нищо, но той я описваше с Триоменските й одежди и чернобялата коса, като се надяваше да са я виждали, понеже беше най-младата и могъща жрица в Ескода Рила.
— Абе момче, ти Старовековен език ли говориш? Ескода Рила беше име, използвано преди повече от хиляда години. Сега мегалополисът се нарича Есарелон Геден — му бе казал един старец, който яздеше странен кон, чието тяло бе покрито с блестящи плочки. През очите му минаваше непрозрачен шлем, а отстрани на седлото бяха окачени две продълговати кутии. Мъжът замърмори учудено, отчасти озадачен заради дрехите му, отчасти заради неадекватното му държание. Пришпори животното напред и преди Иолдинан да го попита как вижда коня през тази преграда, двете кутии се разтвориха. От тях се подадоха крилоподобни плоскости от червен метал и коня се вдигна във въздуха като продължаваше да препуска, сякаш под него имаше невидим път.
Иолдинан дълго зяпа подире му. Що за магия бе това? Да кара животните да хвърчат из въздуха? Продължавайки по големия път, постлан с абсолютно изгладени камъни, той вървеше към този Есарелон Геден, каквото и да означаваше.
Както по-късно стана ясно, така наречените „жрици от ордена на Триомен“ бяха напълно непознати на хората. Никой не си спомняше дори да е чувал за тях. Но всяко запитване за жената с коса на черни и бели кичури го отвеждаше неминуемо до Патриархесата. Възможно ли е да е тя? Но тогава къде бяха другите лунни хвалителки и защо всички я наричаха така? Защо беше единствената?
Следваше стрелките край пътя. Нищо не разбираше от указанията, изписани на лакираната сребърна повърхност. Той все още не можеше да разбере как успяваше да говори с хората и да ги разбира, щом надписите му бяха непонятни. Доколкото можеше да прецени, езикът си беше същия.
Но виж, за другото не беше сигурен. Конете, дето се носеха по въздуха бяха обичайна гледка и младежът скоро престана дори да ги поглежда, макар любопитството да го изгаряше отвътре. Оживлението по пътя нарастна значително и скоро той видя други движещи се неща — особени по форма съдове, които не можеше да сравни с нищо познато и които се плъзгаха на около две педи от повърхността. Стояха си просто така. Но това, което го изуми бе липсата на коне, които да теглят. Имаше само една дълга тръба, а от ния излизаше син огън, който не гореше и беше студен. Повече от смущаващо, но на никого не му правеше впечатление, особено на тия, които слизаха от прозрачния му търбух. Издаваха особен звук, подобен на свистене на вятър в клонесто сухо дърво.
Многолюдието шареше по пътя край малките, спретнати пазари за всевъзможни стоки. Явно градът бе близо, въпреки че нямаше и помен от величествени и извисени постройки наоколо.
Вгледа се с интерес в тълпата. Хората се смееха, деца плачеха и тичаха, мъже и жени се разхождаха по импровизираните дюкянчета. Дрехите им не бяха чак толкова различни от неговите. Може би по-опростени, отколкото ежедневните му одежди и не така пищно разточителни. Единствената украса по плащовете на мъжете бе светлеещия герб, вероятно на рода, към който принадлежаха. Почти всички носеха черни ботуши, прилепнали по краката бричове и разнообразни на цвят ризи и камизоли. Някои от ризите имаха изящни бродерии от опростени декоративни шевици, но повечето бяха ушити от трицветни ивици, с яки по врата или без. Мъжете също така носеха и бижута — тънки сребърни гривни около главата и нежно синджирче от спираловидно оплетени нишки. Пръстени те нямаха, за разлика от жените, но дланите им бяха покрити с ръкавица без пръсти.
Косите на младите дами бяха чисто черни на цвят, дълги до кръста и подрязани на зиг-заг. Облеклото бе
