Утринта на просветлението

тримачтови галери, катамарани, яхти, баржи, и разбира се малки рибарски лодки и риболовни корабчета. Над някои от плавателните съдове се вееха чуждоземни флагове и знатни гербове.

Едва сега разбра, че се намира на малка галера с по три двойки гребци. Огледа палубата и подушвайки мрежите с прясно уловена риба в трюма окончателно се убеди, че е попаднал на риболовен съд в океана. Океанът! Наистина, тази безкрайна водна шир, птиците и многобройните кораби, акустирали на пристанището в отсрещния град бяха като сън за него, защото той никога в живота си не бе виждал океана. Разбира се, имаше един стар атлас, донесен от баща му преди толкова години, но ако значителната част от листа, оцветена в синьо му се бе струвала разточителна и невъзможно голяма, то действителността бе просто смайваща. И как, в името на Тринадесетте светлика, се бе озовал точно тук!? Между другото на последното не беше трудно да се отговори и той просто каза:

— Какво правя тук?

— Ами че, риба ловим, капитане, от четири дни тъкмо. — Герионик се извърна към едрия мъжага, влачещ сгънатата мрежа по хлъзгавите дъски. — Едва сега потръгна, сирените да ме вземат дано! Ама и вие, я по добре събуйте тия неща, че преди малко яко се цапнахте по главата. — Младежът сведе поглед към меките си ботуши. Бяха мокри. За това пък другият беше бос, обут в груби гащи с широки цепки, дълги до прасците, които се разширяваха от кръста надолу, стесняваха се на коленете и пак се уширяваха. Голите му гърди бяха загорели от слънцето. — Добре че се скри за малко, проклетията му! Живи ще изгорим, че и улова ще замине! — Последвалата ругатня напълно съответстваше на настроението на моряка. Той продължи към долната палуба и се скри. Трима юнги го поздравиха, докато притичваха край него с кошове пълни с морски улов.

„Капитан на кораб, на галера! Аз, който никога не съм виждал нещо по-голямо от реката край село!“ Явно бе, че хората го виждаха като познат, но как тогава можеше да се обясни падането му от нищото право на кораба? „Добре е пак, че не беше във водата!“ Не беше сигурен, че щеше да изплува. Отдавна, от дете не беше плувал, и то в плитката Силкен, която приличаше по-скоро на дъждовна вада. На тази дълбочина просто нямаше шанс. Е, може би около пет — шест стъпки…

— Четиристотин и деведесет стъпки! Излизаме от крайбрежната плитчина! Пускай котвата! — Герионик се наведе шокиран над тъмната вода, която миеше хлъзгавите водорасли по корпуса.

Внезапно го обзе мрачно и тежко предчувствие. Погледна небето, което изглеждаше неестествено притъмняло. Простена, когато я видя. Мутинси бавно, но сигурно пълзеше към слабото слънце, което бе придобило матов, оранжев тон. Разпозна луната по сърповидните неравности на повърхността й, които винаги й придаваха „весело“ изражение. Те, заедно с леко червеникавия й цвят, я правеха една от най- красивите гледки на небосклона, наравно със скалните мостове в небето, Болдонох и Халомей.

„Затъмнение! Форвила да ми е на помощ, Мутинси закрива слънцето!“

Мъжете се стичаха на мостика и ужасено се взираха към страховитата гледка. „Аскон — е — Скетал“ и „Белден — е — Стрехекен“ се заразнася от уста на уста като проклятие. Беше проклятие, но не можеше да е вярно! Не сега!

Той се извърна и сграбчи най-близкия мъж за яката на протритата му риза.

— Къде сме?! Триомените да те вземат дано, говори, човече!

Младежът го изгледа странно. Свърши се с капитанската му кариера. Шепот за неизменно приближаващата лудост на боговете го обгърна и донесе ропотът на обкръжаващите го моряци.

— Ами че в Еагадона, къде другаде? — Гледаше го с израз на съмнение, с омраза. С жестокост.

— Еагадона! Глупако, не се шегувай с това! — Беше вярно. Уплашени и яростни лица. — Не може да бъде, това просто не би трябвало да се случва! Не би трябвало да има затъмнение от Мутинси.

— А ти от къде знаеш? Да не си Визуализатор я? — Герионик прехапа език. Притъмняваше с всяка изминала минута. На Лирика слънчевите затъмнения не бяха чак толкова редки при наличието на тринадесет луни. Но положението на Мутинси бе такова, че тя почти не се засичаше с дневното светило. „Булото на Деветата“ беше свързано с много суеверни вярвания поради странните събития, които го съпътстваха. Земетръси, порои, приливи, които потапяха градове с огромни водни маси.

— Глупости! Той е дух от Аскон — e — Скетал. Не забелязахте ли как бързо се вмириса вчерашната риба…?! — Трус. Ласкав и пронизващ.

Герионик се извърна от спътниците си и впери поглед в притихналата шир. Светът замря в очакване.

— Не може да бъде! Мутинси не е в положение за затъмнение и няма да бъде за хиляда педесет и четири години напред! Това е невъзможно! — Млъкна. Разбра. Що за глупава шега? — О, Рил Въздигателю, как можа…

Хоризонтът се раздвижи. Заостри се. Пръстенът около луната искреше и подхранваше морето да възправи най-величествения си дар.

Еагадона. Град, прокълнат заради появата на легендарната морска крепост Белден — е — Стрехекен непосредствено на бреговете му. Тази крепост изплуваше, когато пътищата на слънцето и Мутинси съвпаднеха. Обиталище на митичните полу-жени, полу-риби, сирените. Те плуваха, пееха и приласкаваха мъжките души във вечна прегръдка. "Техният град не прилича на нито един друг град на повърхността. Той не е построен от човек и никога не е виждан от човек. Формите му са нетрайни и подвижни като материята. Нестроените от хора кули се извисяват нагоре към слънцето и поглъщат бледата му, помътнена светлина, като я усилват многократно, за да я отнесат към дълбините до следващите хилядини… ", бе писано в „Легендохранителницата…“ и забравяно до идната, неминуема гибел.

Крепостта растеше. Зелена, прозрачна, матова, вълниста, мъглива, сияйна, синя, седефена, сребърна, плавна, нагъната, островърха, заоблена… Нищо не бе достатъчно.

Песни… мелодии. Те се появиха. Сирените. Плуваха, смееха се. Викат го, неговите лунни богини! О, Мутинси! Та те бяха свръхбожествени! Наобиколиха кораба. Затанцуваха. Извиваха се грациозно, а сребристозелените им, люспести и пищни тела просто се преливаха от едно движение в друго. Очите, дълбините… Смътно чу как мъжете до него се хвърлят във водата, в обятията на съществата. А тези песни… почувства как душата му се изтръгваше, вече не бе негова, а нейна. Тя му шепнеше в лирика, а после римата вече не значеше нищо… Качи се на перилото, а тя протегна ръце… Можеше да плува!

Очакването свърши.

Завихряне към първата константа на Вековете…

Качваше се към Храма на Върха. Хем беше Ескода Рила, столицата на Лирика, хем не. Стори й се, че го мярна. Той крачеше към Светилището, а тя го последва. Беше намислил нещо. Но тя го сънува, тоест… Беше го сънувала. Не тук. Преди да тръгнат към Съкровените пътища. Беше по-различен. Може би оттам идваше чувството, че го познава отдавна. Глупаво, но въпреки това го следваше от няколко часа. Смрачаваше се и скоро тринадесетте луни щяха да изгреят. Виждаше кулоподобните зикурати подредени като слънчев часовник около най-високата точка на хълма, където се издигаше Светилището.

Стори й се далече, но след поредния завой изкачи възвишението и стъпи на скритата пътечка, която водеше към мястото. Тук беше по-високо и й даде възможност да огледа в ниското. Ширналата се висина сякаш не бе докосвана от човек. Храмът бе невероятен по структура и съчетание на формите. Ъгловати форми, заедно със заоблени и олекотени структури. Около кулите се виеха стълби, невидими или изящно резбовани от минерали, кварц или сребро. Стълби имаше навсякъде. Както и тераси и аркади. Булниена определено не знаеше за съществуването на подобни храмове, не и около Ескода Рила.

Докато пристъпваше безшумно по пътя се замисли за това, което можеше да открие там. Нещо свързано с Иолдинан. Откакто влязоха през Порталите и двамата с Герионик бяха изчезнали. Тя вече бе минала през първия вход и сега се бе озовала тук. Пак сама. Но от първото й преминаване не бе останал никакъв спомен. Единствено знанието, че е била в Бъдещето. „По-добре. Не ща да знам кога ще умра. Или пък дали той…“Объркването й спрямо младия Бедволен бе нарастнало още докато пътуваха към Арката на Съкровените пътища. Нещо се бе пробудило и Бъдещето го бе потвърдило по своя си объркващ начин.

Мръкна се. Внезапно се оказа лице в лице с постройката сякаш тъмнината бе скъсила разстоянието като с магическа пръчка.

Не се виждаше оживление или пък някакво по-интензивно движение. Тя бързо притича, за да не я изненадат. Не й се искаше да я хванат да шпионира. Не че го правеше. Тя просто следваше него.