— Как ще разбереш? — попита Булниена, когато се изправиха пред скършените триъгълни колони. Иолдинан клекна и подравни синия ритуален пясък между тях, който нападали камъни с неразличими йероглифи по тях бяха защитили от вятъра. Достатъчно количество бе, за да изпишат петте лунни символа. Той се намеси. — Мисля, че е най добре ти да се заемеш с изписването им. — Тя просто кимна. Беше притеснена.
Герионик се наведе и огледа символите, които все още си личаха по изтритата от водата и вятъра грапава повърхност на сивия камък. Различи няколко и вътрешно се усмихна, а после погледна към Иолдинан и му кимна доволно. Имаше доверие на младия благородник по странен начин. Не знаеше какво ги чака вътре, но в едно беше сигурен — даже полумъртви щяха да намерят Арката към Сотерискоза. И там щеше да ги чака онзи младеж, когото бе видял в най-страшните мигове от Големите лицевини. Той и принца щяха да обърнат измеренията… каквото и да значеше това. Отново насочи вниманието си към колоната, а след малко вдигна поглед към небето.
То притъмня неестествено и на звездния плащ грейнаха Тринадесетте луни на Лирика: Келфа, Данийм, Ктрума, Туромея, Форвила, Зодиа, Ненейке, Дилмеде, Мутинси, Хелд’с’Моркета, Софалфер, Голен и Ардага. Той ги огледа внимателно, оставаха четири дни до пълно многолуние. В следващия миг те започнаха да му пеят; танцуваха… Втурнаха се в кръг, размениха местата си, променяха лицата си; ту ги скриваха, ту се усмихваха; песните им бяха послания от магически съчетания и уравнения на Криейтора, който той подреди бързо без дори да се замисли; последваха ги видения за пространственото разпространение на всяка фаза из времевите константи…
— Герионик! — Беше гласът на младата жрица.
Той се стресна и обърна глава към нея, макар да не можеше да се съсредоточи напълно. Блуждаеше… към богините…
— Герионик, виж луните!
— Гледам ги… тук са… — бе далечният му отговор.
— Петте разделени сестреници, Гер…
Той си спомни. Пак погледна нагоре, но не можеше да определи… Появи се начинът, съвсем ненадейно. Младежът легна между двете колони и пак се взря към висините. Пет луни се ограничиха от триъгълните камъни.
— Туромея, Ктрума, Форвила, Зодиа и Ардага — каза той. Беше замаян, но след миг пак просветля и всичко изчезна.
Лежеше в прахта, на синия пясък и гледаше нагоре. Там бяха само бледите луни, без да може да се различи някоя определена. Булниена и Иолдинан се взираха в него. Той се мръщеше, а тя бе стиснала устни. След малко младежът поклати глава и му подаде ръка.
— Добре се справи. Как разбра да легнеш между тях?
Герионик сви рамене. „Подсказаха ми го“.
— Ясно — бе краткия отговор на другия.
— На глас моля! — Предупреждението дойде от нея.
Булниена и Иолдинан подравниха отново пясъка, тя коленичи. Прилепи длани една о друга, плитките й се разпиляха по лицето. Иолдинан се наведе, събра ги и ги уви с един черен масур. За миг тя го изгледа странно, но пак се наведе към пясъка.
— Знаеш ли символите, Герионик? — попита с тих глас.
— Не, не и сега.
Младата жена се надвеси и събрала палец и показалец започна да рисува.
— За Туромея, четвъртата поред в броеницата на Големите лицевини — два долепени един до друг триъгълника във форма на ромб, съединени чрез две успоредни кратки линии; за Ктрума, третата поред в броеницата на Големите лицевини — пълен кръг, вписал в себе си заострен надолу триъгълник, вписал две окръжности, събрани една в друга; за Форвила, петата поред — триъгълник с връх насочен надолу, съдържащ в себе си пълен кръг, пресечен диагонално от завиващи криви; за Зодиа, шестата поред — два пресичащи се кръга, съдържащи в себе си по един непресичащ се; за Ардага, тринадесетата поред — пълен кръг, обгръщащ два триъгълника, допрели върховете си и перпендикулярна на тях кратка вълниста линия.
Тя сложи последната черта. Синият пясък внезапно оживя, символите станаха триизмерни и се издигнаха пред очите им, фосфоресциращи в бледо зелено. Завъртяха се, а после изчезнаха. На тяхно място се появи плътна сияеща завеса, леко полюшваща се от вятъра. Тримата се изправиха изтръпнали. Отзад се виждаха меко замъглени дърветата, но те знаеха, че отвъд нямаше гора, а тъмен път. Иолдинан запали три факли и ги даде на останалите.
— Хайде, да тръгваме. Няма да трае вечно.
Всеки хвана поводите на коня си и пристъпи към прохода.
Всичко друго остана в миналото.
ГЛАВА VІ
Препускаха, яхнали конете си. Изведнъж Иолдинан спря и се огледа. Обграждаха ги двете фосфоресциращи линии, които сияеха все така недоловимо и призрачно. Герионик и Булниена също обърнаха конете и погледнаха наоколо от безопасна височина.
— Все пак, не си спомням да съм се качвала на коня — додаде след малко тя.
— Странни неща стават тук. А освен това подозирам, че Тукадур не би ни оставил да пътуваме през Пътищата просто така. Бас държа, че има заложени капани, за да не скучаем.
Спътниците му реагираха спонтанно — Булниена изказа „поздравленията си“, а Визуализаторът предпочете да облече в думи цветистата войнишка ругатня, която му дойде на ума. Последното бе предпочетено и от младия принц.
Продължиха, губейки представа за времето, спирайки за да хапнат или да запалят поредната факла. Не си починаха нито за миг. Почти не говореха. Иолдинан бе нащрек и внимателно опипваше пътя напред с опитното око на патил военен предводител. Повечето от магическите бойни капани му бяха известни, но Тукадур имаше невероятната дарба да изобретява невероятни клопки, които се изпробваха на място, в битката. Сгоден случай.
— Хей, Иолдинан, погледни това! — Герионик сочеше някаква светла точка в далечината.
Препуснаха натам. Течението разхвърли червени искри от факлите им. Приближавайки видяха голяма арка, която бе досущ като входа, през който дойдоха — две прави триъгълни колони, а отгоре напречно имаше трета. Нито помен от изтрити или захабени символи; сякаш току-що бяха изсечени — нежни, извиващи се в спирала, гладки. Между колоните се ветрееше същата завеса от полупрозрачен етер, а отзад прозираха вълнообразните перила на пътя им. Булниена слезе от кобилата си. Беше се загърнала с наметалото си. Протегна ръка към Иолдинан и той я пое. Да, и тя го знаеше. Някога бе богиня…
Тримата прекрачиха прага от топла, виеща се мъгла.
Падна от високо и се удари в пода. Докато съзнанието му се проясняваше, осъзна, че нещо се е променило. Над главата му се носеха птичи крясъци, миризмата определено беше… солена…
Герионик скочи на крака и пренебрегна замайването си и залитането след това. Хвана се за перилото и едва тогава се опита да разгадае картината, разкрила се пред очите му.
Докъдето поглед стигаше, пред смаяния му взор се простираше безкрайна водна шир. Кротка, леко вълнуваща се вода, обагрена в меките сияния на отразените облаци. Бяха мрачно — дъждовни, през тях прозираше помътнялото слънце, което бе придобило оранжевовиолетова окраска. Вихрещите се облаци сменяха цвят след цвят, а водата бе сияйна като дълбокоезерна перлена раковина, и се плискаше в нозете му, оживяла и танцуваща в диплите на настъпващия залез… Какво езеро можеше да побере толкова вода? Над него кръжаха бели птици, чийто грак бе чул. Внезапно се обърна назад.
Брегът бе ясно отчетлив, въпреки далечното разстояние. Дълга верига от високи и ниски хълмове, зелени, нашарени от отблясъците на пълзящите облаци и обвити в пъстра, капковидна мъгла. По извивките и склоновете на възвишенията се виждаше градът, блестящ със своите бели постройки, а най-високо, на върха бе дворецът на владетеля. На изток се ширеше голямото пристанище, приютило величествени
