Утринта на просветлението

но не можех да повярвам, че ще трябва да го изживея.

— Не го правете, стига… моля…

Чувах виковете на Молианис през затворената врата. Не можех да разбера нищо от чуждия език, на който ми говореше татко. Сгърчих се в ръцете му, бях болен, умирах.

Стените на спалнята ми изглеждаха странни и прозрачни. Ефирни. Нежни, пластични. Не можех да спра да крещя, сякаш някой искаше да отнеме съществото ми без да усетя, но болката бе зашеметяваща. Изправих се с мъка и отворих прозореца за въздух. Нахлу вятърът и се опита да ме повлече навън, за да мога да ги видя. Слънцето залезе в същия миг и на небето остана величествената броеница на Тринадесетте луни, разпрострели се в идеално права линия. Нямаше нито една звезда в припадащия здрач. На всяка природна светлинка бе забранено да отнема дори частица от ярката светлина на нощните светила. Надвесих се през перваза и се оставих на притеглянето. О, ако бях морската шир, щях да се плъзна по цялата земна твърд и отново да се върна в коритото си, прекосил континентите, а после щях да подиря небесата!

Тринадесетте луни на Лирика бяха почти еднакви по големина, но сега бяха подредени в съвършената редица, от най-голямата към най-малката. Бяха пълни. Главата ми се замая, гадеше ми се. Край мен се втурнаха формули и знаци, символи, звуци, лица. Шепот. Женски силуети, усмивки на Тринадесет богини. Подреждах символите пред погледа им, и те най-сетне кимнаха одобрително. Туромея също бе там. Те всички се усмихваха. Колко красива бе тя, като богиня…

Угаснаха, взор и полъх се стопиха. Останаха само вълците да вият в нощта, която нямаше да е нощ, а беззвезден ден. Ден на страдание и лудост. Ръцете на Афлидела ме обгърнаха и ме върнаха от небитието. Натам се бях запътил, към Туромея, за да ме поеме в обятията си. Страдание. Много страдах в този момент и плаках от болката, която се бе върнала, стократно усилена. Тя остана да лежи с мен на пода до сутринта, докато не бях освободен да се предам на треската, от която страдаше Молианис. След това се разболях безпаметно за втори и последен път в живота си.“

Иолдинан остана да лежи, притворил очи. Беше смъртно уморен, но не му оставаше нищо друго, освен да стои спокоен и да чака. Така ръката не го пронизваше. "Защо ме накара да направя това? Не исках… Колко неща не съм забравил… Няма и да мога… Когато всичко си отиде, ще остане само тази преданост към… "

— Какво ще значи „последен път“ в живота ти?

Той завъртя глава към нея. Беше тъмно в стаята, но я видя. Беше прегърнала коленете си и седеше под прозореца. Неподвижно.

Иолдинан се усмихна и поклати глава.

— Разбираш ме. Няма друг път, но и този ми е достатъчен. Трябва да го последвам, Булниена.

Младата жрица притихна. Мислеше за Големите лицевини.

— Значи те са пробудили дарбата ви. Тази сила е могла да ви убие. И двамата. В онзи момент сте видели какво трябва да направите, за да се изпълни пророчеството за Големия господар. Но сте имали нужда от Визуализатор. Защо?

— Щеше да е много лесно да обърнем реда на лунната редица, за да се подреди точно в съчетанието, необходимо да се отворят Портите към константата Минало. Но не видях първия символ на луната, която да води редицата. Без него не може да се осъществи пространствената ориентация. Липсваше структурата на ключа. Затова е нужен Визуализаторът. Той може да види символа с дарбата си, а ние със силата си ще разместим луните.

Тя най-после стана и изтупа уморено гънките на полите си.

— Замислял ли си се какво ще се случи, когато Тринадесетте селени бъдат изместени от природната си позиция? Да предизвикаш отново Големите лицевини? Или по-страшен катаклизъм?

Младият мъж кимна.

— Ще е нужен само миг за съвпадането, след което те отново ще заемат прежните си положения. Дориа знае, че ще се отзова. Знаеш ли защо? Ще има пълно многолуние. След седем дни. Не може да не се възползваме от съвпадането.

— Как ще стигнеш до върха на планината за седем дни?

— По пътя на Тукадур, разбира се. Никога не бихме успели ако се заемем с плетенето на петизмерна матрична спирала. Би било губене на време и сили да пътуваме в реалното време. Ще влезем в Съкровените пътища. И ще се озовем направо вътре в цитаделата на Дориа.

Тя се отправи към вратата. Силуетът й се открои като нежна сянка, хваната и запечатана от Мутинси, деветото светило.

— Може би ще се откажеш от живота си, щом зърнеш висините на покровителката си.

— Знам.

— И Молианис също. — Той не я прекъсна. — Аз съм Триомен, Благословена лунна хвалителка. Ще дойда с теб. — Той мълчеше.

Тя кимна решително и открехна леко крилото. Излезе, но преди да го затвори отново подаде глава.

— Откъде разбра всичко това? Как си спомни нощта? Аз не помня нищо.

Иолдинан остана неподвижен, но тя долови колебанието му.

— Сънувах го снощи. Молианис бе там. Дориа също. Всичко се върна и дойде на мястото си.

Булниена не каза нищо. Вратата се хлопна с тихо скърцане.

ГЛАВА ІV

Крачеше решително по страничните стълби, за да не привлича внимание. Отвръщаше на поздравите, но не поздравяваше. Коридорите в сектора на слугите не бяха толкова пищни и просторни, но и тук не липсваше тънкия естетичен усет на дълговековните владетели на крепостта, предназначена не само да устоява на битките, но и да приютява гости от най-висока класа. Гоблените бяха по-малки по размер, но също така ярки, а пода бе застлан с жилчест камък, издялан в звездообразни плочи с кръгла дупка в средата, покрита със сребристи скални отломки. Централните коридори бяха украсени с мозаечни плочки, а по стените висяха зашеметяващи със сложността и големината си гоблени. Покрай прозорците, издигащи се до височината на релефния таван, се диплеха фини завеси и нежно обгръщаха резбованите рамки, които сякаш се сливаха с релефите по стените — птици, ловни сцени, легенди, изографисани направо върху суровия камък. В някои коридори нямаше релефи, а глазирани керамични плоскости, начупени на различни по големина и цвят парченца, и подредени в мозайки. Някъде подът бе застлан с меки, пъстри килими, другаде — с тесни пътеки, разположени успоредно по три, така че да се виждат плочките под тях. В главния коридор вместо светилници от тавана висяха полилеи от сребро и ароматните свещи разнасяха благовонията си из близките покои.

Иолдинан не обърна внимание на нежните статуи, които придържаха светилниците от излъскана мед в лявата част на стълбите. Беше обиколил целия замък, за да разгледа впечатляващия интериор. Обичаше да вниква в подробностите по вътрешната украса. Беше изпуснал веселбата с подчинените си, докато обикаляше из коридорите и градините, потънал в тишината на изяществото.

Премести дисагите си в лявата ръка. Все още усещаше неприятен бодеж в дясната, но компресите от евкалиптова отвара успокоиха паренето. След това Афлидела го пази една нощ, докато сменяше превръзки с един ужасно миришещ мехлем, чието лечебно действие Иолдинан не „бе имал честта“ да изпита преди. Както и да е, за два дена го изправиха на крака с притеснението, че „можели да му останат белези“. Това нямаше никакво значение, стига да го оставеха на мира.

Афли го чакаше в конюшните и тъкмо оседлаваше черния му кон. Беше сериозна. Иолдинан й кимна вместо поздрав и взе поводите. Провери ремъците на седлото, окачи дисагите и метна отзад наметалото си. Мечът беше привързан на гърба му, за да не затруднява ездата. Спираловидната ръкохватка се подаваше над дясното му рамо. С едно плавно движение се качи на Селхан и го извърна към града.

Присви очи от мъгливото слънце. Въпреки това бе студено. Обърна се към Афли. Тя беше втренчила поглед в него.

— Ако погледът ти можеше да пронизва, в момента щях да да се намирам в доста незавидно положение, вероятно прикован за стената с най-малко четири ками. Не се дръж така!

Тя дори не мигна. След малко поомекна.