седмици, но тогава започнах да разбирам, че тя не би искала да се откажа от живота и да прекарам времето си в скръб. Постепенно започнах да изпълнявам някои от задълженията й в домакинството. Ходя на църква всеки ден. Яздя, срещам се с приятели. Дори понякога да нямам желание да върша всички тези неща, се насилвам да го сторя, защото знам, че животът продължава, и с всеки изминал ден ми става все по-лесно да ги върша. Но татко не прави никакви усилия да се освободи от мъката си — продължи Самира. — Това вече не е моят любящ и грижовен баща. Той не разговаря с мен. Страхувам се, че също ще умре с разбито сърце. Тео Алейн, не мога да загубя и двамата си родители! Не мога!
— Работата е най-добрият лек срещу разбито сърце. — Алейн говореше от опит. — Може би ако Парис се заеме отново със задълженията си към краля, това ще помогне. Мога да поговоря с Роджър и да го помоля да изпрати баща ти по някакви задачи. Разбрах, че около Асколия има размирици. Това би трябвало да го заинтересува.
— Да не си посмял да предложиш подобно нещо на Роджър или на татко — протестираше Самира. — Ако баща ми влезе в бой в подобно състояние, той ще се остави да го убият. Моля те, тео Алейн, не можеш ли да измислиш нещо друго, което да го избави от мъката му? Нещо вълнуващо и предизвикателно, може би нещо, което да го отведе далеч от Сицилия. Нещо, което да ангажира съзнанието и енергията му.
— Правиш много интересно предложение — каза Алейн и отново погледна свитъка от Филип от Медия. — Твоята молба идва точно в момент, когато аз самият се нуждая от разсейване.
— Имаш ли някаква идея? — Самира го погледна изпълнена с надежда.
— Да, имам идея — отговори той. — Преди да ти кажа обаче каквото и да било, ще трябва добре да обмисля плана си. Самира, би ли била така добра да ме поканиш на вечеря с теб и твоя баща утре вечер?
— Разбира се. — Девойката сякаш отново бе изпълнена с щастие. — Ти винаги си добре дошъл, но не мисля, че татко ще пожелае да се храни. Той никога не сяда с мен на масата.
— След като чуе какво имам да му кажа, със сигурност ще му се дояде — обеща Алейн.
Глава 14
— Никога не съм мислил, че ще се проявиш като подобен страхливец, Парис, но ти го направи. — С най-мрачното изражение, което можеше да предизвика върху лицето си, Алейн вилнееше в кабинета на приятеля си и размахваше парче пергамент в ръце Самира в началото бе обнадеждена, но после бе силно разтревожена от начина, по който Алейн говореше на Парис.
— Да не би да възнамеряваш да останеш тук завинаги? — Алейн заобиколи масивното бюро, така че да закрие гледката към градината. — Роджър ми каза, ме си му изпратил писмо, в което пишеш, че се отказваш от всички постове, които са ти дадени досега. За това ли работи през всички тези години? За да можеш да се отпуснеш в креслото си като безхарактерен мерзавец? Мислиш ли, че Юланда би искала това от теб?
— О, татко, кажи ми, че не си го направил! — Самира обви ръце около врата на Парис. — Как си могъл? Мама бе толкова горда с теб, че си дошъл в Сицилия без пукнат грош и си постигнал толкова много. Сега би била толкова разочарована.
— По-точна дума за начина, по който Юланда би се чувствала, е засрамена — крещеше Алейн. Със сигурност тази негова атака щеше да изтръгне Парис от апатията му. Всеки миг той трябваше да скочи от стола, да вземе сабята си, която почиваше в ъгъла, и да призове на бой Алейн заради обидите, които му бе нанесъл.
— Вие не разбирате. Никой от вас не ме разбира. — Парис се освободи от ръцете на Самира, изправи се и отиде до прозореца, така че да може отново да вижда градината.
— Защо мислиш така? — Алейн препречи пътя на Парис. — Забрави ли защо напуснахме Англия?
— Това е различно. Джоан бе жива и все още е. — Парис отново се опита да пристъпи към прозореца, но Алейн отново го спря.
— Коя е Джоан? — попита Самира, но нито един от двамата мъже не й отговори.
— През изминалите осемнайсет години Джоан бе загубена за мен, така както е сега за теб Юланда — говореше Алейн. — Да не би аз да се държах като теб? Да се отделя от целия свят, да се заключа в една стая и да не желая да виждам никого?
— Доколкото си спомням, тогава се напи — каза Парис. В този момент Самира забеляза в очите му проблясъци на живот, каквито не бе виждала от седмици. Той се отказа от намерението си да гледа през прозореца, облегна се на ръба на масата и погледна първо Алейн, после дъщеря си и пак обратно.
— Какво искаш от мен? — попита той.
— Нужна ми е помощта ти.
— За какво? — Парис звучеше изморен и отегчен. Това накара Самира да повярва, че той очаква да чуе някакво нареждане на Роджър за изпълнение на задача.
— Прочети това! — Алейн му предложи свитъка, който през цялото време бе подмятал в ръцете си.
Парис го взе, развърза панделката и започна да чете. Докато вниманието му бе отнето от пергамента, Алейн бързо намигна на Самира.
— Така — Парис привърши с четенето и захвърли пергамента върху бюрото. — Роджър отказа да ме освободи от титлите и от длъжността ми и ми дава само временен отпуск, докато нещата около личния ми живот се оправят. Това не означава нищо. Моят живот никога няма да се оправи отново. Той е свършен и вие трябва да приемете истината.
— Добре тогава, но моят не е! — заяви Алейн. — Не искам да прекарам остатъка от него втренчил се в някоя градина или пък в морето, докато остарея и си загубя ума. И не трябва и ти да го правиш! Отпускът, която измолих от Роджър с толкова усилия, е, за да имаш време да ми помогнеш, за бога, и те заклевам да го направиш.
— Да ти помогна да направиш какво? — Парис беше съвсем незаинтересован.
— Да се върна в Англия и да разкрия истината за убийството на приятеля ни, което остана загадка толкова дълго време — отговори Алейн. — Искам да изчистя петното от името си, което тегне върху мен от момента, в който ме обвиниха в убийство.
— В убийство? — Самира не вярваше на ушите си. — О, тео Алейн, не и ти!
— Благодаря ти за доверието в мен, дете. — Без Парис да вижда, той се обърна към нея и й намигна отново. — Знаеш ли, че баща ти бе обвинен в съучастничество?
— Никога! Не знаех нищо за това. Как изобщо е възможно някой да си помисли, че…? — Самира спря и се засмя на Алейн. — О, мисля, че разбрах. Лъжливото обвинение изисква от вас да докажете своята невинност. Това ще е трудна задача, особено след като толкова много години са изминали, но е въпрос на чест и не може да не го направите.
— Точно така — потвърди Алейн. — Е, Парис, какво ще кажеш за моето предложение?
— Англия? — За радост на Самира сега Парис разсъждаваше върху идеята съвсем сериозно. — Едно дълго морско пътуване? Господи, толкова мразя морската болест.
Въодушевена от промяната в настроението на баща си, Самира бързо извика прислугата, която търпеливо чакаше нейните заповеди пред вратата.
— Просто остави всичко върху бюрото — каза тя, отмествайки документите му от масата.
— Какво правиш? — запита Парис.
— Поканих тео Алейн на вечеря — съобщи му Самира, — но тъй като ти отказа да напуснеш този кабинет, просто ще сервираме храната тук.
— Аз говоря за морската болест, от която страдам, а ти караш прислугата да носи табли с храна? — Парис погледна с отвращение предложените подноси с плодове, хляб, печени пилета и кани с вино.
— Ако не искаш, недей да ядеш, татко — предложи Самира, — но не отнемай това право на нашия гост. Тео Алейн, мога ли да ти предложа от пилето?
— С удоволствие. Ще го разрежа — каза той и с жест отпрати прислугата. — Самира, налей от виното.
Алейн хвърли бърз поглед към Парис, който най-сетне бе отишъл до прозореца и им бе обърнал гръб. После накъса пилето на парчета, които подреди в чинията.
— Благодаря ти, тео Алейн. Ще ми кажеш ли нещо повече за предстоящото пътуване до Англия?
— Да, Алейн, кажи ни нещо повече. — Парис измърмори поканата със сарказъм, но все пак се обърна с
