— Разбира се, прав си. — Най-после се усмихна. — Пожелавам ти късмет.
Младежът се приведе на седлото и прие ласкавата й целувка. Не каза нищо повече когато се обърна и препусна към портата.
— Иолдинан! — Той се извърна и срещна очите й. Тя никога не произнасяше цялото му име. — Ще те чакам!
— Ще се върна, моя длилен! — Надяваше се. Искаше. Молеше се.
Слънцето се бе издигнало до хълмовете и пръскаше доста щедро светлина, но не и топлина. Денят едва започваше. Докато се спускаше към града се замисли за предстоящото и неминуемите последици от него. Всъщност му бе хрумнало нещо само по себе си достатъчно опасно и дори пагубно, но така вероятността от оплитане на потоците щеше да е минимална, а и щеше да ги извлече от два различни по произход и заплитане извора…
Разтърси глава. От няколко нощи бе започнал да мисли за неща, които му бяха напълно непонятни, а му се явяваха така ясно и точно определени. Знаеше какво да направи, но не и защо. Твърдо бе решил да го сподели с Булниена. Особени и противоречиви чувства се лутаха в съзнанието му, а и усещаше, че я познава, че тя го влече като… Забави ход до равномерен раван и се опита да сложи ред в мислите си. Осъзна като какво. Като отварата от синьо любовниче, която пиеше когато четвъртата луна, тази, от която зависеше силата му и която се покровителстваше от богиня Туромея, беше във фаза новолуние. Без тази отвара изпитваше слабост и можеше да се разболее, докато светилото не започнеше отново да расте. Но какво общо имаше това с Булниена?
Пазарът вече бе оживен, макар че беше рано и повечето търговци тепърва подреждаха сергиите си. Почти всички дюкянчета със собственоръчно изработени или чуждоземни предмети вече бяха вдигнали кепенци и привличаха любопитните. Сувенири, скъпи платове от покрайнините на Ескода Рила, естествено червена кожа от чилхари, бижута-уникати, порцеланови и морскомидени сервизи, екзотични животни, глазирана керамика, редки кристали-пазители, древни книги и карти, стъклена украса… Иолдинан се усмихна на недоволното мърморене на продавачите относно „кичозните джунджурии“, с които „тия прекупвачи амбулантите“ крадяха сериозните им клиенти и бързаха с излагането на стоката си. Продължи да язди до една къща надолу по улицата, където започваха спретнатите и измазани ханове, които предлагаха най- добрите условия за отдих, и в които качеството на обслужването и храната бяха действително отлични. Кварталът бе много красив, с високи дву- и триетажни сгради, облепени с червенозелен камък или измазани с редкия вкаменяващ се пясък. Покривите бяха покрити с червени или сребристи плочи, които бяха изненадващо добра изолация за пронизващите и всепроникващи зимни хали. Горните етажи на къщите задължително имаха тераси, предпазени от надвесената голяма стряха. Голямата главна улица кривуличеше около основния и най-висок хълм на вътрешния град, а от нея се разклоняваха всички останали пътища, пътечки, пресечки, улици, които заплитаха сложната транспортна мрежа на град Захара чак до крепостния град и външните порти.
Всеки от хановете тук си имаше охрана, за разлика от по-обикновените сгради и кръчмите в следващия квартал, граничещ с външния град. И въпреки всичко дори селяните от най-страничните махали бяха прилично облечени, а просяци почти не се срещаха. Градът бе добре устроен и поддържан, без да е разточителен.
Иолдинан спря пред триетажната постройка, чиято грижливо и четливо изписана табела гласеше: „СМИРНОВИ ИЗВОРИ“. Тук бе отседнала Булниена. Той слезе от коня и подаде поводите на притичалото момче. В същия момент тежката дъбова врата се отвори и младата жрица му се усмихна за добро утро. Иолдинан вдигна вежди от изненада.
— Тъкмо се чудех как ще те събудя. — Тя се изсмя и поздрави русокосото момче, което все още държеше юздите на Селхан в очакване. — Милвин, доведи конете ни.
То се втурна да изпълни поръката с усмивка. Булниена беше облякла тъмнозелена рокля за езда с широки цепки. Горната й част бе прилепнала по тялото й, а високата яка бе вдигната до брадичката и подгъната навън. Отгоре носеше тясно елече от кожени ленти. Под широките разкроени поли бе с плътен панталон от сива вълна, който покриваше равните й чизми до глезена. Дългата си до кръста коса бе сплела на малки черни и бели плитки.
Вниманието му бе привлечено от младежа, който я последва, понесъл малък вързоп в ръка. Беше висок и широкоплещест, с блестяща кестенява коса, леко чуплива. Имаше особени очи, менящи цвета си. Носът му бе правилен, устните — плътни и с бегло изражение на стогост. Лицето му бе безизразно и нямаше бръчки, сякаш той никога не се усмихваше. Когато се приближи, Иолдинан забеляза, че куцаше с левия крак. На кръста си имаше къс меч.
Булниена ги погледна внимателно. Иолдинан знаеше, че младежът също бе ранен и поради това се забавиха два дни, докато и двамата се възстановяваха. Жрицата бе разбрала за дарбата му само като го бе докоснала. Толкова силна бе. Той знаеше всичко за предстоящата задача, без тя да беше продумала и дума. Беше го виждал хиляди пъти, твърдеше в сънищата си, а понякога и на яве, поглеждайки към небето. Но се стараеше да не говори въобще за това, защото знаеше как щяха да се отнесат хората към него. С презрение, омраза и страх. Нещо, което не заслужаваше.
Иолдинан протегна десницата си към младежа. Изненадваща усмивка стопли лицето на младия Визуализатор. Беше доста обаятелен.
— Герионик дей — Мониден. — Кимна в знак на уважение.
— Трей дон Иолдинан дей — Бедволен. — Същият жест. Погледите и на двамата претегляха другия. „Да вярвам ли? Символът на Предводителката?“
„Виждал ли си го?“ Беше като ехтяща, чиста връзка.
— Да, но не го помня. — „Но ще си спомня“. Усмихна се по-широко като потвърждение на думите си — Хей, вие двамата! По-учтиво ще е да си говорите на глас. — Булниена ги гледаше от гърба на коня си. Конят на Герионик тропаше нервно с копито.
— Разбира се.
Но не продумаха, а яхнаха конете и препуснаха към портата на крепостта. Отправиха се към високите планински гори, за да намерят процепа на Съкровените пътища. Светлината беше достатъчна.
ГЛАВА V
В гората беше сенчесто. През иглолистните дървета се промъкваха лъчи и разведряваха леката влага по бодливия килим от борови и елхови листи, слепени от мека смола. Яздеха от три часа. След малко Иолдинан дръпна юздите и погледна към Герионик, който се движеше плътно да него. През цялото това време те обменяха усещанията и знанията си до степен, при която не остана нищо необмислено. Изненада се колко много неща знаеше Визуализаторът за луните въз основа на собствените си наблюдения. Той сподели повечето с Иолдинан, който не се побоя да му разкаже за идеята си за оплитанията, които щеше да направи с помощта на Молианис. Всичко оставаше в ръцете на Герионик.
Озоваха се на малка полянка, обградена от високи борове в съвършен кръг. По младата светлозелена трева пробягваха колебливи светлини и сенки, които пълзяха по куп камъни, разхвърляни в средата на поляната. И тримата слязоха от конете и приближиха до отломките. Това бяха руини от Арката към Съкровените пътища. Светлооките кучета — зовери бяха открили остатъците от древното светилище, което потвърди предположението на Иолдинан, че Тукадур е побързал да го използва, за да не бъде заловен. Това тук бе почти унищожено, за разлика от повечето, които бяха успешно съхранени. Този вид реликви се използваха само от хора владеещи магьосничеството, защото изискваха максимална концентрация на силите, за да се овладеят безбройните потоци на измеричните вариации и да се озовеш там, за където си тръгнал; за непосветените бе просто изящен паметник на отминало изкуство. Ключ за отварянето им бяха точно определените символи на петте луни, които бяха най-силни в момента. Не смяташе, че Герионик ще има затруднения.
Иолдинан бе пътувал през Пътищата много отдавна, но знаеше някой неща. Щяха да следват фосфоресциращите вълнообразни линии, които обграждаха пътя им до всеки следващ Проход. Той щеше да привърже Булниена и Герионик към себе си с по една концентрирана паяжина от сила, за да не се изгубят сред измеренията. Трябваше да преминат през три възможности, но всеки от тримата щеше да се озове във различно измерение. Герионик щеше да им каже къде да излязат.
