— Иолдинан, върнахме се. Излязохме от третата Арка и се озовахме в една от залите в Сотерискоза. — В знак на потвърждение над главата му се надвеси и Герионик.
Той се надигна с мъка и се опита да надникне отвъд оскъдния кръг светлина, който им осигуряваше факлата в ръката на Визуализатора. Лежеше точно в основата на Арката на пътищата, заобиколена от кръга с познатите тринадесет руни. Обърна се към двамата. Младежът уморено приседна до Булниена и определено изглеждаше така, сякаш е срещнал наяве най-страшните си кошмари. Беше превързан тук-таме, по лицето си имаше драскотини, а от дрехите му бяха останали някакви жалки дрипели.
Булниена на свой ред бе не по-малко съсипана, но сякаш не толкова от умора, колкото от преживяното. Сякаш бе участвала в битки, защото роклята й бе обагрена с кръв, макар да не беше ранена. Тя го гледаше все така настойчиво.
— Какво е това за Патриархесата и Пегасите? Нима помниш нещо?
Принцът се подпря на излъсканата плоча, върху която почиваше старинната реликва.
— Помня само последното си преминаване, но не и предишните две. В третото прехвърляне се озовах в бъдещето. Имаше странни летящи неща, Ескода Рила се казваше Есарелон Геден, а ти беше воин, който яздеше Пегас и предвождаше непобедима войска. Наричаха те Патриархесата на Ездачите. Аз дойдох при теб след толкова дълго търсене, а ти… ме прониза с кама.
Двамата с Герионик ахнаха едновремено. Пръстите й инстиктивно се вкопчиха в роклята.
— Писателят на Времето… — Тя погали плата с особен жест. — Това е твоята кръв. Загубих те и преди. Не помня кога, но ти беше един от Просветлените. — Сега бе негов ред да прехапе устни. — Самоуби се в Утринта на Просветленито. Падна в ръцете ми.
— Помня, че ти стоеше до мен — намеси се и Герионик. Беше стиснал глава между ръцете си. Погледна Иолдинан. — Аз почитах Форвила.
Едва сега Иолдинан се обърна към него.
— Видях те, докато плуваше към Белден — е — Стрехекен. Аз бях на кораба на семейството ми на път към пристанището на Еагадона. И ти бе една от
Чу се проскърцване и в следващата минута се изви хладно течение. Двамата вдигнаха глави и погледнаха в посока на шума. Герионик стоеше изправен до правоъгълен отвор на висока врата и се взираше към помещението отсреща. Оттам нахлуваше бледа, особено прозрачна светлина.
— Елате тук. — Те се подчиниха. Не носеха нищо, конете бяха изчезнали. Бяха преодоляли капаните на Дориа, от които едва ли щяха да се измъкнат, ако не бяха спомените им един за друг. И тримата бяха разбрали, че не Тукадур ги бе поставил в клопките на споделената им съдба в пространствените константи, а самата кралица, която не можеше да знае за бъдещите и миналите им срещи и превъплащения. Тя не очакваше да ги види заедно. Искаше да ги раздели, защото на нея й бе нужен само Иолдинан. Не Булниена, която щеше да го спаси от обятията на Туромея. Не Визуализатора, който щеше да съзре единствения правилен символ на Предводителката.
Пристъпиха напред.
Залата бе извисена. Таванът бе съставен от споени шестоъгълни камъни с прозрачни жилки, през които прозираше ясното звездно небе. В отсрещния край имаше просторен балкон, в посока към който таванът се спускаше надолу и дори можеше да се докосне. Непосредствено близо до терасата той просто липсваше. Нощната синева нахлуваше безпрепятствано с цялата си богата гама от цветове и бляскави светлинки в помещението. Сега през отвора се усмихваха в пълната си красота пълните тринадесет луни. Но вятър нямаше. Беше високо, но не и ветровито. „Магия“, помисли си Иолдинан и застана до Герионик, който не откъсваше поглед от светилата горе, и до Булниена, която не откъсваше поглед от него. Атмосферата беше особена и натрапчива; шепнеха се древни пророчества и магическите формули се събуждаха…
Отвори се врата към близка стая. В призрачната тъмнина пламнаха малки сияещи отвътре сфери, които провиснаха близо до шестоъгълните плочки. Те видяха млада и изключително красива жена да води след себе си млад и не по-малко прекрасен мъж. На врата му имаше нежно колие, подобно на гривна в което беше гравиран знакът на неговата луна — Ктрума. Тя го държеше с този накит, който беше привързан с верига от оплетено поле, поле извличано от него. Колкото повече го дърпаше, толкова по се изтощаваше той.
Булниена ахна щом видя лицето на Молианис, почти без да погледне към Дориа. То бе много подобно на брат му, силно, с изсечени резки черти и блестяща черна коса. Тя го посочи, без да осъзнава какво прави.
— И той беше там, в Утринта на просветлението.
Това привлече вниманието на Дориа, особено след несъзнателното потвърждение на Герионик. От очите й сякаш щяха да лумнат пламъци, когато погледът й се спря на Булниена и младия Визуализатор.
След това всичко се разви за секунда. Тя протегна длани напред и лунната жрица политна във въздуха, удари се в отсрещната стена и остана там като прикована. И действително беше, с остри ками, които полетяха от пръстите на другата. Същото се случи и с Герионик. Иолдинан се пресегна и спря следващия й удар, който щеше да освободи цялата й сила срещу тях. Обгради Владетелката с щит, подобен на този, който използваха двамата с Молианис в битка. В последвалия момент той се сгърчи на земята с вик, който прониза съществото на Иолдинан. Тя използваше неговата сила и точно сега се опитваше да се отвърже от стегнатия заслон. Той не биваше да й го позволи. Имаше нужда от брат си не по-малко отколкото от приятелите си.
— Спри, проклетнице! Така го убиваш! — Крясъкът му я усмири. Тя бързо се овладя и се усмихна, като направи знак с ръка. Знак за примирие. От предишната й ярост не остана и следа. Иолдинан махна преградата, но остави плетката на повърхността на магическото поле, за да я приложи светкавично ако потрябва.
Дориа го огледа. Беше предприела друга тактика.
— Не искам да преговаряме. Няма за какво — изпревари я младият принц. — Трябва да го освободиш. Молианис ми е нужен.
Тя не отговори веднага. После се отдаде на огъня, който я гореше отвътре.
— Но, Иолдинан, ти си довел Визуализатор! Те нямат дарбата. Те не притежават нищо. Не мога да ти позволя да провалиш делото на живота ми. И на своя също. Аз знам правилния знак на Първата луна. Той не може да направи нищо друго, освен да те подведе, защото служи на други цели.
— Не бих бил толкова сигурен. — С периферното си зрение видя как Молианис се съвзема и се изправя на крака. — Пусни го или ще изтръгна веригите от ръцете ти с неговата мощ. Не можеш да използваш силата му срещу моята, защото те имат един източник. — Той посочи към небето.
— Та аз вече го сторих! Преди миг ти беше приклещен така здраво, че можех лесно да отнема живота ти, ако не ми беше толкова необходим. — Искра на тържество блесна в изящните й очи.
— Грешиш. Ти използваше връзката с него, която гривната на врата му ти осигурява и почерпи от мощта на селените, но не и от него. Ти не го използваш, защото той не ти позволява.
Кралицата на Сотерискоза го гледаше с презрителна гримаса, но когато се извърна към Молианис, който стоеше неподвижен зад нея и видя тихата му усмивка, се извърна към другия с яростно ръмжене.
— Глупак такъв! Не можеш да ме залъжеш с жалките си магически способности! Ти не можеш да го направиш! Та аз щях да присвоя живота му, ако не го бях пуснала. Той падна от немощ …
— Молианис не би ти позволил да го държиш по този начин. Той отлично знае как да те блокира. И го е направил. Разменил е потока на своята сила с тази на Ктрума. По този начин си го контролирала, без да знаеш разликите. Аз прекъснах потока. Ти повече не го управляваш. — Молианис се усмихна още повече. С почти невидимо движение освободи Герионик и Булниена и двамата плавно се спуснаха на пода.
— Не! — Дориа бе шокирана, но след миг пак бе спокойна. Яростното изражение я правеше още по- прекрасна. — Не, Иолдинан! Не ще ти позволя просто ей така да сринеш всичко. Векове на очакване. Аз имах видения. Сънувах Големия господар. Той ми подсказа изходът, правилният знак. И никакви некадърни Визуализатори няма да се месят в хода на събитията. Направих всичко, което бе по силите ми да ви разделя, да ви попреча да стигнете заедно до тук. Но съм се лъгала. Вие сте свързани. И все пак все още сте ми
