— Тогава ти няма да се отнасяш към нея по начин, по който тя не харесва, нали? — попита Алейн. — Познаваш ли друг мъж, който би бил по-добър съпруг за нея от теб самия? Още по-важно е — можеш ли да си я представиш в обятията на друг мъж? Тогава няма твоето сърце да тупти и кръвта ти да кипи. Можеш ли да видиш образа й, когато е прегърнала детето на някой друг, а не твоето?
— Млъкни, за бога! — Парис обви ръце около парапета и вдигна лице към тъмнината, като че ли там щеше да намери отговор.
Двамата мъже стояха един до друг. Алейн обгърна приятеля си през рамо. Парис остана тъжен, но благодарен за трайното приятелство, което бяха създали още през годините, прекарани в онзи странен замък. И той прегърна приятеля си.
Зад двамата мъже, в дългата тясна стая, която водеше към терасата, седеше Юланда. Тя бе чула част от разговора им. То й бе достатъчно, тъй като бе чула това, което знаеше от близо година. Парис я харесваше, но той не я обичаше така, както тя го обичаше. Колко млада и глупава бе да му подари сърцето си още в мига, в който го срещна. Когато той отказа да я целуне и замина от Палермо, без да й обясни какво изпитва към нея, тя се чувстваше като глупачка и бе наранена. Бе лекувала раните си толкова дълго време и си бе обещала да бъде жестока с него, когато той се върне. Но когато видя белега на брадичката му, тя осъзна, че никога не е преставала да мисли за него.
Както Алейн бе казал, имаше много мъже и щеше да има други, които искаха да се оженят за нея.
Ако откаже всичките предложения, Джордж щеше да й каже, че тя отдавна трябва да е омъжена и дори да бъде вече майка и че само заради благоразположението му е все още мома. Така или иначе, Юланда вярваше, че преди началото на лятото тя ще се омъжи. Единствено от нея зависеше дали ще се омъжи за този, когото обичаше и желаеше. Тя знаеше начин, по който щеше да постигне това, което искаше. Щеше да подари на Парис най-безценния подарък. Щеше да му подари девствеността си.
Слънцето не можеше да прогони студа. Вятърът след бурята бе още по-силен и развяваше пелерините на мъжа и жената, които стояха далеч от брега, под хълмовете, защото там бе по-топло.
— Твърде много се отдалечихме — викна й Парис и спря коня си. — Джордж ни очаква по обед, а и нямам никакво желание да обяснявам на бавачката ти причините за закъснението. Лезия изобщо не хареса идеята да дойдеш с мен.
— Не обръщай внимание на Лезия — каза Юланда. — Тя е недоволна от всичко, което правя. Нека починат конете тук, преди да тръгнем обратно.
Юланда не остави време на Парис да протестира. Тя позволи на коня си да пие от една локва. После сама се настани върху една скала, която бе защитена от вятъра.
— Тук е по-топло, Парис. Ела и седни до мен. О, ела тук. Изглеждаш глупаво там върху коня си.
Парис бе честен мъж. Юланда се чудеше дали, след като веднъж бе отказал да я целуне, когато бяха сами, сега щеше да устои на това, което възнамеряваше да му предложи. Тя огледа тревата, храстите и скалите наоколо. Преценяваше мястото, което бе избрала, за да му даде себе си. Не се интересуваше от това, че не бе романтично. Парис щеше да го направи такова.
— През лятото тук ще бъде адски топло — каза тя, когато той седна до нея. — Сега е чудесно, не мислиш ли? Като в малка стая е. И студеният вятър не се усеща тук.
— Това, което ти наричаш студено, изобщо не е такова за мен — каза той.
— Би ли ми говорил за нещо друго, освен за времето? — изнедоволства тя. Бе нетърпелива да осъществи това, което бе замислила. — Не искам да ми говориш и за битките, в които си участвал, нито за тези, които предстоят. Парис, съвсем никакви чувства ли не изпитваш към мен?
Той сви крака и обгърна с ръце коленете си. Когато го видя, че сяда на разстояние от нея, Юланда помисли, че ще изкрещи от раздразнение, от нервност, че той се отнася с нея пренебрежително. Трябваше да я желае поне малко! Не може да е съвсем безразличен.
— Аз съм амбициозен — проговори той най-сетне.
— Радвам се да го чуя.
Юланда не хареса отговора му. Тя очакваше да чуе нещо за тях двамата, но и какъвто и да е разговор бе по-добре от никакъв. Тя се хвана за думите му:
— Мога да ти помогна да се издигнеш.
Парис я погледна в очите.
— Няма да е честно от моя страна да се възползвам от теб, за да постигна целите си. Не мислиш ли и ти така, Юланда?
— Миналата пролет поисках от теб да ме целунеш. — Тя преодоля страха си, че при подобен разговор той би се качил на коня си и би я оставил сама. — Сега ще ти кажа, че ако ти не ме целунеш, аз ще те целуна.
— Някой друг мъж не би се поколебал — мърмореше Парис толкова тихо, че почти само той се чуваше. — Защо аз го правя?
— Да, защо? — попита тя, молейки се думите й да не го ядосат — Защо толкова упорито се бориш срещу това, което искаш и което знаеш, че и аз искам?
— Защото имам навика добре да премислям обстоятелствата, преди да действам. — Той едва изрече тези думи и хвана брадичката й, обръщайки лицето й към себе си: — Ти си невероятна.
— Ще ме принуждаваш ли да ти задавам още въпроси — прошепна тя, — или ще ме целунеш?
Очите му светнаха, той се усмихна.
— След като стигнахме дотук, мога ли да не го направя? — попита той и докосна устните й.
След дългото му колебание тя не знаеше какво да очаква от целувката му. Със сигурност не си бе представяла, че между тях ще пламне подобна страст Юланда обви ръце около него и прокара пръсти през черната му коса. Тя усети, че ляга по гръб, а тялото му притиска нейното. Бе обхваната от внезапна сладост при допира с твърдата му мъжественост. Цялото й същество обаче бе съсредоточено към устните й, към неговите устни и неговия език, пробиващ си път и докосващ нейния. Целувката му остави Юланда без дъх. Тя усети непознати, неподозирани желания. Искаше й се да бъде още по-близо до него, да бъде част от него.
Той целуваше шията й, ръцете му докосваха гърдите й, останала без дъх, тя мълвеше името му.
— Парис — проплака, привличайки го отново към устните си. — Чаках те толкова дълго, толкова дълго! О, Парис, Парис, докосвай ме.
Тя трудно разбираше това, което той мълвеше. Но Парис знаеше. Той не мислеше, че тя е целувана от мъж, и сега се наслаждаваше на страстта й. Видя как цялата се изчерви, когато обхвана гърдите й. През вълнената рокля можеше да почувства как зърната й набъбнаха. Тя усилено търсеше ръцете му, притискаше се към него и после разтвори бедра, предлагайки му себе си.
Парис можеше да я притежава. Тя му подаряваше най-сладкия, най-безценния дар. Точно сега и тук тя лежеше под него, стенейки, готова да го приеме.
— Парис — никога името му не бе звучало толкова прекрасно. Гласът й трепереше, тя дишаше учестено.
— Парис, не знам как, но ми помогни. Изгарям, Парис, Парис, моля те, моля те, помогни ми.
Той самият изгаряше. Вдигна тежката вълнена пола и ръката му си проправи път между бедрата й — мястото бе меко и топло. Пръстите му докоснаха копринения триъгълник. Юланда му се отдаваше цялата — стенеща, притискаща се към него. Когато навлезе по-дълбоко, той бе възпрян от бариерата, която пазеше нейната девственост. Не, той не можеше да го направи. Не можеше да я нарани, не и когато тя му се отдаваше безрезервно и с пълно доверие. Парис имаше достатъчно опит с жените, за да знае как да задоволи една, без да се възползва от нещо, което по право не му принадлежи. Движейки пръстите си в нея, той наблюдаваше нарастващата й възбуда. Така бързо я доведе до оргазъм.
В този миг Парис не мислеше за последствията. Искаше единствено да я дари със сладостта, за която и сам копнееше.
— О, Парис, колко е прекрасно, красиво… Не съм и мечтала дори, никой не ми е казвал… А не желаеш ли да направим…? — Тя спря за миг, пламнала от червенина, но после продължи уверено: — Лезия ми е казвала какво трябва да направи мъжът в такъв момент, а ти не го направи. Парис, ако желаеш, аз няма да се противя. Дори мисля, че ще ми хареса, но не и ако съм с друг мъж. Не бих понесла друг мъж, освен теб,
